Ето и третата част от разказа ми за лицата на Венесуела, които видях по време на участието си в световния форум „Всички сме Венесуела” в Каракас през септември 2017-та. В първата („Лицата на Венесуела: 1. Мисиите”) и втората („Лицата на Венесуела: 2. Война, мир и тоалетна хартия”) част вече предложих доста детайли от социално-икономическата панорама на страната. Но без поглед към ролята на Уго Чавес и на Симон Боливар в съзнанието и емоциите на венесуелците картината не би била пълна.
Уго Чавес несъмнено продължава да е масовият кумир на венесуелците. Магията му не спира да действа и всеки срещнат ще ви каже, че това е човекът, преродил страната.
Дори античавистите още са хипнотизирани от харизмата му – може и да плюят по сегашния президент Николас Мадуро, но за покойния „вечен команданте” никой не обелва лоша дума. Нещо повече – най-върлите опозиционери, които миналата година обявиха бойкот на Националното конституционно събрание, се аргументираха с това, че начина на свикване на избори за него противоречал на лансираната тъкмо от Чавес действаща конституция от 1999-та… Всъщност не е така, два члена от тази конституция дават основание за насрочване на такива избори от държавния глава. Но парадоксът в случая е, че опозицията размаха не друго, а името на Чавес, за да се опита да оправдае конфронтацията си с чавистките власти.
Образът на „вечния команданте” е навсякъде из Каракас.
Дори само погледът на Чавес е разпознаваем за всички из графитите по стените.
А понякога е изобразяван и така – на цели фасади.
Уго Чавес днес спи вечния си сън в така наречената Планинска крепост – красива сграда, строена в началото на ХХ век, която от около три десетилетия е Военно-исторически музей. Тя е кацнала на върха на един от хълмовете в Каракас и днес отдалеч на покрива ѝ се виждат цифрата 4 и буквата F. Това означава 4 февруари.
На тази дата през 1992 г. Чавес предвожда провалил се на следващия ден военен бунт срещу тогавашното управление на президента Карлос Андрес Перес.
Неолибералната политика на Перес довежда до рязко обедняване на населението, до гладния бунт, известен като „Каракасо” през 1989 г. и до последвали го жестоки репресии с много жертви.
Именно срещу всичко това вдига бунт тогавашният подполковник от парашутните войски Уго Чавес заедно със съмишлениците си от вече основаното от него Боливарско революционно движение. По време на бунта Чавес установява щаба си точно в тази Планинска крепост.
Когато разбира, че няма изгледи за успех, той държи оттук емоционална реч пред медиите, поема цялата отговорност за бунта и отива зад решетките.
В затвора преосмисля пътя за необходимата промяна. Решава, че ще продължи борбата чрез избори. Това и прави, когато две години по-късно Перес е свален с импийчмънт, а новото ръководство на страната помилва бунтовния бивш паратушист и го пуска на свобода. След още 4 годи Чавес побеждава в президентските избори и започва да променя Венесуела.
Когато Чавес почина от тежък рак на 5 март 2013 г., бе решено тленните му останки да бъдат положени в саркофаг именно в Планинската крепост 4 F. Днес тя може да се посети като музей и това по-долу е входът му.
Комплексът е доста обширен.
Полковникът от Боливарската народна милиция Роберто Кастро посреща посетителите и разказва за живота и делото на команданте Чавес.
Показва и оръдието, което всяка вечер гърми в негова памет и това се чува в цял Каракас, проснал се в подножието на хълма.
В крепостта има експозиция, която проследява живота на Чавес още от детството му – как е расъл в селската къща на баба си, какво колело е карал, на какъв чин е седял в училище, с какъв екип за бейзбол е играл, каква е била офицерската му сабя и т.н.
Саркофагът с тялото на Уго Чавес е разположен в нещо като затворен със стъклен покрив вътрешен двор, в центъра на стилизирана мраморна детелина, която на свой ред е сред езерце с вода.
На всеки час се извършва ефектна смяна на почетния караул от гвардейци, облечени в хусарски униформи от времената на Освободителя на Венесуела и Латинска Америка Симон Боливар. Сред гвардейците има и млади жени.
Трябва да призная, че най-вдъхновените думи за Уго Чавес чух не от венесуелец, а от… американец. От живелия 26 години във Венесуела бивш католичеси свещеник Чарлз Харди, наскоро кандидатирал се за сенатор от Демократическата партия в американския щат Уайоминг.
78-годишният Чарли също бе сред участниците във форума „Всички сме Венесуела”. Ето какво ми каза: „За да разбереш какво става днес във Венесуела, трябва да знаеш колко ужасен беше животът тук преди Уго Чавес да стане президент. Да си видял как 75% от хората тънеха в мизерия и безпросветност, да си спомняш как петролът се продаваше на САЩ за по 1 долар барела, да те е втрисало от пропастта между шепата богати и бедняшките маси, да си преживял бунта на глада „Каракасо” през 1989 г. и избиването на хиляди хора от властите… Тогава ще имаш с какво да сравняваш и ще си наясно, че Чавес беше най-доброто, което можеше да се случи на тази страна. Беше чудото, което я възроди. Няма да забравя една жена, с която разговарях на улицата, скоро след като Чавес дойде на власт и стартира Боливарската революция. Аз попитах жената: ‘Вие последователка на Чавес ли сте?’ А тя ми отговори: ‘Не, той е последовател на идеите и стремежите, които винаги съм имала’. Ето това е обяснението на чудото – Чавес беше от народа и народът го разпозна като свой.”
Сред чуждестранните участници във форума „Всички сме Венесуела” имаше много интересни личности. Един от тях беше Роланд Лумумба, син на легендарния Патрис Лумумба – първия министър-председател на независимата Демократична република Конго, жестоко убит през 1961 г. при заговор, организиран от американското ЦРУ.
Патрис Лумумба отдавна е символ на антиколониалната борба в Африка и целия Трети свят.
Негов голям почитател е бил и президентът Уго Чавес. Той започва редовно да кани на форуми във Венесуела сина му Роланд Лумумба, който, уви, няма преки спомени от баща си – бил е едва 3-годишен, когато го убиват. Но след като 30 години му се е налагало да живее в изгнание, основава и оглавява в Киншаса фондация „Патрис Лумумба”.
За Чавес Роланд Лумумба ми каза само две думи: „Велик човек”. А за днешните посегателства срещу Венесула подчерта, че това не е нещо ново, че то вече се е случвало в Конго, в много страни на Африка и Латинска Америка, в Ирак, Афганистан, Либия… И че народите по света трябва да се обедняват, за да не позволят и Венесуела да стане обект на външна интервенция, защото със социалния си модел тя е пример и вдъхновение за всички ни.
Върху необходимостта от действена солидарност с Венесуела наблегна в интервюто си пред мен и делегатът от Ирак Мунтазар аз-Зайди, който нашумя в цял свят през 2008 г., когато замери с обувките си президента на САЩ Джордж Буш по време на тогавашното му посещение в Багдад.
Мунтазар ми каза при разговора ни в Каракас: „Подкрепяме народа на Венесуела. Не искаме и на него да му се случи същото, както на нас, в Ирак. Ние изпитахме на собствен гръб как САЩ лъжат за свободата и демокрацията. Виждаме също какво правят те в Афганистан, Либия, Сирия, Йемен… Всички страни, към които САЩ протегнат ръцете си, се превръщат в опустошена земя. Сега на мушката е Венесуела. Трябва да се обединяваме, за да не им позволяваме да го правят пак и пак”.
Гореща подкрепа за Венесуела изразиха и сенаторът от Чили Алехандро Наваро, и председателят на кубинския Институт за дружба между народите Фернандо Гонсалес, и участниците в над 60-членната делегация от Боливия, в която преобладаваха синдикални активисти и миньори.
С особен плам заразяваше и младата белгийска феминистка Алесандра Моненс, основателка на движението и сайта Venesol („Венесуелско слънце”), който разпространява информация за реалното положение във Венесуела. По инициатива тъкмо на Алесандра Брюксел ще бъде домакин през пролетта на 2018-та на нов международен форум „Всички сме Венесуела” с основната цел истински, а не фалшиви новини за венесуелската действителност да достигнат до колкото се може повече европейци.
Това, впрочем, не пречи на Александра да е взискателна и критична и към недостатъците в дейността на правителството в Каракас – например, по въпроса за все още неосъщественото легализиране на аборта, за което тя постоянно пледира заради високия процент смъртни случаи при чести и изтощителни бременности или при самодейно провокирани помятания.
Алесандра, която е живяла 8 години във Венесуела, е категорична: „Нужно е по-често и по-пряко да общуваме народ с народа, само така европейците ще опознаят тукашния живот и ще разберат кое е наистина доброто за венесуелците”.
Заседанията на форума „Всички сме Венесуела” протичаха в импозантния театър „Тереса Кареньо” – втория по големина културен център в Латинска Америка, завършен през 1983 г. и разположен до Централния парк на Каракас.
Като функция и предназначение театърът е побратим на софийския Национален дворец на културата, но като архитектура е доста по-разчупен. Също както и в нашия НДК, тук се провеждат оперни и балетни спектакли, симфонични концерти, изложби, фестивали, конференции и т.н.
Допреди Боливарската революция „Тереса Кареньо” е бил и символ на социално неравенство и културна сегрегация, защото един билет за представление тук е бил на цената на 1000 минимални заплати. Така народът просто не е имал възможност да се докосне до високата култура, макар спонтанно да е превзел с бедняшките си бараки съседния хълм Сан Агустин.
Днес вече достъпът до културните събития в театъра е напълно демократизиран – всеки венесуелец може да ги посещава.
На откриването на форума „Всички сме Венесуела” в „Тереса Кареньо” имахме възможност да се насладим и на изпълненията на един от съставите от прочутия венесуелски феномен – Националната система на младежки оркестри и хорове, създадена още през 1975 г. от големия музикант и педагог Хосе Антонио Абреу. Днес системата обхваща над 200 формации. Чрез музиката, творчеството и колективния дух тя помага за социализирането и културното израстване най-вече на младежите с беден произход, но е отворена и към всички таланти, способства за хармонизиране на цялото общество.
В „Тереса Кареньо” ни бе представен и вълнуващ концерт с участието на изтъкнати венесуелски изпълнители в памет на чилийския певец Виктор Хара, убит при репресиите на военната хунта в Чили на 17 септември 1973 г.
Особено силни бяха изпълненията на голямата венесуелска певица Лилия Вера, една от емблематичните участнички в латиноамериканското социално-културно движение „Нова песен” още от 70-те години на ХХ век.
Театърът „Тереса Кареньо” е органично свързан чрез общи пространства за творчество и социални контакти с разположения по съседство Национален екстериментален университет по изкуствата, както и с Музея на науката.
Сред палмите край тях е пълно с открити сцени, щандове и кафенета, където студентите изявяват талантите си – с рецитации на авторска поезия, с песни и танци, с произведения на приложните изкуства и т.н.
В университета по изкуствата заседаваха и работните маси на форума „Всички сме Венесуела”, на които колективно беше изработена обща прокламация и конкретен план за засилване на международната солидарност с Боливарската революция и венесуелския народ.
Домакините не пропуснаха да ни заведат и до Националния пантеон на големите личности от венесуелската история.
Част от него е и обособената гробница на най-почитания венесуелски герой и Освободител на цяла Латинска Америка от колониалното владичество Симон Боливар.
Комплексът с Пантеона и гробницата е еклектичен, съчетава барокова и модерна архитектура, като най-новата му част, наподобяваща гигантска платноходка, е завършена през 2013-та.
Пантеонът е разположен в красива старинна сграда, която прилича на църква. И това наистина е било църква на Светата Троица до 1812 г., когато силно земетресение я разрушава.
През 1874 г. е решено останките от сградата да бъдат реконструирани и преобразувани в Национален пантеон, в който се полагат костите на велики венесуелци, увенчани с красиви скулптурни надгробия.
Ето например надгробието на предтечата на венесуелското национално освобождение Франсиско Миранда.
На специален подиум в Пантеона до 2011-та е разположен и саркофагът на Симон Боливар. Днес на мястото има съответстващ надпис и то е оградено.
През 2011-та останките на Боливар са ексхумирани и подложени на експертиза. Целта е да се направи ДНК анализ, за да се установи дали те наистина принадлежат на Освободителя и дали той наистина е починал от туберкулоза, тъй като през годините са лансирани версии, оспорващи това. Експертизата потвърждава автентичността на останките, но не открива туберкулозни увреждания на костите.
От 2013 г. новият, инкрустиран със злато ковчег с останките на Боливар е положен в новоизградената междувременно специална и внушителна гробница с форма на платноходка, която става продължение на Пантеона. На подиума с ковчега стоят на пост гвардейци, а стената отзад е осветена в цветовете на венесуелското национално знаме – жълто, синьо, червено. Във витрина пред ковчега се виждат сабите на Боливар.
През 2010 г. президентите на Венесуела и Еквадор Уго Чавес и Рафаел Кореа полагат в Пантеона в Каракас и символичните останки на родената в Кито любима и съратничка на Боливар – Мануела Саенс, която на два пъти спасява живота му и която днес е смятана за първата феминистка в Латинска Америка.
Останките в малката урна са символични, защото тя умира през 1856 г. при епидемия от чума и тялото ѝ е изгорено.
В последните години в Пантеона бяха положени и герои на индианската съпротива срещу испанската конкиста – като предводителят на водени през 16-ти век сражения Гуаикайпуро и въстаничката Апакуана.
Пантеонът стои на възвишение в квартал Алтаграсия на община Либертадор („Освободител”) в Каракас.
Тази община има автономен статут и де факто представлява същинското сърце на венесуелската столица. Тук са разположени основните исторически паметници, президентството, министерствата, съдебните институции и т.н. В общината, която обединява 22 от 32-ата квартала на Каракас, живеят 4 милиона от общо 5-те милиона жители на града.
В последните местни избори през декември 2017-та управляващата Единна социалистическа партия на Венесуела отново спечели кметското място в Либертадор, като сега то отиде за първи път при жена – Ерика Фариас.
Паметникът на Симон Боливар, разположен в красива и винаги оживена градинка в средата на площад „Боливар”, е една от емблемите на община Либертадор, а и на цял Каракас.
На същия площад се намира и сградата на Общинския съвет на Либертадор.
Друг паметник на Освободителя, на който той е изобразен цивилен, се извисява на обширния булевард „Боливар”, на който обикновено се събират най-масовите чавистки митинги.
Паметникът е вписан в арката на необичаен архитектурен комплекс, който прегражда булеварда и в който се намира Дворецът на правосъдието.
Следите на Боливар са на много места из историческата част на община Либертадор. Ето тази сграда с венесуелското знаме е родната му къща, превърната днес в музей.
А тук е разположен музеят, посветен на живота и делото на Освободителя и на боливарското общество.
В розовата къща вдясно пък Боливар е живял с младата си съпруга Мария Тереса дел Торо Аяла, която умира едва 22-годишна от жълта треска.
Къщата вляво, в която днес има музейна експозиция, но и популярно кафене, е на учителя и наставника на младия Боливар – Симон Родригес.
На историческия площад „Ел Венесолано” („Венесуелецът”) се извисява своеобразен паметник от стомана във формата на игла. Той е висок 48 метра и е боядисан в червено и черно. Издигнат е през 2010 г. в чест на 200-годишнината от провъзгласяването на независимостта на Венесуела. Редуващите се червени и червени участъци на конструкцията символизират победните и мрачните страници от историята ѝ.
В облика на днешен Каракас се оглеждат и исторически силуети, и модерен урбанизъм, и величествен планински фон, и социални контрасти.
Впрочем, понякога гледките са многопластови и не са точно онова, на което приличат. Като например тази къща по-долу, която поне на европейското око първосигнално може да се стори като олицетворение на бедността. Но не е. Горната нескопосана тераса, всъщност е склад за строителни материали, а осигурява и резервоар за дъждовна вода. Платнището, прокъсано от честата за тукашния климат прегръдка на слънцето, дъжда и вятъра, също подвежда. То е опънато само за сянка. Иначе собствениците на тази разрастваща се постройка очевидно са от средната класа, щом могат да си позволят да я дострояват по типичния местен начин – с нови и нови тухлени помещения, кутийка след кутийка. Може да се забележи, че от три от „кутийките” стърчат и три сателитни антени.
Унифицираният облик на мегаполисите още не е заразил напълно улиците на Каракас. Из тях по-често доминира южната виталност на жителите му.
Венесуела днес преминава през трудни изпитания, но гледа към бъдещето с оптимизъм. 32 процента от 30-милионното население на страната са деца и юноши под 18-годишна възраст.
Боливарската революция не спира да ентусиазира голяма част от венесуелците, защото се прави от народа и за народа. А външният натиск няма шанс при нация, родила Симон Боливар и тръгнала след идеите му за независимост, свобода, братство и равенство.
Нестандартният и творчески дух на венесуелеца винаги ще създава уникати – от приложните изкуства до социалната система.
Пословично чаровните момичета продължават да са една от „запазените марки” на Венесуела.
Възможният по-добър свят наднича през мечтите и очите на най-младите венесуелци. Затова днес „Всички сме Венесуела”…
About The Author
