Приравняването на фашисти и антифашисти не е само грешно, но и опасно

*Станислав Висоцки, inthesetimes.com

След фашисткия марш в Шарлотсвил, при който деветнадесет антифашистки демонстранти бяха ранени, а един загина, президентът Тръмп бе силно критикуван заради отказа си ясно да отхвърли белите расисти. Това осъждане обаче рядко включваше истинско разбиране за действията на антифашистките протестиращи в Шарлотсвил и другаде. Продължава да се създава оправдание за аргумента „и двете страни са виновни”, който изобразява антифашистите, или „антифа”, като еднакви с неонацистите, на които се противопоставят.

Като изследовател съм присъствал на безброй политически и социални събития с участието на антифашисти, и съм интервюирал много от тях. За мен е ясно, че прокарваното от политици и коментатори равенство между борещите се за бяло превъзходство и антифашистките действия е фалшиво – и игнорира директната расистка заплаха, която мотивира отговора на антифашистите. Антифашистите често служат за първа линия на защита, когато полицията и гражданското общество не успяват да защитят маргинализирани групи от фашистките заплахи. Техните действия трябва да бъдат разбирани в този контекст.

Грешката в позицията за „вината на двете страни” е в представата, че насилствените протестни действия на антифа са еквивалентни на насилствените действия на неонацистите. Дори кратък преглед на подходите на двете движения към насилието показва колко е заблуждаващо е сравнението между двете.

People: there’s a Nazi rally taking place in #Charlottesville

Racists: those aren’t Nazi salutes they’re just scratching their eyebrows pic.twitter.com/dNA5anaq73

— Kelechi Okafor (@kelechnekoff) August 12, 2017

За белите националисти, неонацистите, „алт-райт”-а („алтернативно дясно”) и останалите в този лагер, насилието представлява цел само по себе си. Идеологията, към която се придържат, не само призовава за насилствено елиминиране на всяка група хора, която изпада извън тясната им концепция за нормалност, но също така гледа на насилието като на крайна цел. От класическия фашизъм до белите националистически клубове като „Proud Boys”, насилието се разбира като средството, с което се постигат целите. Когато дори най-умерените позиции, които „алтернативното дясно” (или фашистко) движение може да заеме, се свеждат до расова сегрегация, насилствено репатриране и депортации и стриктен граничен контрол с расови изключения, то насилието явно му е присъщо.

Но нещата не спират дотук. „Алтернативното дясно” е характерно със стратегическото използване на символи и „мийм” културата в интернет в полза на политическите си цели. Тяхната интернет култура се дефинира от войнствената символика – от героизирането на хора, биещи се срещу антифа, до картинките с „разходки с хеликоптер”, които са препратка към кървавия режим на Пиночет. („Хеликоптерните” шеги са много популярни и сред виреещите в българското интернет пространство крайно десни, както и сред мнозина от определящите се като „либертарианци” бел. прев.).

Заплахите към левичари и антифашисти, както и поздравленията за смъртта на загиналата в Шарлотсвил Хедър Хайер, също са част от интернет поведението на „алтернативните десни”. Това е движение, което вижда в насилието забавление, и което окуражава участниците си да прилагат насилие като източник на самодоволство и удовлетворение.

Можем да съпоставим насилствените тактики на антифа с начина, по който крайната десница разбира насилието. Антифашистите са съсредоточени върху една единствена цел, която си личи от името на движението: съпротива срещу фашизма. Стратегията на антифашистите разчита на голям набор от тактики. Както Спенсър Съншайн отбелязва в неговата история на антифашистките групи: „антифашистите значително са разширили действията си за събиране на информация, разобличаване и тактики за натиск”.

Уличните конфронтации представляват само малка част от активността на антифашистите. Антифа по-често разчита на събирането на информация за фанатичните „борци за чиста раса” и публичното им изобличаване и опозоряване. Антифашистите, интервюиран като част от научните ми изследвания през 2007-2008 г. систематично изразяваха подкрепа за ненасилствените тактики като част от ескалацията на действията, нужни за спиране на опитите на неофашистите да се организират, да набират съмишленици и да провеждат събития.

Би било заблуждаващо да се твърди, че антифа са против на ненасилствените действия. По-коректно е да се каже, че антифа често – и оправдано – гледат на ненасилствените тактики като на неефективни срещу едно движение, което е насилствено в ядрото си, и чиито представители сякаш нямат дори подобие на съвест. Това е същността на антифашистката употреба на насилие.

За разлика от различните групи за бяло превъзходство, които се отнасят към насилието като към валиден израз на политически виждания, антифа гледат на насилието като на защитна тактика срещу вражеско движение, което използва насилието като начин за постигане на целите си.  За антифашистите насилието е самозащита, защото крайно десните движения представляват директна заплаха за тяхното съществуване и безопасност, както и за съществуването и безопасността на други общности.

Моето проучване показва, че антифашистите, които са по-склонни да се включат в насилствени действия, също така са хора, за които е по-вероятно да са обект на директни или индиректни заплахи от десни екстремисти – в резултат на личната им идентичност, политическата им идеология или пространствена близост. Антифа движението също така е много по-разнородно от носещите черни маска, млади, предполагаемо бели мъже, които често се приемат като типични представители.

Антифа активистите, които интервюирах, често се чувстваха лично застрашени от идеологията на крайно десните групи, тъй като тяхната сексуална ориентация, раса или религия е мишена на расисткото насилие. Тези хора виждат антифашизма си като средство за лична самозащита срещу групи, за които те представляват цел за ежедневно насилие, и в крайна сметка за унищожение. Дори белите, хетеросексуални мъже са изложени на лични заплахи, защото заради антифашисткият си активизъм биват виждани като „расови предатели”.

Много от тези хора се превръщат в мишени и в резултат на политическия си активизъм и в други сфери освен антифашизма. Антифа активистите не са изцяло посветени на спирането на крайно десните групи. Те често участват в движения за защита на правата на хората от различни раси и с различна сексуална ориентация, както и в левичарски идеологически кампании за постигане на икономическа справедливост чрез радикална трансформация на обществото, вдъхновена от комунизма или анархизма.

Изразяващите такива позиции биват идентифицирани от крайната десница като политически опоненти, които трябва да бъдат елиминирани чрез екстремно насилие. Антифашизмът се е превърнал не само във форма на лична самозащита, но също и в защита на политическа активност, в която участваш. Белите расисти и други крайно десни активисти заплашват прогресивни книжарници, организации и социални пространства, LGBT събития, както и места за поклонение като афро-американски църкви, синагоги, джамии и сикхски храмове.

На последно място много хора предпочитат войнствените тактики на антифа, защото се намират в ситуация, в която е много по-вероятно да имат някакъв контакт с десни екстремисти. Много от антифашистите, с които съм говорил, участват в пънк или други музикални субкултури, които борците за бяло превъзходство използват за набиране на нови попълнения. Активизмът на такива хора се е развил като реакция на заплахата от насилие, която расистите са вкарали в тези субкултури. Субкултурните антифашисти приемат насилствени тактики, защото десните екстремисти не напускат субкултурните пространства, ако ги помолиш учтиво, или ако се конфронтираш с тях ненасилствено. Същото се отнася и за случаите, когато десните заплашват други политически, социални или културни пространства. Тяхната цел е да сплашват, и насилствената конфронтация от антифа често е единственият начин да се намали или елиминира заплахата.

Позицията, че използването на насилствени тактики от антифа е еквивалентно на насилието, прилагано от крайно десните, отразява липсата на разбиране както на фашисткото насилие, така и на заплахите, пред които са изправени антифа и различни общности.

Докато движенията за бяло превъзходство се отнасят към насилието като към крайна цел, антифа подхожда към него като необходима тактика за самозащита. Тази нужда от самозащита е продукт на съвсем реална заплаха, която десните екстремисти представляват за антифашистите и други групи. Антифашистите са осъзнали тази заплаха заради своята идентичност или политическият си активизъм, които са обект на фашисткото насилие. За тях е по-вероятно да пострадат от това насилие, отколкото за средностатистическия човек. Ако разберем заплахата, пред която се изправят антифа, можем по-добре да разберем действията им.

*Станислав Висоцки е асистент по социология и криминология в университета Уисконсин-Уайтуотър. Изследванията на доктор Висоцки се фокусират върху конфликта между групите за бяло превъзходство в съвременното американско общество и техните антифашистки опоненти, както и връзката на този конфликт с източниците на заплаха, субкултурите и социалния активизъм.