Когато грешиш, грешиш, независимо колко известен и уважаван си като учен. Алберт Айнщайн грешеше за квантовата механика. Лайнъс Полинг грешеше за структурата на ДНК. А Милтън Фридман грешеше с хипотезата за постоянния доход. Но за разлика от първите два примера, при които учените бързо осъзнаха грешката, икономистите все още изостават от действителността.
Теорията на Фридман гласи, че потреблението на хората не се влияе от това колко печелят ден за ден. Вместо това тях ги е грижа колко очакват да заработят през целия си живот. Ако преживеят неочаквана временна загуба на приходи – например ако се окажат безработни – те заемат пари, докато преминат през кризата. Ако получат неочаквано повишение на доходите – например правителствени стимули – те ги влагат в банка за черни дни, вместо да увеличат потреблението. Само ако хората вярват, че бъдещата им покупателна способност се е променила, те отговарят като коригират харчовете си.
Тази представа е от значение, защото тя означава, че не трябва да очакваме финансовите стимули да имат особен ефект. Правителствените стимули са временна форма на приходи, така че според теорията на Фридман те няма да променят моделите на потребление, както считат други икономисти като Джон Мейнард Кейнс. Дори днес, когато икономическите модели са станали далеч по-сложни, отколкото по времето на Фридман, някои икономисти продължават да се връщат към неговата теория като към интелектуално мерило – фундаментална интуиция, която ги насочва, когато изготвят своите модели. Първият ми професор по макроикономика вярваше в тази теория дълбоко и инстинктивно, и дори говореше за нея по време на семинари на катедрата.
За съжаление интуицията, основаваща се на погрешни теории може да ни въведе в заблуда. Икономистите от доста време знаят, че тази теория не отговаря на фактите. Когато хората получат неочаквани доходи, те харчат част от тях незабавно. Поради това някои икономисти се опитват да закърпят теорията на Фридман, използвайки няколко правдоподобни решения. Хората може би отговарят на временните промени в приходите си защото не са способни да заемат пари – в случаите, когато искат да харчат повече, но лимитите по кредитните им карти са изчерпани, някаква помощ от правителството може да ги освободи от тиранията на банките. Много икономисти виждат ограниченията на кредитирането като прост, минимално инвазивен начин да се спаси основната идея на Фридман.
Но докато икономистите получават все по-добри данни, те откриват, че дори тази модификация не е достатъчна. Скорошно изследване на Питър Ганонг и Паскал Ноел показва, че потребителското поведение е по-краткосрочно, отколкото предполагат почти всички мейнстрийм модели.
Ганонг и Ноел са прегледали данните от банкови сметки на хора, получаващи обезщетения за безработица. Икономистите са изследвали как се променя харченето, когато започва изплащане на помощи – обикновено скоро след като са загубили работата си, както и как се променя, след като изплащането на помощи свърши. Подобни индивидуални данни (разбира се анонимни) са били нещо нечувано по времето на Фридман и показва как компютризация и емпиричните данни революционизират икономическата професия.
Първото откритие на авторите не е особено изненадващо – когато хората загубят работата си, те започват да харчат по-малко. Това е в съответствие с модела на кредитното ограничение, тъй като много хора не могат да заемат достатъчно, за да поддържат начина на живот, на който са се радвали, когато са имали работа. Изследването показва, че след първоначалния спад, разходите продължават да намаляват, което също не е изненада.
Голямата мистерия идва след изтичането на срока, в който се изплащат помощи. Тогава се наблюдава друг голям и незабавен спад в разходите – почти двойно по-голям, отколкото първоначалния, след като хората са загубили работата си! Тази графика от изследването на Ганонг и Ноел показва техните изчисления с колко спадат приходите и разходите след спиране на обезщетенията за безработица:
Спадът на приходите е много по-голям от спада в разходите, което означава, че хората не преживяват изцяло от текущите си приходи. Но все пак спадът на разходите е твърде голям, за да бъде обяснен от която и да е от водещите теории. Хората знаят точно кога ще спре изплащането на помощи, така че това няма как да е изненада. Ако ограниченията на кредитирането бяха обяснението, тогава хората щяха да са спестили повече предварително, знаейки, че ще останат без обезщетения за безработица.
Така че това поведение е голям пъзел за водещите теории. То означава, че има нещо повече от нежеланието на банките да отпускат заеми. По някаква причина потребителите действат краткосрочно. Когато притока на пари спре, те свиват разходите, дори ако знаят, че вероятно ще получат нова работа в сравнително близко бъдеще.
Това означава, че теорията на Фридман не се нуждае само от няколко кръпки, а от цялостен ремонт. Още никой не знае какво за какво точно става въпрос, макар някои икономисти да започнаха да експериментират с модели, включващи краткосрочно мислене на потребителите. Каквото и да се окаже обяснението в крайна сметка, вероятно десетилетията на вяра в идеята на Фридман са ни карали да подценяваме потенциалната сила на фискалните стимули и други политики за насърчаване на краткосрочните приходи.
Дори най-великите учени могат да грешат. Мярката за една наука е колко бързо се справя с грешките, направени от кумирите ѝ.
About The Author
