Валентин Радомирски е дипломат от кариерата. Бил е посланик на България в Румъния и в Молдова. Работил е и като съветник по външната политика и националната сигурност в кабинета на министър-председателя (2005-2009). Член на Българско дипломатическо дружество. Носител на почетния знак „Златна клонка на МВнР”.
Г-н Радомирски, България току-що избра нов президет, който ще е представителното ѝ лице пред света, но засега няма никакъв политически опит. В същото време страната ни изпадна и в правителствена криза. А глобалните предизвикателства наоколо никак не са малко. Националната ни сигурност се нуждае от отговорен стратегически поглед. Накъде според Вас трябва да се насочи фокусът му на първо място?
На първо място вниманието ни е редно да се съсредоточи върху Балканите. Доста страни от региона са в период на избори. На 13 ноември не само в България, но и в Молдова имаше балотаж за президент. И в двете държави спечелиха кандидатите, подкрепяни от опозицията и демонизирани от управляващите като „проруски“.
В България това бе последвано от оставка на правителството, а в Молдова – от протести, оспорващи резултатите от изборите.
По-рано през годината същите обвинения прозвучаха и след парламентарните избори в Сърбия.
През декември предстоят парламентарни избори в Македония и в Румъния. И в двете държави страстите се нажежават. Резултатите от референдума в сръбската част на Босна и Херцеговина отново създадоха напрежение между Белград и Сараево. В Черна гора дори се заформиха сюжети от типа на „зелените човечета“.
Налице са и по-глобални размествания. На фона на резултатите от референдума за Brexit и от изборите в САЩ е редно да анализираме въпроса дали събитията в света и тези на Балканите имат обща основа и ако това е така, какво може да се очаква в бъдеще.
Очевидно е, че досегашният „световен ред“, определян от неолибералните разбирания за него, показва системни недостатъци, които породиха т.н. „опозиция на статуквото“, както мъгляво се опитват да формулират разломите вътре и между обществата апологетите на досегашното управление.
А може би се намираме не в „края на историята“, а в края на един от поредните цивилизационни периоди на човешкото общество?
Този период очевидно е белязан от ново противопоставяне между САЩ и Русия, което силно рефлектира в България. В масовото съзнание растат страховете, че растящото напрежение може да стигне и до „гореща” война. На какъв етап всъщност е реалният военен аспект на това руско-американско съперничество?
През 2010 г. руснаците обявиха, че техните интереси са там, където има руски граждани, тоест по целия свят. То е огледално на това, което американците отдавна са въвели като свой водещ принцип. По-важното е, че на база на това бяха построени и съответните военни доктрини. Тогава се предвиждаше американците да превъоръжат армията си с оръжия пето поколение към края на 2018 г. Руснаците сметнаха, че те толкова бързо няма да успеят и си поставиха като срок 2020 г.
Но после се развиха известните събития в Украйна и Русия реши да ускори превъоръжаването си – до края на 2018 г. А оръжията да са от т.нар. клас 4++++. Тоест – доближаващи се до пето поколение, но не във всички технологии. Целта беше да се ликвидира времевата разлика в тази технологична надпревара която винаги е била условие за война. Ако си спомним Втората световна война, Хитлер напада СССР, защото знае, че превъоръжаването на съветската армия ще бъде извършено най-рано през 1942 г. И то наистина е извършено тогава. Затова и първият етап на войната е толкова несполучлив за СССР.
Сега обаче САЩ ускориха своето превъоръжаване и целта е то да завърши още следващата година – 2017-та. Затова аз от няколко години повтарям, че 2017-2018-та са критичните години. Създава се една технологична пропаст между двете големи въоръжени групировки. И едната има психологическото и военно преимущество, поне за един кратък период. А съвременната война няма да бъде толкова дълготрайна, колкото са били предишните конвенционални войни.
Разбира се, на обстановката може да повлияе и смяната на президента в Белия дом. Ако прескочим тези години до 2020-та, може би светът ще има шанс да стигне до формулата, от която отдавна се нуждае.
Какво имате предвид?
Сегашната световна конструкция отдавна е изживяла времето си. Тя не съответства на развитието на света. Преди сегашната капиталистическа система се появяват Волтер, Русо, Кант, които обосновават отиването в небитието на монархиите от предишния, феодалния строй, защото те не отговарят на новите производителни сили. В момента сме точно в същия етап. Имаме огромно противоречие между днешните производителни сили, които се глобализираха, и производствените отношения. Нямаме никаква възможност със сега установените ценности и правила в света да разполагаме с глобално политическо ръководство, което да решава проблемите на глобалната икономика. Такъв тип противоречия винаги досега са предопределяли смяна на строя.
Исторически това все е ставало по насилствен начин – било чрез социални вълнения или войни. Хегемоните никога не са предавали своята власт доброволно. Никога не са искали да направят навреме необходимите компромиси. Обикновено това става след изтощителни и дълги сблъсъци, когато и двете страни са достатъчто обезкървени – и финансово, и човешки, и ресурсно. Чак тогава отиват на онези компромиси, които са могли да направят преди това. Това е проблемът на днешния свят. Впрочем, има и друг – липсват ни Волтер, Русо, Кант, които да обяснят какъв ще е новият строй или система.
Може и да ги имаме, но не ги чуваме…
Да, при това 7-милиардно население не може да ги няма. Но в сегашния бум на информацията, в тази извираща от Мрежата плява явно не можем да открием нужните ни златни зърна. Поради това вървим инстиктивно към старомодни решения от типа на националната държава, националните интереси. Виждаме огромни проблеми във всички многостранни институции и формации – ООН, ЕС, НАТО, Евразийския съюз, БРИКС… Да не говорим за проблемите в различните форми регионално сътрудничество, които са може би единствените по-ефикасни, тъй като там е по-лесно да се намери консенсус поради по-малкия брой участници в тях – по отделни проблеми, които наистина са важни за дадения регион. Докато на световно ниво почти не можем да намерим решения.
Нека да погледнем например целия огромен проблем с климатичните промени – колко трудно и колко нищожни резутати бяха постигнати. Освен това организации като Международния Червен кръст или ООН, които трябва да олицетворяват многостранното сътрудничество и дори да са пример, се оказаха доста неефикасни и не ни дават посока накъде да вървим. На кръстопът сме и имаме големи проблеми. Но в същото време е налице дълбоко игнориране на тези проблеми.
И все пак – накъде оттук нататък?
Всяка нация, която се намира достатъчно близо до огъня, трябва да намери преди всичко вътрешен консенсус.
Например България.
Да, например България. Ние сме вече съвсем близо до огъня. Горят къщите на съседите. А в същото време сме една разбита нация. Дори бих казал – една овладяна нация. От 15 г. този термин стана моден. Става дума за нация, в която няма истинска демокрация. И в която атрибутите на демокрацията – парламент, държавни институции, даже НПО – са зависими от олигархичен кръг, а той пък е зависим от онези 62 семейства, които владеят половината от световното богатство. Колкото и да си говорим за политиците, светът негласно се управлява от отдавна известна група хора като Рокфелелер, Ротшилд, Морган още няколко нови фамилии, присъединени към тях, които избират и управляват политиците. Ако си спомним грамите на американските посланици за досегашния премиер и неговата партия, ще видим, че това е факт и тук. Затова наричам България овладяна страна. Същевременно обаче страната ни е и на екзистенц минимума, както демографски, така и по отношение на сигурността.
И тук трябва да си зададем сериозен въпрос, който не си зададохме в началото на демокрацията: къде е балансът между сигурността и справедливостта? Това е вечен въпрос. Той олицетворява двете крайности на едно и също нещо. Цивилизацията винаги като едно махало е отивала ту в едната крайност, ту в другата. Крайната свобода, или слободия по български, носи недостатъци и не предлага сигурност на хората, които я практикуват. Отивайки до крайната сигурност пък се лишаваме от елементарна справедливост. Всяко поколение трябва да намери своя баланс в епохата, в която живее, и в изградената правна рамка.
През 90-те години в България отидохме в онази крайна свобода, която беше мнима – защото даде на всеки правото да говори каквото си иска, но го лиши от много други човешки права, които са главно в сферата на сигурността – правото на труд, правото на живот. Така че сега махалото се връща към другата крайност, но не трябва да позволим да стигне чак до края. Тоест не бива под наплива на конкретните заплахи – потоци от бежанци, локални войни и т.н. – да се допусне връщането на национализмите и реваншизмите, което може да доведе до поява на тоталитарни диктаторски режими. Тук е мястото на Източна Европа, но тя за съжаление в момента не играе онази роля, която може да се очаква от нея. Тя е най-яркият лакмус, тя е реминисценция на миналото, в което е преживяла тъкмо тоталитаризъм. Източноевропейците най-добре осъзнават, че както връщането към тази крайна сигурност е лошо, така и крайната слободия под формата на мнима демокрация е вредна. Трябва да се търсят баланси. А може и именно от Източна Европа да изязат хората, които ще очертаят насоките за развитие на бъдещия свят.
Засега тези насоки ги чертаят стратези от други части на света. Вие кои от тях смятате за най-сериозни?
Има три много важни книги в този контекст. Едната е на Джордж Фридман от Агенция „Стратфорд” – „Следващите 100 години”, в която е дадена американската версия през следващия един век. Другата книга е на Михаил Юриев – „Третата империя”, която предлага руската версия. И има една трета книга на един китайски полковник – за погледа на неговата страна към бъдещето. И трите са публикувани в периода 2005-2015 г. Това е десетилетието, през което започна да се чувства този голям проблем на световната система. Така че виждаме три версии на трите хегемона, които по различен начин управляват и разпределят света. Всяка от тези версии по своему е жестока. За малките държави са отредени неблаговидни роли от страна на всеки от хегемоните.
Как да реагира България на тази перспектива?
Като малка страна трябва да видим как ще запазим българската нация в този бързо променящ се свят и как да изградим обща визия на българите за България и за бъдещото ѝ развитие. Без такава визия не можем да направим нищо. В момента имаме политики, но те не са ефективни, защото не са били предшествани от разработката на стратегии, които да дадат ясна дългосрочна представа какво се прави в дадена област. Всъщност, има и много стратегии, но разработени и предписани от чужди страни, които може да са ефективни за тях, но не и за нас, защото ние не сме определили нашите конкретни национални интереси. А това пък е следствие на факта, че нямаме визия, не сме решили каква България искаме. Ние трябва да разберем какво искаме за нашите деца и внуци. Това е проблемът на проблемите на българското общество. Първо трябва да решим него, да изградим визията и чак после да решаваме дали да строим магистрали или да развиваме образованието и културата, в които винаги сме били силни. Необходима ни е визия, която да обедини мнозинството от българите.
Според мен е необходимо създаването на широк екип от учени с най-различни идейни разбирания, от различни отрасли, които съвместно да изработят начина за развитието на България при условие, че и светът се развива мирно. Трябва да се отговори на въпроса какво иска нашия народ, след като вече влязохме в ЕС и така изгубихме дотогавашната обща цел, а именно – самото влизане в ЕС.
Всъщност днес народът ни разбра: ние сме 13-ти или 14-ти по население и територия в ЕС, но сме най-бедни. Нашият народ искаше и иска да живее поне като средния европеец. Работата на този екип от учени и експерти ще е да определят колко години ни трябват – 20 ли, 30 ли, 50 ли, някои говорят и за 70 – за да стигнем до това средноевропейско ниво. И тогава да се каже – ако ние направим това и това в рамките на 30 г., ако сега много затегнем коланите, после децата и внуците ви ще са добре. Ако разпуснем коланите, ще е чак след 70. Важното е да имаме яснота какво искаме и как да го постигнем. Така всяка политическа сила ще може да излезе и да каже с три прости изречения пред българските избиратели какво точно ще направи, за да осъществи очертаното в тази перспектива. И да се знае, че следващите, които ги сменят, ще продължат пътя. Друга ясна цел освен да има мир и да живеем като средностатистическите европейци на този етап няма как да имаме.
А ще има ли мир?
Това е сложен въпрос и аз съм песимистично настроен. Но дори и да няма мир, ако имаме обща визия, ще можем да постегнем духа на народа.
Как ще ни помогне един гол дух с тези парливи съседства – Черно море с противопоставянето НАТО-Русия, ролята на Турция, несекващата сирийска война…
Нищо лесно не ни чака. Пак ще цитирам Джордж Фридман. В статията си „Американската стратегия след Украйна: от Естония до Азербайджан“ той очертава тревожещи перспективи за района на Черно море, който според него е „естествен” геополитически център, обединяващ конфликтите в Украйна и Сирия. Стратегът смята, че за да си върнат инициативата и да обединят разпилените си сили, САЩ най-напред следва да обединят тези два конфликта, които териториално не са далеч един от друг, в общ театър на военните действия и в бъдеще да разглеждат тези конфликти комплексно, т.е. като части от едно цяло.
На тази основа, като ключова страна с решаващо за САЩ значение при формирането на Черноморски театър на военните действия авторът определя Турция, която е и център на двете направления – руско-украинското и сирийско-иранското. Като „основни партньори“ на Турция Фридман посочва на европейското направление Румъния, действаща в тясна връзка с Полша – по линия на черноморско-балтийската стратегия на НАТО, и на близкоизточното направление – Азербайджан заедно с Грузия. Така че, ако перифразираме прочутата фраза на Метерних „Заплашва ни мир”, сега можем да кажем, че в краткосрочен план в района на Черно море „не ни заплашва стабилност”.
Факторът Ердоган очевидно също е част от тази неутешителна картина. …
Разбира се, всички чухме неотдавнашната му реч, в която оспорва Лозанския договор и прилага към съвременните условия прословутия Национален обет от 1920 г., който е манифест на турската националноосвободителна кауза. Според този Национален обет „турските държавни територии, намиращи се в границите, охранявани от турските войници при подписването на Мудроското примирие – 30 октомври 1918 г. – не може да бъдат разпокъсани.“ Ето това сега Ердоган превръща от Национален обет в национална кауза. Ние разчитаме тези заявки като заплахи към Балканите, но още по-директно те са отправени към Ирак и Сирия. А реалните военни условия в тази зона правят ситуацията още по-опасна.
Вижда ли се шанс за мир в Сирия?
В момента няма политическо решение за Сирия. Играчите са много, интересите са разнородни. Засега никой не е готов да отстъпи от позициите си. Същото е, както в цялостната криза на системата, за която говорихме преди малко. Поне докато не се изтощят. А се изтощават всички замесени. Щатите губят престиж, руснаците губят пари… Ще седнат сериозно на масата, чак когато загубят достатъчно много. Но преди това ще има много кървави битки. Турция също вече се намеси…
Да, нека се върнем към проблема с Турция. Каква политика трябва да следва България спрямо този свой сложен съсед?
Това е огромният, основният въпрос за българската дипломация през 13-те века българска държава. Независимо дали е ставало дума за Византия, или за Турция по-късно – пред нас винаги е стоял Южният въпрос. Дали сме с арабите срещу Византия или с Византия срещу арабите? Дали русите са с нас срещу византийците или са с византийците срещу нас? Така е било не само в онези времена. Същото е и днес, вече с Турция. Вечният въпрос пред нашата външна политика и дипломация – какво правим сега с тази Турция и с част от партиите в България през последните над 25 години, които очевидно са контролирани от турска страна? При тази може би вече готова тук турска пета колона, при този инструмент на Турция, който са бежанците – какво правим?
Най-лесното е да кажем, че изграждаме оргада. Но тя не може да спре не половин милион – и 100 000 души не може да спре. Тя и сега не може да попречи на стълбите и рязането на телта, та камо ли в една утежнена ситуация. Тръгнат ли 50 000 или 100 000 срещу нашата 20-хилядна армия, какво правим, ако зад гърба на тази армия не стои българската нация? Ето тук въпросът за обединяването на нацията излиза на първо място. Не можем да градим институция поради проблема. Това е временно решение. Ние разгромявахме армията си, службите си и всичко друго в продължение на 25 години и сега искаме да ги изграждаме отново и то скоростно. Не става и няма да стане, особено без подкрепата и без разбирането на народа. В същото време съм сигурен, че народът ще попита: добре, а защо правихме предишното? А и как да се появи разбиране, като досега сме му повтаряли, че Турция е съюзник и няма никаква заплаха от нея? То и сега никой от българските политици, освен някои от националистите, не казват ясно, че Турция представлява заплаха, че разполага с финансови, военни и всякакви други ресурси, ако пожелае, да се разправи с нас.
Тоест Турция е най-директната заплаха за България?
Заплахи за България могат да възникнат от най-различни ситуации. Дори от едно противоречие, залегнало в Устава на ООН. Там има два члена, които си противоречат. Единият е за правото на нациите на самоопределение, а другият е за ненакърнимостта на границите. Това е създадено нарочно от победителите във Втората световна война, които винаги според интереса си са залагали на единия или на другия принцип. Какво става сега с Мосул и Алепо, например? Едните са добри и имат право на самоопределение, другите нямат. Крим и Косово – същият проблем. Двойният стандарт, който е заложен в сегашния световен ред, може да се обърне срещу България. Колкото и да ни е тежко, нека си представим един референдум в Кърджалийско, след като оградата е паднала и са дошли 50 000 бежанци, част от тях с турски паспорти. Ще бъде ли легитимен? Да, населението има право да изрази желанието си да се върне при майка Турция, има право на самоопределение.
Все пак масовото съзнание възприема членството ни в ЕС и НАТО като някаква гаранция за известна сигурност…
Ние още повтаряме като мантра ЕС и НАТО, а и двете организации всъщност са в дълбока криза. Brexit разклати не само ЕС, но и НАТО. Вече стават сериозни намеренията за европейски въоръжени сили. Досега на това се противопоставяха Великобритания и Полша. Но след Brexit остава само Полша, впрочем с балтийските държави, които вече действат като една федерация. Но самият факт, че Европа иска свои институции за създаване на въоръжени сили, самият факт, че Германия прие много бързо превъоръжаване и увеличаване на армията – всичко това показва дълбоки разломи и вътре в НАТО. За разломите пък в ЕС няма какво да говорим, толкова е писано например за различните центрове на влияние в него, които явно продължават да се множат, след като Полша вече се дърпа от Вишеградската четворка например и иска да играе сама… Румъния пък се опитва да се сближи с Полша, което напомня някогашния Гаранционен пакт от 1926 г. срещу Русия. Всички знаем, че Полша и Румъния са новите стълбове на НАТО в Европа, насочени пак срещу Русия.
Къде са успехите и неуспехите на нашите стратегически анализатори в този динамично променящ се свят?
В края на 90-те години се очерта, че в Турция стават огромни промени, предизвикани от новата тогава политика на Тургут Йозал. Всъщност Йозал позволи да се осъществи една тиха, незабелязана отначало революция в Турция. Анадолският агресивен и млад капитал за първи път изтласка истанбулския капитал. Те се различават по ценностна система. Анадолският е азиатски, земеделски, с много по-голяма обвързаност с исляма. А истанбулският се създаде около Ататюрк. Той е проевропейски, просветски. Но той отстъпи позициите си тогава. Това беше забелязано у нас в средите на хората, които се занимават с международни отношения, и в този смисъл влизането ни в НАТО беше от решаващо значение.
Друг е въпросът, че по онова време – непосредствено след управлението на Жан Виденов и при последвалото развихряне на приватизацията над и под масата, ние бяхме една интровертна държава. Въпреки това се намериха специалисти, които да диагностицират промените в съседна Турция. Изпреварихме дори Збигнев Бжежински. Аз поне за първи път съм чел такива негови заключения за Турция в списание „Форин Афеърс” чак през 2007 г. Това е 8-9 години по-късно от нас. А за нас беше много важно още в края на 90-те да си дадем сметка, че от Турция се задава нова заплаха.
Що се отнася до Елцинова Русия, тя тогава беше в дълбока криза и не представляваше заплаха за никого. През 1998 г., може би помните, Маргарет Тачър дори каза, че такава страна не може да владее една трета от ресурсите на света и трябва да бъде разделена. Така че в онзи период за нас беше от екзистенциално значение да се ориентираме правилно и да доловим заплаха от Турция. Но поради онази наша интровертност не забелязахме какво друго се случва в света. А той много се промени през последните 20 години.
Какво по-точто не забелязахме?
Фукуяма щеше да е прав, ако беше озаглавил книгата си не просто „Краят на историята”, а „Краят на историята на сегашната система”. На нейно място вече се създава нова система – без да има теоретично обоснование преди това, без да има опит, но в условията на глобална история. Която обаче се изплъзна от нашия поглед като цяло. Изплъзна ни се развитието на Китай, изплъзна ни се дори развитието на Русия, която уж познавахме. Но явно вече не познаваме. Мнозина разсъждават за Русия като за Съветския съюз. А това е съвсем друга страна, капиталистическа страна с по-малко или повече традиционни и ясни национални интереси, които ще защитава със зъби и нокти.
Същевременно политиката на самоопределилите се като хегемон САЩ се оказа погрешна, особено в Близкия изток. В резултат светът се промени, стана многополярен. Колко полюса обаче ще има в него е трудно да се каже. Трескавата дипломатическа дейност е съсредоточена върху това, да се правят де факто съюзи и алианси при една все още признавана де юре стара система на международни договори, задължения и т.н. Тоест, ние имаме де факто и де юре две различни реалности. Най-фрапантен пример може би е това, колко много се промениха само за една година руско-турските отношения. И колко много експерти сгрешиха, когато прогнозираха едва ли не война между Русия и Турция след свалянето на руския самолет от турските ВВС в Сирия.
Може би това е новото – системата е толкова нестабилна именно поради многото неоформени и юридически незадължаващи алианси, че във всеки момент тя може да бъде променена и да доведе до сътресения, до скъсване на слаби звена.
България пропусна и анализ на най-големия проблем – увеличаващото се неравенство. От него личи, че в света не е постигната справедливост, а се връщаме или нарочно ни връщат към проблема за сигурността. Защо не бе направен План „Маршал” за Източна Европа? Защо не бе направен План „Марашл” за развиващите се страни, от които извират потоците не бежанци, а мигранти? Към мигрантите, които са по-голямата маса, беше съзнателно създаден и притокът на бежанци, двете неща нарочно бяха смесени. И сега обикновеният човек не прави разлика между тях. А лекарствата за всеки от двата проблема са различни. Според мен дори ядрената опасност, която е единственият довод да няма война в момента, може да бъде взривена от това, че не решаваме основния проблем за неравенството, който е проблем на справедливостта.
Тоест – този проблем също е повод за войни, така ли?
Един от поводите. Войните избухват най-често за отклоняване на вниманието от вътрешни проблеми – когато държавите са достатъчно големи и могат да си го позволят. Войните също така винаги са за ресурси. През последните 50-60 години големи войни не са водени, но многобройните локални войни през това време все са били за ресурси. Включително сирийската. Една от основните причини за конфликта в Сирия е въпросът ще минават ли през нейна територия газопроводите и нефтопроводите и при какви условия.
Вероятно подобни причини могат да се изтъкнат и при войните в Ирак, в Либия…
Да, така е. Саддам искаше да продава нефта в евро, а не в долари. Кадафи на свой ред се беше засилил да прави африканска валута, с която също да удари долара. Това не им беше простено. Има и теория, че онези 62 семейства, които командват в света и за които стана дума, са източили през последните 20 години и балона в строителния бум, и балона с хедж фондовете, и балона с офшорките. За да се подготвят постоянно войни, е необходимо отнякъде да се извличат ресурси. Затова опитват различни схеми. Но на практика според тази лоша теория в момента няма друг нов план, който да осигурява ресурси. Остава само войната, военно-промишленият комплекс. И съответно хората трябва да бъдат подчинени на базата на страха от война. Но и това ще свърши. А план как да се излезе от ситуацията няма. Няма как да съчетаем различните ценностни системи на глобално ниво, за да ги пригодим за общо политическо ръководство. Може би, ако гръмнат една-две ядрени бомби и си спомним Хирошима, ще настъпи някакъв обрат. Но на каква цена…
Всъщност, другият проблем в момента е, че в Европа имаме вече трето поколение, израсло без война и загубило страха от войната. Не беше така с моята генерация. Ние бяхме първите, които не сме воювали. Но аз съм чел книги, слушал съм разкази на баща ми и на дядо ми, които са участници в предишните войни, и съм възпитан в страх от война. Този страх обаче няма как да се предаде на следващите поколения, той постепенно изчезва. Изтласква го растящата информационната война, която ни залива отвсякъде с модели за супергерои, с електронни игри, с екшъни – войната вече изглежда дори атрактивно. Колкото и да беше изтъркан за моето поколение изразът „борба за мир”, трябва да го излъскаме отново, защото това става главното в момента. То трябва да обедини всички разноцветни и по кожа, и по убеждения хора срещу надигащата се опасност от глобална война.
