В категории:Книги / Общество / Рецензии

Неравенството е причина за повече стрес, безпокойство и психични разстройства

Авторите на книгата „Патология на неравенството“ Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет публикуваха нов свой труд, озаглавен „Вътрешното измерение – как по-равните общества намаляват стреса, възстановяват здравия разум и подобряват благосъстоянието на всички“. Следете „Барикада“, за да научите как да участвате в томбола за българското издание на първата книга на учените.

Кадър от корицата на първата книга на Уилкинсън и Пикет – „Патология на неравенството“

Andrew Anthony, The Guardian

През 2009-та година, когато светът все още преглъщаше шока от избухналата година по-рано финансова криза, една книга озаглавена „Патология на неравенството“ (The Spirit Level) излезе на бял свят. Авторите и са двойка социални епидемиолози, които твърдят на база огромен набор от данни, че обществата с големи нива на неравенство генерират редица по-силно изразени социални проблеми, включително високи нива на насилие, убийства, злоупотреба с наркотици, лишаване от свобода, затлъстяване и тинейджърска бременност.

Като се има предвид фактът, че току-що всички бяхме станали свидетели как сляпото преследване на печалбата беше поставило света на ръба на икономически колапс, моментът беше подходящ да се направи преглед накъде ни води увеличаващото се неравенство. През последните 30 години политиката, особено в САЩ и Великобритания, беше белязана от широк консенсус, че докато онези на дъното все пак биват издигани заради общия прилив на богатство, няма особено значение, че онези на върха се издигат много по-бързо.

Както беше отбелязал Питър Менделсън пред събрание на изпълнителните директори от Силиконовата долина през 1998-ма година, докато беше държавен секретар от Лейбъристката партия по търговията и индустрията: „Напълно спокойни сме относно хората, които получават огромни богатства“. Онова, което обикновено се пропуска от изявлението му, беше условието: „Докато си плащат данъците“.

Това беше голямата промяна в политиката на „Третия път“. Вместо богатите да бъдат демонизирани или изгонвани отвъд с големи данъци, по-добре да ги окуражим и да увеличат приходите си, което би могло да се изразходва след това за непривилегированите и за други каузи. В много отношения това работеше. Икономиката се разшири, повече пари отиваха за образование, Националната здравна система и социалните помощи. На кого му пукаше, че в процеса още няколко души са станали милиардери или че желанието за още и още по-големи бонуси стана малко прекомерно?

Но после дойде кризата. И се оказа, че ние – обикновените данъкоплатци – изпаднахме в несправедливата позиция да ни се налага да спасяваме банките, които носеха вината за изблика на алчност и социалната безотговорност. В резултат последва остеритета или т.нар. „затягане на коланите“, а от него пострадаха най-вече най-бедните членове на обществото. Междувременно културата на бонусите продължи, банковата индустрията се промени малко (в САЩ в момента администрацията на Тръмп разхлабва финансовите регулации, въведени след катастрофата) и независимо от лекия спад, неравенството в доходите остава поразително високо във Великобритания – един борсов мениджър печели средно около 386 пъти повече от работник на минимална заплата, а най-богатите 20% от населението печелят 15 пъти повече от най-бедните 20%, преди данъци и социални помощи и около четири пъти след тази корекция.

Корицата на новата книга на двамата учени.

Сега Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет, авторите на „Патология на неравенството“, се завръщат с нова книга „Вътрешното измерение – как по-равните общества намаляват стреса, възстановяват здравия разум и подобряват благосъстоянието на всички“. Срещнах авторите, които са двойка, в бара на гара Сан Панкрас, Лондон, където говорихме за работата им, докато те чакаха влак за север – Уилкинсън е професор по социална епидемиология в Университета в Нотингам, а Пикет е професор по епидемиология в Университета в Йорк.

Уилкинсън е прехвърлил 70-те, но освен малък слухов проблем и чифт впечатляващо гъсти вежди, той е самото въплъщение на младежката енергия, а неговите възпламеняващи мнения нямат нужда от споменаване. Всъщност, именно по-младата с 22 години от него Пикет е по-умереният глас от двамата.

Новата книга, както предполага подзаглавието, се фокусира върху психологическите или душевните цени, които плащаме за неравенство – според авторите те са много и най-разнообразни. Основната теза е, че неравенството създава по-голяма социална конкуренция и разделение, които от своя страна стимулират повишеното социално безпокойство и по-висок стрес, а оттук следват и по-голямата честота на психични заболявания, недоволство и негодувание. Това води до търсене на защитни механизми за справяне с проблемите – наркотици, алкохол и пристрастявания като шопинг и хазарт, които сами по себе си създават още стрес и тревожност.

Това е мрачната картина, но Уилкинсън и Пикет настояват, че тя може бързо и ефективно да се подобри.

„Патология на неравенството“ е продадена в над 150 000 броя и е преведена на множество езици по целия свят. Зачудих се дали – предвид факта, че ситуацията не се е променила много – те са усетили, че правителствата, особено британското, са обърнали внимание на книгата им.

Уилкинсън споменава, че е консултирал Ед Милибанд, когато той бе лидер на лейбъристите, и че е провел семинар с консултативната група на Джон МакДонъл – макар че разбира се, той не е бил част от правителството по онова време. Уилкинсън казва, че е имал и няколко срещи с представителите на либералните демократи. Но не звучи сякаш революцията е надвиснала.

Пикет използва възможността да прекъсне партньора си. „За да отговорим по-конкретно“, казва тя, леко наставнически, „ние сме провеждали консултации на международно, национално и местно ниво. Работихме с различни организации на ООН, правихме неща и с ЕС. Аз съм в комисията за устойчиво равенство.“

Ръководителката на МВФ Кристин Лагард беше направила изявление относно неравенството, което те признаха за извадено директно от книгата им. И президентът Обама също бе споменал някои неща, които по думите на Уилкинсън „звучаха малко като да идват от нас“. Но може би най-голямо въздействие беше върху колегите им от академичните среди, които оттогава насам започнаха да разглеждат последиците от неравенството в много други дисциплини.

Имаше и критици – отхвърлени от Уилкинсън и Пикет като „идеологизирани“ – които оспорваха валидността на статистиката или заключенията, извлечение от нея. Това, което ме впечатли четейки книгата бе, че броят на убийствата е съществен признак за неравенство. От 1980 година, когато след 50 години на застой нивата на неравенството започват да се увеличават, броя на убийствата започва да пада. Понастоящем Америка има по-ниски нива на убийства, отколкото през 1950 г. Какво е причината за тази очевидна аномалия?

„Това означава, че трябва да има намесени и други фактори“, казва уверено Уилкинсън. „Но можем да кажем, че ако същите промени, каквито и да са, се бяха случили без увеличаването на неравенството, убийствата щяха да паднат още повече“.

Това изглежда като изключително дръзка прогноза, но трябва да отбележим, че Уилкинсън работи в областта на неравенството в продължение на десетилетия и той е толкова убеден в тезата си, колкото може да бъде само някой, който е прекарал години в изучаването на една тема.

Първата книга на Уилкинсън и Пикет е издадена и на български език от „Изток-Запад“. Едно копие от книгата, осигурено от издателството, скоро ще бъде подарено на един от читателите на „Барикада“.

Със сигурност няма съмнение, че безпокойство, особено сред младите хора, е много по-разпространено сега, отколкото в близкото минало. Неотдавнашно изследване в САЩ установи, че 20% от американците съобщават, че са силно стресирани. По-старо проучване намекна, че средното американско дете през 80-те години на 20-и век е било „по-тревожно от децата пациенти на психиатрични заведения през 50-те години на миналия век“. И въпреки това проучване на King’s College в Лондон показва, че стресът през 80-те е бил много по-нисък, в сравнение със сегашните нива сред тинейджърите във Великобритания.

„Като се има предвид, че икономическият растеж ни донесе безпрецедентен лукс и комфорт“, пишат Уилкинсън и Пикет, „изглежда парадоксално, че нивата на безпокойство са се увеличили, а не намаляват с течение на времето“.

За много от страничните наблюдатели отговорът е, че днешните млади хора, т.нар. поколение „снежинки“, са по-малко издръжливи от своите предшественици, по-малко склонни да приемат трудности и по-вероятно да изразят безпокойство или да се стресират от неблагоприятните обстоятелства, с които могат да се сблъскат.

Уилкинсън и Пикет имат много по-различно обяснение. Те вярват, че нарастващото безпокойство произтича в по-голяма степен от нарастващия социален натиск, предизвикан от материалните неравенства – всъщност става дума за безпокойство по отношение на статуса. Неотдавнашен мета-анализ на проучванията, публикувани в Lancet Psychiatry, заключи, че честотата на психичните заболявания е по-висока в обществата с по-големи разлики в доходите. Великобритания и САЩ са в горната част на графиката както за психичните заболявания, така и за неравенството в доходите.

Въпреки това, Нова Зеландия има три пъти повече психически заболявания от Италия, като двете страни имат сходни нива на неравенство в доходите. Душевните проблеми във Франция са два пъти повече от съседна Испания, но отново – нивата на неравенство в двете страни са приблизително еднакви. Очевидно има много фактори, които са от значение, но се чудех дали самото материално благоденствие може да е причина за безпокойство, което означава, че колкото повече се отдалечаваме от екзистенциалната борба за оцеляване, толкова повече тревога и стрес изпитваме от други предизвикателства.

„Ако това бе вярно“, казва Уилкинсън, „то безпокойството щеше да бъде свързано с БНП на глава от населението, което не е така.  Това предполага не само свободно плаващо количество тревожност, която впоследствие се привързва към нещо, но и че облекчаването на основния източник на безпокойство – препитанието – всъщност би увеличило цялостното безпокойство. Това звучи ли ви правдоподобно? Никога не сме срещали такава зависимост преди.“

Уилкинсън отбелязва, че италианската аномалия обикновено се приписва на близките семейни отношения в Италия. Във всеки случай, той твърди, че данните показват закономерна връзка между икономическото неравенство и психическото здраве и именно тази връзка е най-видима, а не аномалиите. Твърдението на Уилкинсън и Пикет е, че сме в нефункционираща психическа връзка с йерархията, непрекъснато се стремим да се изкачим по-високо в социалната стълба и това е борба, която засяга отрицателно всички класи.

Всеки, който скоро е влизал в Instagram, трудно би могъл да отрече степента на социално безпокойство изведена на дисплея. Никога не сме били толкова добри в излагането на показ на своето богатство и несигурност.

Затова нека се съгласим с аргумента, че неравенството поражда безпокойство, което от своя страна уврежда психическото здраве. Но може ли това да е цена, която обществото си заслужава да плати като цяло?

Има една сцена в „Третият човек“, в която Орсън Уелс сравнява 30-те години на бруталност и кръвопролитие под ръководството на Борджиите, които раждат „Микеланджело, Леонардо да Винчи и Ренесанса“, с 500-те години на мир и демокрация в Швейцария, които ни дават „часовника с кукувичка“. Възможно ли е по-съвършенните общества да са по-малко творчески, по-малко динамични?

„Не, абсолютно не“, казва Пикет. „Това е един от аргументите на хората, които казват, че може би се нуждаем от известно неравенство, защото това води до стремеж, иновации и творчество, но доказателствата не подкрепят тези твърдения. Доказателствата сочат, че има повече патенти [за изобретения], възложени на глава от населението в по-равни общества.“

„Значително повече“, натъртва Уилкинсън. „Неравните общества губят огромно количество талант. По-ниска социална мобилност, по-ниско образователно равнище – те не оптимизират развитието на капитала“, казва Пикет. Същият принцип важи и за организациите, казва тя. „Има доказателства, които сочат, че компаниите с по-голяма разлика в заплащането са по-малко ефективни, по-малко продуктивни, произвеждат по-ниска стойност за акционерите, така че те не създават ползите, които апологетите на неравенство предполагат.“

И двамата повече или по-малко са съгласни, че ръководеният от Съветския съюз комунистически експеримент не предлага много, за да насърчи доказателствата за ползите от равенството, отчасти поради лошите данни, но и поради равнището на потисничество, което поддържа това равенство. Моделите, които те посочват, са Скандинавия и Япония, в които има много по-малко неравенство от Великобритания и САЩ. Скандинавия и Япония показват значително намалени нива на социално напрежение, безпокойство по отношение на статуса и лошо психическо здраве. Те имат и по-висока тенденция към доверие и реципрочност – нещо известно сред социолозите като „социален капитал“.

Американският политолог Робърт Пътнам установи, че по-етнически и културно разнообразни общности – особено в Америка – вероятно ще притежават по-малко социален капитал. И с намалено доверие и чувство за реципрочност, хората са по-малко склонни да допринасят за благосъстоянието на другите. Могат ли японската и скандинавската висока социална капитализация и по-ниските нива на безпокойство да се отдадат на тяхната по-голяма етническа и културна хомогенност?

„Не съм сигурен, че Пътнам е прав за това“, казва Пикет. „Ако мислите за Япония – която е може би най-хомогенната от всички страни, които сме разглеждали – те не постигат равенство чрез данъци и ползи [В Япония доходите варират по-малко спрямо средностатистическия им размер и нямат толкова голяма разлика в данъчните ставки]. Затова не мисля, че за равенството се изисква хомогенност. “

В известен смисъл всички политици вярват в равенство, равенство на възможностите – или поне всички те се отнасят справедливо към него. Но като четам книгата на Уилкинсън и Пикет, имам впечатлението, че биха искали да се съсредоточат повече върху равенството на резултата.

„Да!“, казват двамата в хор. „Според мен не може да имате едното, без другото“, казва Пикет. „Налице е консенсус в целия политически спектър, че наличето на равни възможности е нещо добро, но когато наистина се заровите надълбоко, ще видите, че не може да постигнете това без по-равни доходи.“

Без да се отчитат доходите, казват Уилкинсън и Пикет, възможностите винаги ще бъдат силно изкривени в полза на привилегированите. Това ми се струва разумно. Проблемът, разбира се, е в ребалансирането на доходите. Един от начините, който предлага Пикет, може да бъде преоценка на начина, по който възнаграждаваме различните умения.

Например, в момента способността за боравене с числа и компютърната грамотност са важни умения, които често водят до високи заплати. Докато онези, които имат способността да се грижат за по-старите и немощните или притежават необходимата за работа в социалната сфера емпатия, често са много по-слабо оценени от обществото и пазара. Въпреки това, с по-широкото навлизане на изкуствения интелект в компютъризирания свят, този дисбаланс може да бъде изгладен.

Уилкинсън вижда автоматизацията като средство за постигане на повече равенство. „Става въпрос за увеличаване на производителността по отношение на свободното време, а не на увеличения доход“, казва той като истински социален учен.

Но както признава Пикет, увеличаването на свободното време, подобно на повишеното равенство, ще наложи огромна промяна в културата и ще изисква амбициозен подход към образованието както на възрастните, така и на децата. Мащабът на начинанието не е нещо, което се споменава в тяхната книга, която се занимава предимно с подчертаването на настоящите системни проблеми.

Каквото и да е мнението ви за тезата на Уилкинсън и Пикет, изглежда очевидно, че високите нива на неравенство намаляват доверието и вярата в реципрочността. Колко точно тези ефекти водят до умствени увреждания или как всъщност се дефинират и измерват умствените болести, са въпроси, достойни за информиран дебат. Ако не друго, то със сигурност вниманието ни е привлечено от факта, че страни като Германия, Швеция и Япония успяват да процъфтяват с много по-ниски нива на неравенство.

И все пак, като оставим настрана въпроса дали е желателно, няма такова нещо като пълно равенство, а опитите да се постигне това водят неизбежно до репресии от най-лошия вид. И все пак това не е аргумент за неограничено неравенство. Къде, обаче, да започне стесняването на разстоянието между богатите и бедните? Ако утре можеше да се въведе едно ново законодателство, какво би било то?

„Мисля, че компаниите трябва да отделят част от печалбата си всяка година в контролирано от служителите обединение, което ще има право на глас в борда“, казва Уилкинсън. „Бих заложил на образователна система като тази във Финландия, напълно всеобхватна“, добавя Пикет.

Въпросът за неравенството вероятно ще играе много по-голяма роля в следващите избори, отколкото е имал в продължение на повече от едно поколение. По-добре би било за всички нас, ако това разискване се базира на солиден статистически анализ, а не на емоционалната политика на завистта. Всеки политик, който желае да направи това, би било разумно да прочете книгите на Уилкинсън и Пикет.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар