Стивън Коен е професор по руски изследвания в Нюйоркския университет и Принстън. Тази статия представя част от серията дискусии между него и журналиста Джон Бачелър на тема “Новата Студена война”. Предишните части, както и аудиозаписи от дискусиите, можете да намерите на сайта на списание The Nation.
Руснаците се гордеят със своята съзнателност по отношение на “живата история” – спомени за минали събития, чиито повторения или последици продължават да влияят на текущите политики. Феноменът, станал известен като “Русиягейт”, подсказва, че американците в по-малка степен поддържат такава съзнателност или памет – макар че това може и да се дължи на разликата между поколенията. Коен, който е достатъчно възрастен, за да е пенсиониран професор в два университета, има ярки спомени за събития и практики, които представляват прецеденти, напълно игнорирани от хората, които промотиращи днес “Русиягейт”.
Коен посочва следните примери:
Основната догма на “Русиягейт” гласи, че Кремъл се е опитал основно чрез социалните медии, но не само, “да създава или изостря разделения в американското общество и политика”. Дори това да е истина, няма никакви доказателства, че тази предполагаема кампания е имала какъвто и да е значителен ефект върху начина, по който американците са гласували на президентските избори през 2016 г.
И дори да е истина, обществените и политически “разделения” трудно могат да се сравняват с тези, преживени от Коен и американците от неговото поколение. Те са включвали сегрегацията и борбата на чернокожите за граждански права (Коен е израснал в южните щати, където са действали закони за сегрегация); социално-политическата барикада, разделила американците по време на Виетнамската война (Коен е бил в наборна възраст и студент в Колумбийския университет по време на протестите през 1968 г.), както и религиозно-политическото разделение по темата за правото на аборт, която е горещ въпрос в продължение на няколко изборни цикъла. Към това могат да се добавят и “разделенията” свързани с аферата Уотъргейт, довела до оставката на президент, или пък процедурата по импийчмънт на Бил Клинтън. Да се твърди, че далеч по-малките “разделения” през 2016 г. не са били с чисто американски по произход, или че е трябвало да бъдат изостряни от Русия, представлява някаква форма на несъзнателна или нарочна амнезия. При всички положения подобни обвинения показват неосведоменост за историята.
Тясно свързани с горната догма са обвиненията, че “руската пропаганда и дезинформация” е играла прекомерна роля в американския живот през 2016 г., и че продължава да го прави и сега. Коен живо си спомня, че докато е бил ученик в Кентъки, това също е било обвинение, звучащо всеки ден – включително по време на борбата за граждански права.
Основният източник на тези злокобни предупреждения тогава е дългогодишният ръководител на ФБР Джей Едгар Хувър, чиито писания често са вкарвани в задължителната програма на училищата. Основната тема на Хувър бе, разбира се, че американци, представящи се за лоялни граждани, всъщност са агенти на съветската (руска) комунистическа “пропаганда и дезинформация”. Тези обвинения са използвани широко с политически цели и вероятно много хора са им вярвали. Когато през 50-те години започват да се правят черни списъци в Холивуд, филмите са “разследвани” за латентна “комунистическа пропаганда” и се е твърдяло, че такава е намирана. Това бе издирване на един вид „руски тролове” във филмите, посочва Коен. Той добавя че този лов на вещици е включвал изключително нелепи примери, доста приличащи на някои от откриваните в протичащите днес разследвания.
Основавайки се на тези крехки и показващи историческа неосведоменост твърдения, русиягейтърите заявяват, че Русия се е “намесила” в президентските избори в САЩ през 2016 г. Изхождайки от това, те надават войнствен зов, че става въпрос на “акт на война срещу Америка”. Каквото и да означава неясната дума “намеса” в случая – държавите се намесват в изборите в други държави под една или друга форма от векове. Израел например се намесва в изборите в САЩ от десетилетия. Още по-точно, според изследване, цитирано наскоро от New York Times, правителствата на САЩ са провели 81 “явни и прикрити операции за влияние върху избори” в чужди държави между 1946 и 2000 г. Според изследването СССР и пост-съветска Русия са организирали 36 такива операции за същия период.
Всеки информиран наблюдател е наясно, че официални и неофициални американски институции са много дълбоко въвлечени в “намеси” в руския политически живот като цяло след разпада на Съветския съюз през 1991 г. (виж книгата на Стивън Коен “Проваленият кръстоносен поход: Америка и трагедията на постокомунистическа Русия”).
Случаят, който би трябвало да разсее всякаква амнезия, било то несъзнателна или не, е свързан с финансирането и директните усилия на САЩ да помогнат за преизбирането на запътилия се към провал Борис Елцин през 1996 г. (като съществуват някои съмнения дали наистина е спечелил честно тези избори). Тези усилия дори не са особено прикрити. Човек, намиращ се в Москва през онази година – какъвто е бил самия Коен – е можел без проблеми да наблюдава части от тази кампания.
Впоследствие това не бе държано в тайна, даже бе повод за гордост. Същата година списание Time излиза с репортаж на първа страница, озаглавена “Янките спасяват положението”, а през 2003 г. Showtime правят пълнометражен филм, величаеш тази намеса, озаглавен Spinning Boris. Така че американци са действали като “чуждестранни агенти” по време на руски президентски избори, и даже се гордеят с това. Две злини не правят една добрина, но по-малко историческа амнезия би помогнала да се сложат в контекст и перспектива значително по-маловажните обвинения за руска намеса, повечето от които все така не са доказани.
По един или друг начин, в една или друга степен, поне две щатски разузнавателни агенции – ЦРУ и ФБР – играят роля в „Русиягейт“, която оставя неприятен вкус. Въпреки това повечето мейнстрийм медии и особено водещите фигури от Демократическата партия ги величаят като образци за проверена и безпристрастна информация – включително постоянните “течове” от тях към пресата.
Това е озадачаващо и вероятно може да се обясни най-добре с умишлена амнезия или отрицание, тъй като немалко от същите тези медии и политици са били изключително скептични, дори остро критични към ролята на двете шпионски агенции в миналото. Да оставим настрана добре документираните покушения на ЦРУ и преследването от страна на ФБР на лидери на движението за граждански права, включително Мартин Лутър Кинг. Нужно е да си припомним качеството на разузнавателната информация на ЦРУ, която убеди президента Джон Кенеди да нареди катастрофалната операция в “Залива на прасетата”, Линдън Джонсън и Конгреса да одобрят затъването във Виетнамската война, както и цялата нация да подкрепи още по-катастрофалната война в Ирак, чиито последствия все още поразяват Близкия Изток – а и Америка. И въпреки всичко това, информацията, предоставяна от ЦРУ за “Русиягейт”, трябва да се приема безкритично? Нима миналото на ЦРУ и ФБР е забравено или простено?
Не успявайки да осигурят доказателства, свързващи Русия или Тръмп с предполагаемия първороден грях – хакването и разпространението на писмата на Демократическата партия – медийните детективи и специалният прокурор Робърт Мълър се фокусираха върху търсенето на минали финансови злоупотреби на “сътрудниците” на Тръмп, и по-специално Пол Манафорт. (Доколкото се казва, че изпраните милиони на Манафорт произлизат основно от Украйна, а не Русия, не би ли трябвало да се говори за “Украйнагейт”?).
Тук също има прецеденти, които са забравени или изтрити. “Шоковата терапия” която Вашингтон призоваваше Русия да приложи през 90-те години, доведе до създаването на малка група милиардери-олигарси и до “глобализация” на тяхното богатство, като голяма част от него стигна и до Съединените щати. От това произлязоха предвидими скандали, някои от които завършиха с високопрофилни обвинения за пране на пари и други финансови далавери, подобни на тези срещу Манафорт. Един от тези случаи включваше банката на Ню Йорк, а друг – Харвардския университетски институт. И двата скандала включваха високопоставени, “свързани с Кремъл” служители от правителството на Елцин, което се радваше на силна подкрепа от администрацията на Клинтън.
Във финансово отношение единият от тези скандали бе далеч по-голям от този с Манафорт, а в политическо отношение и двата случая бяха на далеч по-високо ниво. В крайна сметка обаче подобно на тези скандали, този с Манафорт и другите финансови далавери, излизащи около ”Русиягейт”, вероятно ще се окажат просто част от ежедневната корупция на единия процент и неговите прислужници. Това също изглежда е забравено, или като се има предвид участието на всички партии в тази корупция – съзнателно изтрито от паметта.
Последният пример за избирателна амнезия е особено забележителен. Макар новата, “втора” Студена война с Русия да се развива от близо 20 години, ръководителят на най-престижната американска външнополитическа организация Ричард Хаас я откри наскоро и “неочаквано”. Това късогледство е част от амнезията на един от най-изтъкнатите външнополитически експерти на Америка. Той или не си спомня как е изглеждала и звучала предишната Студена война, или е в отрицание за ролята, която той и съдружните му експерти са изиграли за разпалването на новата.
Каквото и да е обяснението, всички тези аспекти от “Русиягейт”, разбира се, са част от новата, по-опасна руско-американска студена война. Това кара Коен да се тревожи за прословутата пословица на Маркс, че историята се повтаря първо като трагедия, а после като фарс. Може би в този случай ще се повтори първо като трагедия, а после като нещо още по-лошо.
