Ирационални страхове, подклаждани и поддържани умишлено от различни политически играчи, продължават да затрудняват борбата с един от тежките недъзи в българското общество – домашното насилие. Макар да няма пълна яснота относно реалното измерение на проблема, най-вече поради липсата на институционални механизми за пълноценна статистика, както и по други субективни причини, едно е сигурно – стотици хиляди жени в България са ставали и продължават да бъдат жертва на някаква форма на полово базирано насилие, включително физическо насилие. До медиите обикновено достигат малка част от най-тежките случаи, най-често когато за съжаление изходът е фатален за жертвата. Подобни новини и материали обикновено шокират публиката за няколко дни, след което нищо не се променя – и така до следващия случай. Междувременно, хиляди „по-леки“ случаи, които не завършват със смърт, причинена от насилника, остават невидимо ежедневие. Отдавна е настъпил моментът обществото и държавата да се потрудят, така че друг изход да бъде възможен.
Колко голям е проблемът?
В доклад на „Уницеф“, публикуван в началото на пандемията от коронавирус през 2020 година, беше посочено, че всяка трета жена в света е преживявала физическо и/или сексуално насилие, като в повечето случаи става въпрос за насилие от страна на интимен партньор. „Данните са оскъдни, но след началото на разпространението на COVID-19 доклади от Китай, Великобритания и САЩ предполагат увеличение на случаите на насилие от интимен партньор“, отчетоха още през март 2020 от „Уницеф“, а редица изследвания на по-късен етап потвърдиха тези ранни данни. Що се отнася до България, организациите, които управляват горещите линии за пострадали от насилие, съобщиха в края на 2021 година за ръст на сигналите с около 30%, а според Прокуратурата в страната ни има тройно увеличение на делата за домашно насилие за 2021-ва. Според данни на МВР, съобщени на пресконференция в навечерието на международния ден за борба с насилието срещу жени – 25 ноември, обажданията на спешния телефон 112 със сигнали за домашно насилие достигат 90 на ден.
Социологът, изследовател и активист Мария Иванчева коментира в предаването „Политизирай това“, че е трудно да добием категорична представа за размера на проблема, тъй като много от случаите не се докладват, а в допълнение няма почти никаква яснота какво се случва впоследствие на даден сигнал. „Регулацията, която съществува в обществото от законова гледна точка, не е достатъчна“, категорична е тя.
Онова, за което не говорим достатъчно, е че много често отвъд домашното насилие има структурно насилие над жени. Жените, най-вече от периферни региони на Европейския съюз и на света, са част от голяма верига на „снабдяване“ – особено на западни напреднали капиталистически държави – с грижовен труд, земеделски труд, нискоквалифицирани позиции, много често непризнати, зле платени, в неформалния сектор, зле регулирани, обяснява Иванчева. „Докато не започнем да говорим сериозно за този тип насилие и не си дадем сметка до каква степен жените, особено от Източна Европа и Глобалния Юг, са изложени на него, няма да можем да разберем какво е нивото на насилие, на което изложени българските жени“, подчертава тя.
Под заплаха от „джендъра“
Изкривеният до налудност български политически дебат, следствие на действията на организации и формации, които се нуждаят от своя Торбалан, за да прикрият иначе пълната си политическата импотентност и реална идея как да решат някой истински проблем от ежедневието на хиляди българи, минира всякакви опити да се работи за решаване на проблема с домашното насилие. Докато гоним митичното същество „джендър“ из всякакви безобидни документи или анкети за регистрация в онлайн сайтове, няма нужда да се чудим как да се преборим с бедността и олигархията. Обществото има своето плашило и след като вече е убедено, че изглежда така или иначе никой няма да му помогне да напълни своя хладилник, му остава поне да брани „традиционните си ценности“ – когато са ти взели всичко друго материално, какво друго ти остава, освен да стиснеш невидимото и да не си го даваш?
Както отбелязва и Мария Иванчева, този процес не започва и не свършва в България. „В последните 10 години започнахме да сме свидетели на една ретрадиционализация, която атакува това, което преди е постигнато от гледна точка на равенство, не само законово, но и идеологическо и затова до каква степен жените имат право на глас в публичното пространство, до каква степен в семейството се смята символно важно какво имат да кажат жените, каква роля имат, дали работят и т.н. Целият този дебат в момента се пренебрегва и ако някой заговори за това, той без съмнение е „джендър“, посочва тя и допълва, че е важно да водим дебата за икономическата зависимост на жените, който е ключов фактор за страха да говориш за насилието и да го позволяваш.
Един сравнително безобиден и беззъб документ като конвенцията за правата на жените се превърна в плашило, което непрекъснато бива развявано, когато се заговори за каквото и да било насилие над жени или полово базирано насилие, коментира водещата на „Политизирай това“ Мирена Филипова. „Всеки месец има брутални случаи на убийства по особено жесток начин, но въпреки нашето временно възмущение, когато се заговори за някакви мерки, веднага следва остра реакция: някой иска да внедри „джендър идеология“. Това е профанизиране на дебата, което прави невъзможен нормалният разговор и приемането на необходимите законодателни промени“, посочва тя.
Мария Иванчева е съгласна, че темата за Истанбулската конвенция е била експлоатирана у нас по много глупав начин. „Най-малкото, защото тя не е някакъв много радикален документ, тя е един либерален документ, който беше важен за някои държави, в които липсват определени законодателни инициативи. Например, по отношение на България, едно от нещата беше изнасилването в рамките на семейната двойка да се приема за насилие. Това са важни неща, но по никакъв начин не можем да говорим за някакъв радикален феминистки документ“, обяснява Иванчева.
Според нея не само в България, но в цяла Източна Европа крайната десница използва темата за т.нар „джендър идеология“, за да печели политически позиции под предлог, че брани „традиционните ценности“ – каквото и да означава това. Отбелязване според нея си струва и факта, че покрай този дебат се е появила в публичното пространството и българската православна църква, която иначе тотално отсъства и „изобщо няма какво да каже на българите“, но изведнъж се появява по най-консервативния начин. „Това беше доста стряскащо, защото ние, за разлика от други източноправославни държави, нямаме църква която до този момент да се меси в законодателни инициативи, което беше много добре, и се надявам така да остане“, коментира тя.
В такава среда се стигна до ситуация, при която от трибуната на народното събрание един депутат от уж социалистическата партия, вместо да предлага и обсъжда законодателни промени, заяви, че държавата не трябва да се меси „в семейните отношения“, защото те трябва да се решават единствено „под завивките“, припомня Мирена Филипова. Предвид ситуацията в БСП под лидерството на Корнелия Нинова не е особено изненадващо, че и до днес тя поставя неприемането на Истанбулската конвенция като фундамент на своята политическа роля, добавя Иванчева. „За жалост Нинова скочи много лесно на идеята, че „Обединени патриоти“ могат да бъдат добър източник на идеи, подкрепа по време на изборите и потенциални партньори. Беше очевидно, че това донесе загуба на много гласове и подкрепа на електорат, но въпреки това, фактът че тя стигна до власт, ѝ дава лиценз да прокарва консервативните си виждания“, обобщава тя и споделя, че заради това много леви хора не искат да имат нищо общо с БСП и се лутат в търсене на други алтернативи, въпреки че „с всичките и исторически противоречия, БСП все пак е партията, която е стояла зад онеправданите, зад идеите за трудовите права, срещу насилието на жени и т.н.“, но сега се оказва един от основните инструменти на консерватизма.
„Това трябва да спре!“
През 2018-та година левият феминистки колектив „ЛевФем“, чийто член е Мария Иванчева, се включва в протеста срещу насилието над жени, организиран в София, като представя своята позиция и настоява за конкретни мерки. Иванчева и колегите и са категорични, че случващото се в България през последните години със засилването на насилието над жените и неговата публична нормализация, е стълкновение на няколко процеса.
„Първо, усещаме резултатите от разбиването на промишлеността и земеделието, което остави поколения наши сънародници без работа и изгони много от нас да търсят препитание в чужбина. Tова поставя много семейства на прага на мизерията, затънали в заеми и зависимост от мафиотски структури, за да оцелеят. При растящото неравенство, жените често се превръщат в жертви и на икономическо, и на физическо насилие. Второ, виждаме подронването на социалната система – докато корупция и безправие виреят сред работодателите, които не са задължени да предоставят условия на достоен труд, осигуряване и възнаграждение, институциите за социално подпомагане са сринати. Това удря до най-голяма степен жените, които извършват грижовен труд и често са принудени да извършват неформална, невидима и ниско платена работа. Трето, свидетели сме на консервативни сили, които се опитват да върнат едно светско общество в мрачното средновековие. Няма и век след постигането на значими права и законово равенство за жените, днес виждаме как унижението на жената се превръща в норма. Безнаказани остават публични прояви на домашно насилие и убийство на жени“, посочват от организацията и още тогава са категорични: „Това трябва да спре“.
За да се случи това, те предлагат няколко конкретни политически действия, сред които: увеличаване на социалното подпомагане, касаещо майчинството, родителството, отглеждането на деца и пенсиите; гаранция, че работодателите ще осигуряват работниците си на реалната им заплата, тъй като е факт, че злоупотребите удрят по-силно жените, защото засягат размера на майчински и пенсии; достойно заплащане на труда на жените във всяка една сфера и особено в сферите, където повечето работещи са жени, които традиционно са и по-нископлатени; увеличение на държавните субсидии и достъп до повече болници във всички населени места, училища, общински ясли, детски градини и детски кухни; намаляване на ДДС върху детските храни, базови медикаменти и други стоки от първа необходимост; отмяна на плоския данък, който е машина за неравенство; разширяване на разбирането за родителска грижа, така че отговорността за отглеждане на деца да пада върху обществото като цяло, а не единствено върху жените и др.
„Трябва да се мисли много сериозно върху въпроса за грижата за децата, социалните надбавки, осигуровките, последствията от сигнал за насилие, състоянието на местата за временно наставяне на жертви на домашно насилие, реинтеграцията на пазара на труда“, обобщава Иванчева. Нуждаем се от много сериозна социална и икономическа реформа, която да върне част от публичния сектор към неговите фундаменти, така че той да функционира в полза на онеправданите, били те жени или не. За момента, обаче, разграждането на институциите, които могат да помогнат за самостоятелността и автономията на жените, така че да излязат успешно от насилнически връзки – в личния или професионалния живот – по-скоро продължава. „Много е важно да върнем дебата на тази икономическа основа, а не върху думичките и плашилата с джендъра, защото икономическата независимост трябва да бъде на първо място“, настоява тя.
Пандемията ни върна години назад
Мария Иванчева смята, че за съжаление пандемията е върналата нещата много назад и е отнела част от постигнатия прогрес в това отношение. „Жените бяха принудени да се грижат за децата си, докато работят. Много работодатели си дадоха сметка, че могат да експлоатират тази ситуация в своя полза, да не дават офис пространство, да не дават никакви надбавки, и буквално да се възползват от тази разтегателност на времето и пространството, което дигиталните технологии позволяват, като използват двете роли на жените в едно и също пространство. Това прави абсолютно абсурдна идеята, че се борим с домашно насилие. Докато не регулираме пазара на труда, много трудно можем да говорим за каквито и да е други патерици, на които ще можем да се закрепим“, коментира Мария Иванчева.
Що се отнася до създаването на повече центрове за наставяне на жени и деца, жертви на насилие, Иванчева припомня инициатива на Министерството на труда и социалната политика от 2013-та година, която впечатлява със своята куриозност, но показва на какво ниво до голяма степен остава дебата за необходимите мерки: „Министерството говореше много затова, че ще се използва един „домашен модел на рекуперация“, в който, едва ли не, жертвата ще бъде пратена обратно вкъщи, за да може да продължи да живее с насилника. Това беше абсолютно абсрудно. Говориха го експерти от министерството, имам тези записи, които казваха: „Ами ние се опитваме да намерим някакъв буфер, защото липсват такива места за настаняване“, разказва тя. И до днес подобни временни домове се поддържат от различни неправителствени организации, които се борят да намерят финансиране, зависят от неговата цикличност, ресурсите им са ограничени, фрагментирани и т.н.
Изграждането на подобни центрове, дори да се случва чрез подизпълнители, трябва да стане приоритет на държавата и функционирането им да не зависи от циклично финансиране и непрекъснато кандидатстване и конкуренция с други организации за определена сума пари. Вместо това, държавата като минимум трябва да отдели средства за основен бюджет за подобни дейности и услуги, а оттам – нататък организациите, които се занимават с тези проблеми, да могат да търсят допълнително финансиране за разширяване на дейностите си, нови инициативи и т.н.
Друг голям въпрос е този за стереотипите и как да направим така, че да ги изкореняваме още в ранна детска възраст, преди да се разгърнат и да предопределят мястото на жената „над печката и тиганите“. Уви, на секундата, в която се заговори за реформи в образованието – безспорният фундамент на всяка превенция и разчупване на стереотипи – следва остра реакция, обвинения в „промиване на детските мозъчета“ и т.н. Намираме се в затворен кръг – отказваме да приемаме мерки, защото „проблемите трябва да се решават под завивките“ и единствено зовем за „превенция“ – но не знаем какво точно означава тя, ако не промяна на мисленето още преди една личност да се е формирала пълноценно.
Все пак, според Иванчева, в момента имаме правителство без участие на крайно десни партии и дори да имаме основание за много критики от ляво, моментът е добър тези въпроси да се поставят. Трябва да се работи с децата, да се подготвят нови помагала и учебни материали, да се изисква политическа воля за промени в тази посока.
В тази връзка, не бива да се пропускат и стереотипите и проблемите, които имат у нас хората с различна сексуална ориентация. „В момента Украйна е във фокуса на вниманието с ужасната ситуация там, но е интересно, че преди години съм виждала именно украинска образователна книжка, която говори за момиче с две майки и затова, че тя много се притеснява да иде на училище, защото майките и са лесбийки. Но се прави преглед на всички семейства в класа на това момиче и се оказва, че тя има две обичащи майки, които имат нормален доход и се грижат за нея, докато в други семейства майката е напуснала бащата, работи в чужбина, бащата е безработен, бабата гледа детето и т.н. – най-различни проблеми, които обуславят тежкото ежедневие за детето. Изведнъж се оказва, че трябва да се запитаме какво означава „традиционно семейство“ и дали всяко хетеросексуално семейство е такова и е добро? Какво, в крайна сметка, значи да бъдеш отгледан в здраво и щастливо семейство и колко много деца в хетеросексуални двойки не са отгледани в такива семейства? Какво търсим – просто традиция заради самата традиция или търсим това децата да растат свободни, щастливи и обезпечени?“, коментира Мария Иванчева.
Тази статия е част от съвместен проект между онлайн предаването „Политизирай това!“ и „Фридрих Еберт – България“. В рамките на проекта, всяка последна сряда от месеца, ще бъде излъчван специален епизод на предаването, придружен със статия по темата на разговора на страниците на „Барикада“. Вторият специален епизод с гост Мария Иванчева можете да гледате тук:
