Откакто създадохме синдиката, през цялото време се опитват да ни унищожат

Александру Чок, синдикален лидер в компанията за поддръжка на букурещкото летище „Отопени”, разказва за трудностите на работническите борби в Румъния

Александру Чок (снимка: Фондация „Фридрих Еберт“ Румъния)

Който е минавал през летище „Отопени” в Букурещ със сигурност е забелязвал логото на компанията Globe Ground Romania. Това е първият оператор за обслужване (хендлинг) на летище в Румъния, управляващ потока от пътници, багажи и т.н. от момента, в който самолетът се приземи на пистата, до излитането му. Компанията е собственост на румънския национален превозвач Tarom (37% от капитала), на Националната компания „Летища Букурещ” (13%), управляваща двата аеродрума на столицата, на регистрираната в Холандия кампания Balaclava (25%) и на Swissport France Holding (25%), според данните от търговския регистър, публикувани във в. Ziarul Financiar. Зад компанията Balaclava стои групата Ţiriac Holdings, притежавана от румънския бизнесмен (и бивш прочут тенисист) Йон Циряк. През 2016 г. компанията е имала нетна печалба от около 2,6 млн. евро – с 4% повече отколкото през 2015 г. Според изчисленията на Ziarul Financiar нейният марж на печалба е 17%. За съжаление финансовите успехи на компанията не достигат до джобовете на нейните служители. Нещо повече, когато те си поискат правата, Globe Ground Romania не проявява никакви скрупули. Разговарях с Александру Чок – бивш служител на компанията и лидер на нейния синдикат.

Интервюто е реализирано в рамките на проекта „Коалиция за труда” – проект на Фондация „Фридрих Еберт” Румъния, на синдиката „Картел Алфа”, на асоциация Conect, на организациите CeRe и Miliţia Spirituală. То е част от информационната кампания „Герои на капиталистическия труд” и #ServiciUşor (Лека служба). По повод публикуването на интервюто бе поискано мнението на компанията Globe Ground România относно описаната ситуация, но не бе получен отговор.

Александру, моля те да ни разкажеш най-напред как стана служител на Globe Ground и какъв е опитът ти от работата за тази компания!

Назначиха ме през 2007 г. Първите 2-3 години нещата изглеждаха доста добре. За мене това бе първата работа. Още бях студент, карах магистратура. Никога не скучаеш в подобна дейност. Като хендлинг оператор фирмата координира всичко, което се случва със самолета, докато е на земята. Харесваше ми да върша тази работа. След първите три години последва период от няколко години години, в който не ни повишаваха заплатите. Вдигаха ги на всички други служители на летището. Повишение получаваха служителите на аеропорта, на другите компании за хендлинг. До 2016 г., когато ни вдигнаха заплатите, най-ниската заплата беше 1170 леи (250 евро).

Това означава, че е била съвсем малко над минималната работна заплата.

През 2007 г. това заплащане беше добро. Тогава бе почти два пъти над минималната работна заплата, ако не греша. Проблемът е, че след това не растеше дълго време.

Всяка компания, която има над 20 служители, е задължена ежегодно да води колективни трудови преговори. При вас се е преговаряло, но не сте получили повишения на заплатите.

Нямахме синдикат. Имахме представители на служителите (форма на представителство на работниците, въведена с реформите в Трудовото законодателство от 2011 г., за която може да се прочете повече на български език тук – бел.прев.). Питахме тези представители: „Какво правите при шефовете? Какво точно искате? Ако нищо не се случва вече 8 години, какво правите, когато отидете на преговори? Нали знаете, че сме недоволни?!”. Ние не бяхме наясно много какво се случва на тези преговори. Казваха ни: „Отиваме при ръководството, поставят някакви книжа пред нас, подписваме и толкова.” Така се случваше. Дойде момент, когато вече не можех да понеса това положение и заедно с мой колега се опитахме да направим синдикат.

Откакто съществува фирмата, е имало още два опита за създаване на профсъюз. Единият е бил през 1992 г. Другият е бил три години по-късно. Всеки път щом фирмата научавала за това, тръгвала да се разправя със синдикалните членове. Или ги е уволнявала, преди да регистрират юридически синдиката, или просто ги е купувала. Във втория случай някой от ръководството създал сдружение и „хвърлил” всички служители в него, казвайки „сдружението ще ви представлява”. Тогава синдикатът се разпуснал, понеже нямал нито един член. Сдружението на практика го ликвидирало.

Но ето че хората ставаха все по-недоволни. Дори много недоволни. И заедно с една много недоволна колежка от отдела за чекиране, влязла в конфликт със своя шефка по темата за заплатите, се захванахме да основем синдикат. Решихме да не говорим с никого, докато не влязат в сила учредителните документи в съда. Мина доста добре. Събрахме на първия етап около 80 души. Вървеше слух във фирмата, но никой не знаеше кой и как прави синдикат. Срещнахме се, формализирахме всичко документално, отидохме в съда, за да получим юридическата си регистрация. И от момента, в който известихме работодателя, че сме си направили синдикат – 13 март 2015 г., синдикатът стана по-черен от дявола. Не че някога е имало приятелство между ръководството и служителите. Очевидно бяхме разделени на работодател и служители, по които се „удряше с бича”. Оттогава членовете на синдиката бяха третирани като най-долните хора на земята.

Какво означава това по-точно? Бяхте ли охулени, предложиха ли ви да напуснете синдиката?

Не. Работодателите бяха по-интелигентни. Не мисля, че можеха да принудят хората да напуснат синдиката. Недоволството бе много голямо. Работниците се записваха тайно, за да не разберат другите. Стигнахме до близо 500 членове от общо 700 служители. Така продължи до един момент, когато, предполагам посъветвани от някого, ръководителите започнаха да сключват със служителите временни трудови договори. Те бяха за 3 или 6 месеца. Това бе началото на войната. Оказа се, че тези, които не бяха в синдиката, получаваха удължаване на договорите си – отново за 3 или 6 месеца. Онези, които се бяха присъединили към него, нямаха удължаване. И тук дойде първата негативна реакция от страна на хората, видели, че профсъюзът може да им навреди. Намерихме решение след съвет с адвокат. На онези, които имаха временни трудови договори, да не им се превежда синдикалният членски внос от работодателя, за да не разбира той кой е наш член. Трябваше всеки да си плаща членския внос в брой.

Така работодателят не научава кой е член на синдиката.

Да. За да може да удължава договорите. И ето че междувременно изтече колективният трудов договор. Уведомихме работодателя, че сме синдикални представители и че искаме да водим преговори за колективен трудов договор. Той ни покани на масата на преговорите и заяви: „Разбрах какво искате. Ако не ви харесва тук, защо не подадете оставка?”. Отговорих: „Да, някои наши хора решиха да си тръгнат”. Дори в моя отдел напуснаха 5 или 6 колеги. „Ако имам някакво неудовлетворение, искам да го разреша у дома, в моята родина. Недоволен съм. Мисля, че имам права. Искам те да се спазват в страната ми”. Шефът бе много разочарован от отговора ми. Той очакваше да се откажем още при първата среща, но не се получи така.

Какво точно ви правеше недоволни и какво искахте?

Например, в продължение на 24 години работехме нощно време. Но нямаше премия за нощен труд. Работехме през уикендите. Но нямаше премия и за тогава. Започвахме работния ден в периода между 2 и 5 часа сутринта. Не ни покриваха транспортните разходи. Хората идваха, както можеха да се уредят. Някои нямаха свои автомобили и трябваше да вземат такси. Но никой не им плащаше разходите. Особено служителите на отдела за чекиране бяха онеправдани. Работният им ден започваше в малките часове на нощта. Много от тях дори нямаха коли. Опитвахме се да се организираме. Имаше и други проблеми.

На преговорите заявихме минимални претенции. Искахме да имаме премии за нощен труд, за работа през уикенда, пари за транспорт. Всички други служители на летището получаваха средства за транспорт. Работеше се на смени – 12 часа работа с 24 часа почивка, 12 часа с 48 часа почивка. Имахме нужда от тези пари за транспорт. В един момент работодателят не искаше повече да назначава нови хора.

Ръководството ни викаше, когато имаше нужда от нас. В 2, в 3 през нощта – щом имаше полети. Колегите от отдела за чекиране почнаха да припадат. Викаха линейки. Четири нощи подред да те призовават в 3 през нощта, беше много изтощаващо.

Поставяйки тези искания, достигнахме до блокаж. Работодателят първоначално излезе с контраоферта – по-лоша от дотогавашното ни състояние. Ако приложехме пряко това, което той искаше, всички щяхме да вземаме по-малко. Невероятно! Тогава той видя, че сме сериозни. Разбра, че искаме да си възстановим някои права. Преговорите обаче блокираха. Стартирахме трудов конфликт….

Какво означава трудов конфликт?

Предупредителна стачка. Събрахме според закона необходимите подписи. Хората идваха от домовете си, за да ни подкрепят. Вечерта преди началото на стачката – в 11 часа, получих телефонно обаждане, че стачката е отменена. Ръководството бе оспорило стачката в съда и в същия ден бе получило нейното блокиране. Разбира се, ние обжалвахме. Спечелихме на първа инстанция и на втора инстанция. Целият съдебен процес отне осем месеца. Не можахме да проведем предупредителна стачка от 2 часа в продължение на 8 месеца!

По това време работодателят оказа натиск над хората и те започнаха да напускат синдиката. Мнозина бяха загубили вярата си. Казваха: „Не можем да направим стачка. Не сте получили нищо.” Хората се паникьосваха заради това. Оказа се, че не само можем да проведем стачка, но и ни отнемаха извоювани права от колективния трудов договор. Той изтичаше. След като спечелихме и на втора инстанция, успяхме да проведем двучасова стачка. С помощта на телевизиите и на хората от BNS (Националния синдикален съюз) показахме, че сме сериозни. Близо 300 души се събрахме на паркинга на летището, извикахме 7 телевизии и им споделихме мъката си. Хората – обикновени, необразовани, не бяха подготвили предварително текст. Просто си изляха болката, събирана 24 години. Принуждавали са ги да полагат допълнителен труд. Вместо работодателят да назначи нови служители, им казваше: „Ти, ти и ти, елате да работите допълнително”. Ако те откажеха, ръководството ги слагаше на смени от 3 или 5 часа сутринта. Нямаха избор. Тоест, ако откажеха, бяха сигурни, че графикът им за следващата седмица ще е много зле. Ако пък приемеха допълнителния труд, в един момент повече нямаха сили да работят.

Колко плащаха за тези допълнителни часове?

Нищо не плащаха. Допълнителните часове се даваха, когато работодателят реши. Някои работници натрупваха 7-8 допълнителни работни дни месечно. Имаше списъци за допълнителния труд и в един момент те просто изчезваха. Губеха ги. От седемте допълнителни дни, които трябваше да получи някой, получаваше само 3-4.

Имаше и още нещо, което работодателят правеше, преди да бъде създаден синдикатът. В дните на национален празник, когато би трябвало да работиш и да ти се плати или да имаш свободен ден, на служителите им се даваше отпуска. Така те губеха един ден от годишния отпуск на националния празник. Това ставаше в продължение на години. Никога не разбрахме как това е възможно. При положение, че имаше нужда от повече служители, шефовете даваха отпуски. Стотици служители получаваха такива отпуски на националните празници. На хората им писна от това. Искаха да основат синдиката. Не го създадоха от добро.

Какво стана след стачката?

Спечелихме делото. Проведохме предупредителна стачка. Работодателят видя, че сме сериозни. Преговаряхме отново. Не стана това, което искахме. Хората бяха със спаднал дух и казаха: „Каквото и да е, нека да подпишем“. Получихме повишение с фиксирана сума, независимо, че работодателят искаше вдигането на заплатите да е с процент – с максимално нисък процент. Заради този наш успех, продължи да иска да ни унищожи.

Какво стана всъщност?

Опитаха да ни уволнят всички, които сме членове на синдиката в отдел „Чистене”. Организираха професионално обучение. Да обучат чистачките в „агент по почистването”. От синдаката рекохме: „Хубаво, ако обучението води до някакви плюсове за служителя, нямаме нищо против.“ Работодателят ангажира външна обучителна фирма. Всички подписаха, че искат да минат курса за обучение. Проведе се курса, а след него и изпит. На препитването хората от синдиката искахме да бъдем не в изпитната комисия, а да сме наблюдатели. Работодателят също не бе част от комисията. Приеха ни като наблюдатели. Имаше два теста на този изпит – устен и писмен. Изпитът бе държан от жени, които са завършили основно образование, някои гимназия, други дори висше. Аз лично бях наблюдател на първата част от изпита – всички го издържаха. „Всички се справиха”, каза изпитващият. После последва и устния изпит. Един поток от 15 души, включително и аз, взехме изпита. Всичко беше както трябва. След два дни ни закачиха на една стена на работата списък, на който от петнайсетте, които взехме изпита само двама са посочени като издържали. Останалите 13 „провалили се” трябваше да бъдем уволнени.

Тези 13 бяха ли членове на синдиката?

Да. Това бе отдел, където имахме около 90% членове на синдиката. „Скъсаните“ на изпита просто подлудяха. С помощта на Националния синдикален блок (синдикална конфедерация, основана през 1991 г.) оказахме натиск и тогава работодателят заяви, че е станала грешка. И това преживяхме. Не уволниха никого. Всички имаха диплома за „агент по почистването”.

После опитаха да направят нещо друго. Заявиха: „Ще ви направим агент по почистването, ще имате същото заплащане, но трябва да преминете през тримесечен пробен период за тази позиция. Независимо, че позицията беше на същото заплащане и се върши същата дейност, ни бяха подложили на тест. Защото веднага след изпита започва пробен период? Тогава могат да те уволнят във всеки момент без никакво обяснение. „Уволнявам те, в тестови период си, не ме интересува”, е логиката.

Разбира се, казахме на всички членове на нашия синдикат: „Не подписвайте договор за пробен период”. Така колежките останаха чистачки за постоянно. Заплашиха ги с уволнение. Казаха им, че фирмата няма повече нужда от чистачки, а от агенти по почистването. Цялото това професионално обучение беше трик, чрез който искаха да уволнят членовете на синдиката. За съжаление откакто бе създаден профсъюза, през цялото време се опитват да ни унищожат. Така е.

Как си сега? Не си ли загубил мотивация?

Малко. Успяха да извадят хората от синдиката по различни начини, обещавайки им постове или пари. На мене ми направиха многобройни дисциплинарни разследвания. Не знам как успяха да накарат дори синдикалните представители от отдела да ходят сред хората и да им правят намеци: „Знаеш, би било по-добре, имаш семейство…”. Не са споменавали открито синдиката, но се разбираше, че е по-добре да се оттеглиш, да имаш как да издържаш семейството си, независимо, че този аргумент няма връзка. Откакто хората бяха влезли в синдиката, нещата им вървяха може би малко по-добре. Казахме им: „Внимавайте! Смятат да се разправят с вас!” Хората си вършеха работата два пъти по-добре и по-внимателно от обичайното.

Каза, че си имал дисциплинарни разследвания…

Да. Санкционираха ме в три от тях. Идваха служители, които да заявят в дисциплинарната комисия, че говоря за синдикат, докато тече работния ден, и това не е етично и професионално. В един момент трябваше да отговарям пред пет дисциплинарни комисии за седмица и половина. Имах дори две заседания на такива комисии в един ден!

И как приключи тази история със санкциите?

Лошо. В един момент не можех да издържа повече. През цялото време се подготвях за следващото разследване. Говорех с адвокати, пишех обяснителни бележки, вместо да ходя на работа, бях по дисциплинарни комисии. Така че се самоотлъчих от фирмата. Ръководител на синдиката съм и повече не работя за компанията.

Мислиш ли, че може да се направи нещо в законодателен план, за да се избегнат ситуации като твоята?

Бих въвел отново наказателна глоба за работодатели, които дискриминират по синдикални мотиви или ограничават дейността на даден синдикат. Те си позволяват да плащат глобите, за да имат правото да унищожат дадения синдикат. Ако знаят, че ще има наказателно преследване, не мисля, че биха се занимавали толкова много с натиск върху хората. Бих увеличил наказанията, бих увеличил и размера на глобите. Така работодателят ще помисли много преди да мачка членовете и лидерите на синдиката. Бих предложил повече защита на ръководителя на синдиката. Бил съм на тази позиция и знам какво означава да нямаш никакъв вид защита като синдикалист.

Ти си млад. Не си ли мислил да емигрираш?

Не. Аз съм убеден националист. Не съм искал никога да избягам от моята родина.

Какво означава убеден националист?

Искам ако мога да направя нещата в моята страна по-добри. Да не започвам от нулата в чужбина. Имам роднини зад граница. Знам как се гледа на чужденците в тези държави, не само на румънците. Искам да се опитаме да променим нещо в нашата родина.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар