През повечето време не е никак лесно да си патриот. За да те бива за тази работа, трябва напук на всяка логика и здрав разум да се хвърлиш смело и самопожертвователно в кошер от противоречия, а когато всичко се обърка, да заявиш твърдо, че няма как да стане по-добре. В главите на родните патриоти, спокойно и без всякакво напрежение, се примиряват толкова несъвместими неща, че човек неволно се пита дали там не зеят такива пространства, в които тезите не могат да се срещнат и анихилират.
Как иначе да подкрепяш Закона за концесиите, когато по принцип си твърдо против? Да си твърдо за трето дете в семействата, но същевременно категорично против четвъртото. Да се бориш с баби на границата, които искат да упражнят правото си на глас, а в същото време да въвеждаш задължително гласуване. Да си правиш майтапчийски снимки в Бухенвалд. Да подкрепяш закупуването на нови изтребители за мисиите НАТО и съюзниците ни зад граница, но да си против бежанските вълни, които те предизвикват. Да отговаряш за интеграцията на хора, които смяташ за “озверели човекоподобни”. Да си против партии с абревиатура на турска дума, но да кръстиш своята с гръцка – πατριώτης. И не на последно място – да си против ГЕРБ, но и в коалиция с тях, против ЕС, но в управлението, за да може то да осигури българското европредседателство. На какво ли не са готови патриотите в името на родината? Ще загърбят всичките си принципи, щом е за нея.
Сега националистите в лицето на Валери Симеонов се насочват към нови неусвоени полета на безсмислието. Докато сърцето му иначе се къса, че в името на България се е наложило да се откаже от увеличението на пенсиите над прага на бедността, за да има управляваща коалиция, той същевременно подкрепя отпадането на т.нар. клас прослужено време. Това се разбра след среща на Симеонов с работодателските организации. На нея правителството, което само по себе си се държи като работодателска организация, е изпратило работодателя Симеонов да преговаря с другите работодатели, от което логично е произлязъл всенароден консенсус.
Наоколо не са се навъртали никакви работници, синдикалисти и други левичари да развалят хармоничните обществени отношения с приказки как класът прослужено време е единственият съществуващ механизъм за увеличение на заплатите, който не зависи изцяло от добрата воля на работодателя. Дори сега много предприемчиви бизнесмени не признават опита на служителите си от други компании, заради който иначе са ги наели, но все пак са длъжни да им увеличават заплатите поне с 0.6% за всяка година в тяхната фирма.
Подкрепата от страна на патриотите за отмяната на това съсипващо бизнеса бреме, логично се посреща добре в ГЕРБ, които се опитват да направят същото от създаването си досега, макар да предпочитат да не се хвалят с това в предизборните си програми. Менда Стоянова ведната определи прослуженото време като “отживяло понятие” и обясни, че говори като икономист. В днешно време всеки мизантроп минава за икономист. Мненията му пък са основата на новата нормалност и получават широка обществена подкрепа сред частите от обществото, с които икономисите си общуват, а именно работодателите: “Аз мисля, че ще има пълна подкрепа от работодателските организации и това е най-нормалното нещо.”
От другата страна са ненормалниците, според които на работниците трябва да се дава справедливо заплащане и поне скромни перспективи за бъдещето. Те обикновено минават, ако не за мечтатели и утописти, то поне за отвеяни романтици. Или дежурното – соц-носталгици. Защото когато казват, че класът прослужено време е отживелица, Менда Стоянова, Васил Велев и пр. имат предвид, че е от времето на социализма. Оттогава е и целият Кодекс на труда с досадните му мерки срещу експлоатацията, за нарушаването на които на бизнеса сега се налага да си плаща.
Работодателите, заедно с техните депутати и министри, иначе не смятат, че опитът и трудовият стаж са отживелица. Напротив, те търсят именно служители с богат опит за бизнеса си, затова и младежката безработица е такъв проблем. Онова, което е отживелица за работодателите, е не опитът на работниците, а нуждата да плащат за него.
Те отдавна полагат неимоверни усилия да построят изрисуваната от самите тях карикатура на социализма, но само за себе си: държавата или Европейската комисия да ги субсидира в криза или просто ей така, да им построи инфраструктура, ако може без данъци, да им осигури обучени точно за тяхната фирма кадри и те да им служат цял живот за едни и същи мизерни пари. Или, ако пожелаят, да ги уволнят без причина от днес за утре, а държавата да поеме обезщетенията, ако изобщо се налага да има такива.
Онова, което е отживелица според общия хор на работодатели, патриоти и гербери, не е просто класът прослужено време, а самите права на работещите.
About The Author
