Този текст е изпратен до редакцията на „Барикада“ от нашият читател Стоян Гогов. Публикуваме го в новата ни рубрика „От читателите“. Можете да изпратите и ваши материали на [email protected] или в страницата ни във Facebook.
Живеем във време, от което зависи какво ще бъде бъдещето ни на индивиди, на общност и дори на нашата планета. Изберем ли синьото хапче, можем да продължим по същия добре отъпкан път към дъното.. Изберем ли червеното хапче… е, можем поне да се опитаме да направим нещо.
Все по-голям брой хора днес изпитват чувство на недоволство – недоволни са от политическите си елити и от техните действия; от масовите медии, които ги дезинформират ежедневно; не са доволни от състоянието, в което са изпаднали техните сънародници; не са доволни от качеството си на живот или пък от огромното замърсяване на планетата.
Повечето хора днес (или поне онези, които поне понякога насочват мислите си извън своя малък личен свят) не са доволни от така нареченото „статукво“. Но малко след всеобщото недоволство настъпва разделението.
Някои от нас виждат проблема в съдебната система, фалшивите новини и медии, в нивото на своите политици, в алчността на т.нар. „олигарси“ или в „дългата ръка“ на Брюксел, Москва или Вашингтон. Все още има и хора, които откриват причината за своето недоволство в отслабването на религията или на своята нация/раса, което лесно ги отвежда по пътя към фундаментализма и шовинизма. Въпреки, че усещането за глобална несправедливост е налице сред повечето хора, огромното разделение между тях всъщност облагодетелства статуквото, против което те негодуват.
Алчност и егоизъм
Да помислим рационално – кое е нещото, каращо политиците да лъжат, олигарсите да крадат и корумпират, медиите да фалшифицират, големите корпорации да тровят и експлоатират, а империите да се опитват да налагат волята си над по-слабите? Коя е истинската причината за всички тези несправедливости, задушаващи нас и планетата ни?
Отговорът не е толкова сложен – това са алчността и егоизмът. Всеки от гореизброените примери е свързан със желанието за „повече“. Повече власт, повече пари – повече за мен. Жажда за повече и повече без никаква мисъл за последиците – важното е да е „повече“, а единственото по-важно е да бъде „за мен“.
В случая напълно важи максимата на Мечо Пух, която създава затворения кръговрат, тикащ ни към дъното. Колкото повече, толкова повече – колкото повече власт и пари има някой олигарх/корпорация/държава, толкова повече те ще искат да я увеличат. И именно това се случва.
Основният проблем днес е свързан с алчността и егоизмът, насочени към повече власт и материално-икономически придобивки.
Днес егоизмът и алчността са често срещани не само в икономиката и политиката, но и на битово ниво. Те са възпявани в определени музикални стилове, а много нормални хора са ги интегрирали несъзнателно в своята душевност. Но къде е началото на тази идеология, според която егоизмът и алчността са решението за всичките ни проблеми?
„Право номер едно в света е правото на егото“, „Най-голямата добродетел, това е егоизмът“, това са част от тезите на Айн Ранд – една от любимите мислителки на либертарианците. Не толкова известни обаче са нейните откровено мизантропски и расистки тези, насочени конкретно към индианците, арабите и бедните.
Вижте Милтън Фридман и Лудвиг фон Мизес – едни от създателите на господстващата днес неолиберална капиталистическа идеология. И двамата споделят общо възхищение към трудовете и идеите на Айн Ранд.
Оказва се, че чрез налагането на определени икономически тези егоизмът и съпътстващата го алчност започват да се просмукват все повече в обществото, налагайки се прикрито като нещо добро и прогресивно.
Логично е идеологията на Ранд веднага да се харесва на хората, имащи власт и пари – тя едновременно ги оправдава и улеснява. Не е учудващо, че статуквото изключително бързо се ориентира в посоката на неолиберализма, като това важи както за капиталистическия запад, така и за псевдо-социалистическия изток. Кохортата от политици, олигарси и корпорации проправя пътя на новата си идеология, използвайки всеки изгоден момент, за да я наложи. Така всяка една криза, война или дори природно бедствие става причина за „реформи“ в изгода на елита.
Регулацията – мръсна дума
Фундаменталната теза на неолиберализма е, че трябва да се премахнат всички препятствия, които пречат на едрия капитал да реализира напълно своя „креативен потенциал“. Защо да не се строи върху плажа или в природните паркове, защо да не може да се присвояват природни ресурси на концесия за стотинки, защо да не може да се изхвърля боклук в океана, защо да има минимална заплата или ограничения във възрастта на трудещите се…
Това са част от въпросите, които либертарианството и апологетите на неолиберализма поставят редовно, под една или друга форма, открито или не толкова директно. Именно това са и едни от основните „пречки“ пред „креативността“ на корпорациите и олигарсите.
Всъщност основната пречка е една – бариерата, която обществото, посредством държавата, е наложило върху алчността и егоизма на икономически силните. Бариерата се нарича „регулация“. Помислете си колко пъти сте чували тази дума – винаги с негативен контекст. Думата „регулация“ е буквално превърната в мръсна. Тя е най-големият трън в очите на Айн Ранд и нейните последователи. Именно тази бариера изтънява все повече през последните десетилетия, а всички ние виждаме последиците от това.
Необходимост от алтернатива
Ако не искаме да погубим себе си и планетата си, която със сигурност е възприемана просто като стока от някои, то е време да се противопоставим. За да се случи това, се нуждаем от алтернатива на задушаващото ни статукво.
Преди това обаче, да заявим ясно какво не може да бъде е алтернатива.
Алтернатива не могат да бъдат другите форми на империализма – няма значение дали „големият шеф“ говори на английски, немски, турски или руски. Дали живее в една или в друга столица. При всички положения, той вижда във васалите си стока, която може да експлоатира икономически и политически. Един империализъм не е алтернативен на друг.
Не са алтернатива фанатизмът и омразата, защото причината за днешното състояние не се крие в някой кръвожаден образ, в който е опакована непозната за нас група от хора. Атомизацията и разпадът на обществото, които са следствие от неолибералните политики, са изключително удобни за елитите. Макар светът да се е глобализирал в икономическо отношение, в социално се е раздробил и изолирал. Така в един момент измаменият и беден човек лесно може да открие причината за проблемите си в тотално непознати хора, на които им е лепнат етикет. Необходимо ли е да посочваме примери за такива непознати хора? Но истината е, че в повечето случай те са от нашата страна на барикадата – измамени жертви на същото онова, което поражда и нашето недоволство.
Не бива да търсим и решението на проблема в миналото, завръщайки се към откровено средновековни норми и правила, насочени уж в предпазването на морала ни. Не трябва да забравяме фактът, че религията е поредната създадена от човека йерархична система, обслужваща своите интереси – а това са предимно интересите на хората по върха на пирамидата. Времената на нейната най-голяма власт определено не са били свързани с доброта и прогрес.
Тогава къде е алтернативата? Едно е сигурно – изграждането и няма да бъде лесно.
Необходим ни е много повече алтруизмът и размисъл за последиците на всяко свое действие. Алтернатива е бъдем критични, а не да имитираме мислене, спускайки се по водопада на готовите пропагандни клишета. Алтернативата е да се подхожда с разбиране за проблемите на другия, а не със повърхностно пренебрежение или със сляпа омраза.
Алтернативата очевидно ще е противоположна на господстващата днес неолиберална система и либертарианската философия, за която вече стана дума.
Тя трябва да порицае алчността и да насърчи сътрудничеството. Свят, в който властта на най-силните е ограничена за сметка на демократично откроените интереси на мнозинството.
Ако не открием алтернатива на днешния модел, можем да сме сигурни, че в малко по-далечното бъдеще всичко – включително и нашата свободна воля, ще се е превърнало в стока за покупко-продажба. Бъдеще, в което богатите ще са нещо безсмъртни божества от антиутопична книга, а останалите – излъгани роби, комфортно преживяващи без никаква възможност да осъзнаят собственото си положение. Дали човечеството вече не е започнало да се превръща в хищническа раса? Остава ни малко, за да започнем да експлоатираме и други планети. Разбира се, това не е критика към научния прогрес, но имайки предвид последствията от нашите действия тук, на нашата планета, не бихме искали да сме на мястото на следващата.
Възможно е и преди всичко това да се случи, просто да сме се самозатрили. И тази възможност е свързана най-вече с пагубния ефект на алчността и егоизма, на нарастващата сила на все по-богатите и по-мощните, които искат все повече. Въпросът е ще позволим ли на тези възможности да се реализират? Или ще започнем да работим за изграждането на по-добра алтернатива.
About The Author
