По повод излязлата наскоро нова книга на известната чилийска писателка Исабел Алиенде, която живее в САЩ, испанският в. „Ла Вангуардия” предлага интервю с нея. То е за защитата на правата на жените – все по-актуална глобална тема, превърнала се и в лайтмотив на новата творба на племеничката на загиналия при преврата в Чили през 1973 г. президент социалист Салвадор Алиенде. Книгата се казва „Жените в душата ми” и има красноречиво подзаглавие: „За нетърпеливата любов, дългия живот и добрите вещици”.
78-годишната днес Исабел Алиенде, в чиито романи любовта и жените със силен характер винаги заемат централно място, за пореден път привлече вниманието на почитателите си преди три години, когато на 75-годишна възраст сключи трети брак със своя връстник, американския адвокат Роджър Куркас. А година преди това се раздели с втория си мъж, американския писател на полицейски романи Уили Гордън, след 27-годишен брак. През 2019 г. Гордън почина.
Първият ѝ съпруг е чилиецът Мигел Фриас, баща на двете ѝ деца. С него живеят в емиграция във Венесуела след преврата в Чили, но след израстването на децата се разделят.
Голямата трагедия в живота на Исабел Алиенде е смъртта на дъщеря ѝ Паула, която на 29-годишна възраст е поразена от тежко заболяване и умира през 1992 г. За да преодолее мъката, майката написва книгата „Паула”, излязла през 1994 г.
Когато тя е 3-годишна, баща ѝ напуска майка ѝ, и тя никога повече не го вижда. Живеят под командването на дядото. „Моят гняв срещу мачизма започна да се трупа от детството ми,” казва днес. Животът ѝ не е бил лесен – израства в мачистко общество, бяга от военен преврат, преживява смъртта на дъщеря си и на втория си съпруг.
Създала е фондация (IsabelAllende.og), за да защитава жени и момичета. Издържа я от приходите от книгите си. Продадени са 74 милиона екземпляра от нейни творби.
Току-що излезе „Жените в душата ми” (издателство Plaza Janés) – едно сочно пътешествие през спомените ѝ, какво е да си жена и какво е феминизмът. „Хубавото на страстта е, че ни тласка напред и ни поддържа ангажирани и млади. Години наред тренирах, за да стана една страстна старица,” казва сега Исабел Алиенде.
Баща Ви си е тръгнал, когато сте била 3-годишна…
Изостави майка ми с две деца в пелени и с едно новородено.
Трудно детство?
Не беше щастливо, но ако си писателка, това ти дава материал до края на живота ти. Ние се установихме в къщата на дядо ми в Чили и се подчинихме на волята на патриарха. Той оформи характера ми. Гласът му е вътре в мен.
И какво казва?
Да не се оплаквам от нищо, да се оправям сама, да работя. Този глас ми е помагал в трудни моменти, но вече не се нуждая от него.
Искали ли сте понякога да сте мъж?
Да, моите братя си прекарваха много по-добре от мен. Но когато започнах да работя, видях, че с усилия може да се постигне същото, каквото би постигнал и един мъж.
Как се чувствахте през юношеството?
Грозна, незабележима, самотна, безсилна… Когато си в пубертета, се чувстваш център на вселената, но никой не те забелязва. Никога не съм имала приятелска група. Моят втори баща беше дипломат, така че постоянно трябваше да се сбогувам.
Кога започнахте да се усещате добре в кожата си?
Много късно. Когато започнах да работя като журналистка и когато казаното от мен вече имаше определено въздействие. Вече не бях незабележима. Бяха щастливи години, отглеждах децата си и имах хубава работа.
Но изоставихте всичко заради един аржентинец.
Влюбих се. Беше монументална грешка, за която още се разкайвам, тъй като причиних болка на децата си. Паула беше на 15 години, а Нико на 12. След един месец се върнах. Никога не потръгна. Девет години по-късно се разведох и се ожених за Уили.
На седемдесет и отгоре се влюбихте в третия си съпруг. Какво сте разбрала за любовта?
Че е по-лесна в старостта, отколкото в младостта, когато светът те дърпа в различни посоки. Когато си възрастен, вече знаеш кой си и какво искаш. И вече си научил, че принуждаването, нетолерантността, ревността не водят доникъде.
Да го знаеш не е достатъчно.
Що се отнася до мен, винаги, когато възниква проблем, първото, за което си мисля, са оставащите ми дни живот и не споря за глупости.
Изживели сте ужасни неща като смъртта на дъщеря си. Научихте ли нещо?
Днес знам, че съм много по-силна, отколкото си мислех. Вече не ме е страх от болката, нито от риска, защото знам, че мога да ги понеса.
По-мъдри ли ни прави старостта?
Старостта те прави повече такава, каквато си. Ако си била нещастничка, ставаш още по-голяма нещастничка, когато остарееш. Но ако си развила някои умения, те нарастват.
Какви умения сте развили Вие?
Страстта да съм на този свят, да съм активистка, да се боря за жените, за справедливостта. И страстта да пиша. Но за мен най-важното е щедростта. Ако я развиеш у себе си, получаваш много повече от това, което даваш. Да остарееш приятно е едно от най-важните неща.
На Вас Ви отива.
Моята старост е прекрасен подарък. Чувствам се по-леко. Освободила съм се от несигурността, от ирационалните желания и от ненужните комплекси. Аз пускам, оставям който иска, да си тръгне. Трябваше да го направя по-рано. Все пак с мен продължава да е страстта.
Борите се за жените. Коя е най-голямата проява на мачизма?
Културата на насилието и алчността. Патриархатът е система за потискане, която дава надмощието на мъжкия пол. Агресорите не са изключение, не са психопати, те са бащи, братя, годеници, съпрузи, нормални мъже.
Не го ли виждаме?
Патриархатът се поддържа от насилническа система, която е от толкова години, че ни се струва нормална, не я виждаме. Насилието е основната причина за смъртта на жените между 14 и 44 години. Само ние можем да демилитаризираме света, защото изобщо не ни допада войната, насилието, конфликтите. Това всичко е част от екзалтацията на една отровна мъжественост.
От какво се нуждаем жените?
Да не живеем в страх. Да се освободим от страха означава да се отворим към света. Нуждаем се да поддържаме връзка една с друга, защото в група сме непобедими. Обединенията на жените са толкова мощни!… Трябва да сме свързани. И се нуждаем от уважение и контрол над нашите тела и над нашата същност, над нашия живот – така, както го имат мъжете.
Защо жените понасяме толкова неща заради любовта?
Веднъж видях как строяха един път в Индия. Мъжете разбиваха една скала, а жените отнасяха парчетата, носейки ги на главите си. Когато дойде часът за хранене, мъжете седнаха в кръг, а жените останаха да чакат остатъците от чиниите на мъжете. Изглежда ви прекалено, нали?
Да.
Това себеотрицание на майката, на съпругата, на жената, която все приема да се лиши от нещо… Това го имаме сякаш вродено, но трябва да го надвиваме, защото не ни носи нищо добро. Трябва да се научим да казваме „не”.
Вие реабилитирате добрите вещици в книгата си.
Хиляди и хиляди жени са били изгорени като вещици, защото са познавали билките, умеели са да лекуват и са виждали бъдещето. Патриархатът елиминира женския глас.
Как да си го върнем?
Трябва да се обърнем към жените, които имат знания и ги използват. Много ни липсват тези добри вещици. Стават все повече и смелите остарели жени, подготвени и силни, които нямат какво да губят и са готови да променят света. Аз съм една от тях.
