В България има една малка, но много шумна група хора, които обичат да наричат „популизъм“ всяко искане, непонятно за тях и тясното им обкръжение. Ако темата не ги касае пряко, ако се намира и на метър встрани от техния ограничен микросвят, най-често събран в карето между булевардите „Витоша“, „Цар Освободител“, „Васил Левски“ и „Патриарх Евтимий“ в столицата, то с огромна сигурност тази тема не е нищо повече от тежък популизъм.
Инициативата „Да спрем машината за неравенство! За справедливи данъци“ скоропостижно беше обявена за популистка. Независимо, че предложените промени в данъчната система са практика в абсолютно всички европейски държави с изключение на бедна България. Независимо, че част от предложенията присъстваха и в програмите на иначе любимите на тази креслива, но малка групичка експерти и „опиниън мейкъри“ в социалните мрежи, които телевизиите често обичат да превръщат и в истински медийни фактори, въпреки скромните им реални познания за реалния живот извън нюзфийда им.
За въпросните господа и дами, да се бориш за няколко стотинки по-евтин хляб, детски храни или учебник, е популизъм. За тях идеята да осигуриш гарантиран хляб на масата на семейство с един работещ на минимална заплата чрез данъчно облекчение върху мизерията му, е безцеремонен популизъм. Колкото и внимателно да повтаряш, че намаленото ДДС за стоки от първа необходимост и необлагаемият минимум върху доходите на физически лица са абсолютно нормална, стандартна практика в целия развит свят, а България е черна дупка на данъчната карта на ЕС, няма да те чуят. Същото важи, ако се опиташ да им обясниш, че неравенството е нещо лошо. Или ще се опитат да те заглушат, или просто проглушително ще мълчат за базови общоприети европейски практики, макар иначе да обичат да се кичат като първи евроатлантици. Но не и когато става дума за данъчни системи.
България има най-несправедливата данъчна система в Европейския съюз. Тя е проблемна не само от морална гледна точка, защото създава чувство за липса на базова справедливост в обществото, но се отразява изключително негативно и на развитието на икономиката.
Защо да спираме неравенството?
Защо изобщо трябва да се борим с неравенството и какво значи това? Нали не е възможно всички да сме равни? С терминът неравенство най-често се има предвид икономическото неравенството в доходите, а оттам и във възможностите и все по-затруднения достъп на големи групи хора до базови стоки и услуги. Простичко казано, неравенството означава, че едни хора, все по-малко на брой, стават все по-богати, а същевременно други хора, все повече, стават все по-бедни.
Някой може да си мисли, че в краткосрочен или средносрочен план за него това е нещо хубаво. Но в дългосрочен план е абсолютно сигурно, че неравенството е лошо за всички. По този въпрос просто няма научен, икономически или какъвто и да било друг дебат – освен на стените на шумната групичка. Един представител на тази групичка преди последните президентски избори обяви, че „не разбира как“ един от кандидатите няма да спечели с огромно мнозинство, тъй като „на неговата стена всички ще гласуват за този кандидат“.
Хубаво е въпросният господин и приятелите „от неговата стена“ да помнят, че в историята има достатъчно примери какво се случва, когато мнозинството от хората изпаднат в незавидно и твърде неблагоприятно положение, спрямо едно отбрано малцинство. Добре е да се вземат мерки, преди да е станало твърде късно. За 2016-та година разликата между най-богатите 20% и най-бедните 20% от населението е около 8 пъти, докато средно за ЕС е 5 пъти.
Разбира се, проблемът с неравенството не е само български. А това означава, че мерки отдавна са измислени и се прилагат – макар и с различен успех, в различни държави по света. Уви, не и в България, което е тежък проблем на фона на факта, че страната ни е първа по неравенство в Европейския съюз. Точно обратното – у нас не само взимаме най-малко мерки за борба с неравенството, но на практика поредица български правителства водят политика, която генерира все по-големи неравенства и бедност за големи мнозинства от хора – например през несправедливата данъчната система, която хвърля бремето върху „малките“ за сметка на „големите“.
Простичко казано, когато медии и политици говорят за „растеж на икономиката“ или „ръст на брутния вътрешен продукт“, обяснявайки ни как „за първото тримесечие България има най-големия растеж на икономиката в размер от 3%“, помислете внимателно. На първо място – има значение от каква база тръгвате. Ако имате 200 лева и ви увеличат заплатата на 400, това е двойно увеличение. Но някой ваш колега със заплата от 1000 лева и увеличение на 1100, макар и да регистрира по-малък растеж, очевидно може да е много по-доволен от вас. Второ, и по-важно – въпросът е кой се възползва от този растеж.
Ако ползите от него са за малцина, а мнозинството не вижда никаква промяна или дори се влошава, тогава очевидно нещо не е наред. Или както гласи един анекдот, когато българинът чуе как „на глава от населението доходите са се повишили“, той може поименно да назове имената на тези глави от населението, чиито доходи са се повишили. За случая има и друго много подходяща поговорка – аз вечерям варени картофи, той вечеря с месо, средно двамата ядем мусака!
Казано иначе, растежът е нещо хубаво, но още по-важно и как се разпределя той. Поради тази причина в последните години водещи организации като Международния валутен фонд, именити икономисти, нобелови лаурети, държавни глави и най-различни експерти говорят за неравенството и не просто за устойчив, а за инклузивен растеж. Или растеж за всички, а не за малцина на върха на обществената пирамида.
Така например годишният доклад на МВФ за 2016-та година превръща неравенството в приоритетна област за работа през 2017-та. Директорът на МВФ Кристин Лагард призна, че дълги години икономистите са подценявали този проблем, като са обръщали внимание на растежа, но не и на разпределението му. Лагард отправи тежки предупреждения към състояние на средата класа в глобален мащаб, като подчерта угрозата, под която неравенството я поставя. Защото то означава именно това – богатите стават все по-богатите, съсредоточават в себе си все по-голяма част от богатството, а бедните стават все по-бедни и все повече.
Тази взривоопасна ситуация се осъзнават извън България, но не и у нас. Тук темата за неравенството просто не стои на дневен ред, тя не присъства в програмите на партиите, не присъства в публичния дебат, а оттам и в медиите.
България не се интересува от неравенството
Доказателство за това, че България не прави нищо за справяне с неравенството, е мащабното проучване на международната организация Oxfam съвместно с Development Finance International, посветено на мерките, които правителствата взимат, за да намаляват неравенствата. На база около 20 фактора, събрани в три основни групи, които влияят на неравенството, изследователите въвеждат „индекс на ангажимента на правителствата за намаляване на неравенствата“. Спрямо този индекс България е 79-то място от 152 държави, като пред нас са държави като Танзания, Соломоновите острови, Тринидад и Тобаго, Папуа Нова Гвинея, Бенин, Кирибати, Таджикистан, Джибути, Малави, Буркина Фасо и много други. А единствената държава от ЕС, която изпреварваме, е Литва.
Една от трите основни групи фактори е именно данъчната система в изследваните държави, като тук положението е наистина катастрофално – България е на 144-то място от 152 държави. С други думи, само 12 държави имат данъчна система, която в по-малка степен генерира неравенството от тази в България. Едва ли има смисъл да изреждаме всички държави, които имат по-добри данъчни системи от нашата.
Често обичаме да говорим за „препоръките на Брюксел“, но почти винаги те се изчерпват с такива, касаещи съдебната система. Когато „началните в Брюксел“ ни кажат каквото и да е за съдебната система, това обикновено веднага стига до ушите на всички. Но дали е стигнал до ушите ви фактът, че в последния документ с препоръки Европейската комисия отбелязва, че България е единствената държава в ЕС, в която данъците и социалните трансфери не намаляват неравенствата. Тоест, българската държава не използва по предназначение тези инструмент, както го правят всички останали нормални европейски демокрации.
Колко още ще чакаме?
От промяната на данъчната система у нас, която спокойно можем да наречем погром, се навършват този 10 години. Обясняваха ни, че тази система е необходима, за да тръгнем нагоре. Тя трябваше да донесе благоденствие, работни места, чуждестранни инвестиции, по-висок стандарт за мнозинството български граждани. Огледайте се около себе си и кажете – необходими ли са ви куп знайни и незнайни експерти, които да ви убеждават, че днес живеете по-добре, само защото те така ви казват.
Псевдо икономисти от един куп институти от години обикалят телевизорите ни, за да ни убеждават, че хладилникът ни е по-пълен от преди. Че сме по-сити и по-щастливи. Единственият проблем е, че не сме толкова умни като тях, за да го разберем. Но истината е съвсем различна – чуждите инвестиции са на дъното, като за първите пет месеца от тази година преките инвестиции в България са намалели с 77% спрямо същия период на 2016.
България е страна на огромно неравенство, пропаст между малцина много богати и безгласно мнозинство от бедни. Икономиката не работи, защото няма кой да потребява. Тази ситуация води до непрекъснато чувство за несправедливост, разочарование, озлобение, отчуждение. В дъното на етнически или друг нелеп принцип се боричкат милиони, докато горе на върха една малка групичка пирува.
Ето ви още малко факти, когато някой се опита да ви обясни колко прекрасно е всъщност положението: Всеки втори българин страда от материални лишения, а една трета – от остри такива. Над 40% са в риск от бедност и социално изключване. На такъв риск са изложени половин милион деца. Пет милиона българи живеят с по-малко от необходимите средства за нормален живот. България е абонирана за дъното в Европейския съюз по отношение на размера на минималните възнаграждения. Българските пенсионери не се връзват на розовите анализи и са най-депресирани и обезверени в ЕС. Страната ни е на последно място по разходи за социална защита. Над 80% от българите не са успели да посетят нито едно културно мероприятие в последната година. Повече от половината българи не могат да си позволят дори едноседмична почивка. Всеки пети българин няма адекватен достъп до здравната система, която се крепи на доплащания от пациентите. Държавата не отделя достатъчно пари за образование, а един от седем младежи напуска системата на образованието твърде рано.
Може да не ви се вярва, но за голяма част от всички тези проблеми е виновна несправедливата данъчна система в България. Тя е направена така, че да работи в полза на малцина, за сметка на мнозинството. Данъчното бреме пада върху плещите на скромните български семейства, докато компаниите и хората с най-големи възможности се възползват от многобройни писани и неписани вратички в данъчните закони. Сравнението с останалите страни членки говори, че данъчната система в България не е от европейски тип. Преките данъци у нас са ниски за сметка на най-високите в Европа косвени, тоест невидими данъци. През 2015 г. 50,3% от данъчните приходи в България идват от данъци върху продукти, докато тяхното средно значение за Европейския съюз е 28%.
Българската хазна се пълни от данъчното облагане стоки от първа необходимост, които обикновеният човек купува, за да може семейството му да живее. В България, противно на останалите европейски страни, липсват редуцирани ставки на ДДС за продукти от първа необходимост. За българската хазна няма значение дали купуваш яхта или учебник за детето: върху всичко се начислява 20% данък. И това е само една от проявите на дълбоката данъчна несправедливост у нас. В България няма необлагаем минимум за доходите. За разлика от развитите западни демокрации, в България прогресивният данъчен модел е сменен с „плосък“. Още по-негативно е, че в България няма необлагаем минимум за доходите и стотици хиляди бедни хора, борещи се за минимална работна заплата, буквално отделят от залъка си, за да си платят налозите.
В същото време, благодарение на максималните осигурителни прагове, хората с най-високи заплати внасят по-малък процент от дохода си за осигуровки в сравнение с работещите бедни. Собствениците на фирми имат възможност да приспадат ДДС от личните си разходи. Например, превръщайки личните си автомобили във „фирмени“. Компании с огромни обороти години наред декларират счетоводни загуби и изобщо не плащат данък печалба, докато малките производители са парализирани от бюрокрация и наказателни проверки. Наскоро бяха обезсилени и регулациите за бизнеса с офшорни зони. През последните десетилетия в България целенасочено се осъществява данъчна стратегия, която стъпка по стъпка сведе до минимум бюджетния принос на големия бизнес и най-богатите, стоварвайки бремето върху мълчаливото мнозинство.
Какво да сторим?
Отговорът е прост. Данъчната система в България се нуждае от сериозна реформа, която спешно трябва да започне от следните мерки:
- Въвеждане на необлагаем минимум за доходите на физическите лица поне до текущия размер на минималната работна заплата – 460 лева месечно.
- Въвеждане на намалени ставки на ДДС от 9% (каквито са за туризма) за вода, основни и детски храни, базови медикаменти, учебници и книги.
Необлагаемият минимум за доходите поне до размера на минималната работна заплата означава, че всички работещи ще бъдат облекчени от данъци за първите 460 лева от своята заплата. Ако работите за тази сума, няма да платите нито един лев данък върху нея. Това означава, че в джоба ви ще останат около 40 лева месечно – или по малко повече от лев на ден, колкото е цената на един хляб, четири билета за кино, или няколко килограма месо. Облагането ви с данък ще започне от всеки изкаран над тази сума лев. Например, ако взимате 500 лева, с данък от 10% ще бъдат обложени само 40 лева – разликата от 460 до 500. Практика, която действа под различни форми в целия Европейски съюз. Същото важи и за диференцираното ДДС, което е намалено за стоки от базова необходимост, правейки ги по-достъпни.
Благоденствието на България е възможно само след възстановяване на баланса в данъчната система. Смелата данъчна реформа е неизбежна, ако България вижда бъдещето си като европейска демокрация! В тези искания няма и капка популизъм, а гласът на всички е от огромно значение.
About The Author
