Гласът на разума за Ирак е звучал високо в ООН, но бомбите го заглушават

Историческата реч на Доминик дьо Вилпен в Съвета за сигурност отпреди 15 години и днес си струва да се чете и препрочита – най-малкото защото вече няма шанс някой световен политик да бъде чут да говори така

Доминик дьо Вилпен по време на речта си в Съвета за сигурност на 14 февруари 2003 г. против задаващата се война в Ирак. Снимка: YouTube
Доминик дьо Вилпен по време на речта си в Съвета за сигурност на 14 февруари 2003 г. против задаващата се война в Ирак. Снимка: YouTube

Тогава, преди 15 години, никой още не знаеше, че онзи Ден на влюбените – 14 февруари 2003 г., ще се окаже и ден последен на старата, класическа международна политика на интелигентността, баланса, отговорността пред бъдещето и приоритета на дипломацията над войната. Последният политик от т.нар. Първи свят, когото чухме да говори така, беше тогавашният външен министър на Франция Доминик дьо Вилпен. Точно на 14 февруари 2003 г. той държа историческа реч в Съвета за сигурност на ООН, в която предупреди колко тежки последици за целия свят и за поколенията му десетилетия напред би имала обсъжданата все още само като хипотеза война в Ирак.

Темата бе вкарана в Съвета за сигурност от САЩ, които напираха за военно нападение над Ирак под шапката на ООН, сочейки за предлог, че правителството на иракския лидер Саддам Хюсеин трупало незаконен арсенал от химически оръжия. Американският държавен секретар Колин Пауъл тогава демонстрира на екран сателитни снимки, които уж доказвали наличието на такъв арсенал. По-късно, доста след като в Багдад вече патрулираха американски танкове, разбрахме, че никакви оръжия не е имало. Но терминът „фалшива новина” по онова време някак не хрумна никому…

Интервенцията в Ирак бе извършена от САЩ и от събраната от тях „коалиция на желаещите”, в която за наш общ срам се подреди и България, в разрез с доминиращата в Съвета за сигурност отрицателна позиция към такива действия и в разрез с поддържаното общо становище, че ситуацията в Ирак трябва да продължи да се контролира само чрез инспекции на ООН. Вашингтон дори и не се опита да прокара своята нарушаваща международното право агресия през гласуване в Съвета за сигурност, защото три от петте му постоянни членки – Китай, Русия и Франция – категорично декларираха, че ще гласуват против и ще наложат вето.

Много кратък бе дипломатическият преамбюл на тази война, която не трябваше да започва, но започна и отвори Кутията на Пандора, от която чудовищата на световната дестабилизация и на международния тероризъм продължават да изпълзяват и да се множат и до днес.

В онези последни усилия военната интервенция в Ирак да се предотврати много силна бе ролята на Франция – именно нейният глас се оказа решаващ за антивоенния баланс в Съвета за сигурност. Това бе както официалният глас на президента Жак Ширак, така и прекият глас на ръководителя на френската дипломация – тогавашния външен министър Доминик дьо Вилпен. С всички противоречиви нюанси на по-нататъшната му политическа кариера във Франция, която го издигна и до премиерския пост, а после и го свали оттам, Дьо Вилпен несъмнено има запазено място в историята най-вече заради позицията си по иракската криза. А речта му в Съвета за сигурност на 14 февруари 2003 г. и днес си струва да се чете и препрочита – най-малкото защото вече няма шанс да чуете някой световен политик да говори така. Без значение дали ляв или десен.

Впрочем, Дьо Вилпен цял живот се е водил десен – той е от голистите традиционалисти, почитател е и на Наполеон. През 2010 г. напуска голисткия Съюз за народно движение заради дълбоки противоречия с тогавашния президент Никола Саркози и основава своя нова партия под не особено типичното за десния политически сектор име „Солидарна република”. В програмата ѝ например е записано, че „не може да има ефикасна политика без социална справедливост” и е предвидено въвеждането на всеобщ базов доход в размер на 850 евро.

Много от посланията, които отправя Дьо Вилпен и преди 15 години, и сега, уви, е химерично да се очакват от съвременните социалдемократически лидери в Европа, по навик представяни за леви.

Предлагаме тук една обширна извадка от финалната част на речта му, произнесена в Съвета за сигурност на ООН на 14 февруари 2003 г.:

„…Никой не може да гарантира днес, че пътят на войната ще е по-къс от пътя на инспекциите. Никой не може да гарантира също, че това ще доведе до един по-сигурен, по-справедлив и по-стабилен свят. Защото войната винаги е констатация на един провал. Нима това е единственият ни изход от толкова многото предизвикателства днес?

Да предоставим все пак на инспекторите на Обеднените нации необходимото им време, за да постигне мисията им успех. Но нека заедно да ги наблюдаваме и да изискваме от господата Бликс и Ел Барадей (Ханс Бликс и Мохамед Ел Барадей бяха водещите инспектори на ООН относно оръжейния потенциал на Ирак – б.р.) да информират редовно нашия Съвет. Франция от своя страна предлага едно ново заседание на ниво министри на 14 март, за да преценим ситуацията. Тогава ще можем да отчетем постигнатия напредък и какво още остава да се направи.

В този контекст днес не е оправдано използването на сила. Има алтернатива на войната: да се разоръжи Ирак чрез инспекции. Освен това преждевременното прибягване до военен вариант би имало тежки последствия.

Авторитетът на нашите действия почива днес върху единството на международната общност. Една преждевременна военна интервенция ще постави под въпрос това единство. Тя ще бъде лишена от легитимност, а по-нататък и от ефикасност.

Интервенция от този тип би имала неизброими последици за стабилността в този набразден от рани и крехък регион. Тя би увеличила чувството за несправедливост, би засилила напрежението и би донесла риска от отваряне на път за други конфликти.

Всички споделяме един и същи приоритет – да се борим непримиримо с тероризма. Тази битка изисква пълно посвещаване. От трагедията на 11 септември това е една от приоритетните ни отговорности пред нашите народи. Франция е понасяла тежки удари от тази ужасна напаст и е напълно мобилизирана в тази обхващаща всички ни борба, която сме длъжни да доведем до край заедно. Това бе и смисълът на заседанието на Съвета за сигурност от 20 януари, провело се по инициатива на Франция.

Преди десет дни държавният секретар на САЩ господин Пауъл спомена предполагаеми връзки между Ал-Кайда и режима в Багдад. За момента според нашите проучвания и информации, изпратени и до съюзниците ни, нищо не ни дава основание за установяване на такива връзки. От друга страна, длъжни сме да премерим труса, който ще произведе оспорената днес военна операция. Не отиваме ли към риска да влошим разломите сред обществата, между културите, между народите – разломи, от които се храни тероризмът?

Франция винаги го е казвала: не изключваме възможността един ден да се прибегне до сила, ако докладите на инспекторите стигнат до извода за невъзможност инспекциите да бъдат продължени. Тогава Съветът ще трябва да се произнесе и членовете му ще трябва да поемат цялата отговорност. В този контекст искам да припомня тук въпросите, които подчертах по време на последния ни дебат от 4 февруари и на които сме длъжни да отговорим:

– В каква степен характерът и размерите на заплахата оправдават незабавното прибягване към сила?

– Как ще осъществяваме реалния контрол над отчитаните рискове на тази интервенция?

Във всеки случай пред лицето на тази възможност единството на международната общност ще е гаранция за ефикасността ѝ. Също така – каквото и да стане – Обединените нации ще продължат да стоят в центъра на мира, който трябва да се гради.

Господин председател, бих искал да кажа на онези, които се питат с горчивина кога и как ще се предадем на войната, че в този Съвет за сигурност нищо и в никой момент няма да бъде направено чрез премълчаване, неразбиране, подозрение или страх.

В този храм на Обединените нации ние сме пазители на един идеал, пазители сме на една съвест. Нашата голяма отговорност и оказваната ни огромна чест трябва да ни задължават да даваме предимство на разоръжаването в мир.

Това днес ви го казва една стара страна – Франция, от един стар континент като моя – Европа. Ние познаваме войната, окупацията, варварството. Ние сме страна, която не забравя и знае какво дължи на борците за свобода, дошли от Съединените щати и от други страни. Без съмнение страната ни винаги е стояла изправена пред историята и пред хората. Вярна на своите ценности, тя иска да действа с решителност заедно с всички членове на международната общност. И вярва в способността ни заедно да построим един по-добър свят”.

На 20 март 2003 г. САЩ и Великобритания с подкрепата на Испания, Австралия, Полша и Дания атакуват Ирак по суша, въздух и море без резолюция на Съвета за сигурност на ООН. Започва Третата световна война, която продължава да се разраства и днес – нищо, че официалната историография още не смее да я класифицира така.

Къдринка Къдринова

Журналист международник. Работила е във вестниците „Народна младеж”, „Диалог”, „24 часа”, „Сега”, „Монитор”, била е зам.-главен редактор на сп. „Тема” и редактор международни новини в програма „Хоризонт” на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Носител на редица национални и чуждестранни журналистически и литературни награди. За връзка във Фейсбук – тук.

Оставете коментар