В категории:Латинска Америка / Свят

В Чили септември се казва Алиенде

50 години след победата на лявата коалиция Народно единство в изборите през 1970 г. постигнатото през тригодишното ѝ управление и заветите на „другаря президент” Салвадор Алиенде продължават да изпращат силния си заряд и към днешните поколения. Чак до България

Плакат на Социалистическата партия на Чили в чест на 50-годишнината от победата на Народното единство на изборите в Чили на 4 септември 1970 г. Надсловът е: „Септември се казва Алиенде“. Президентът Салвадор Алиенде е в средата на снимката, сред множеството.

Точно преди половин век – на 4 септември 1970 г., Чили влиза в световната история с първата победа на марксист в президентски избори. Печели ги кандидатът на лявата коалиция Народно единство – социалистът д-р Салвадор Алиенде.

Опитът на последвалата тригодишна „мирна чилийска революция” с всичките ѝ сложности, противоречия, трагичен финал (военният преврат на 11 септември 1973 г. и последвалите жестоки репресии и диктатура), но и с изключителния ѝ морален заряд продължава и досега да е важен ориентир за всички хора по света, търсещи алтернатива на наложилия се днес навсякъде антихуманен политически и икономически модел. Ехото отеква изключително актуално чак до България, подтиквайки към наложителен размисъл и анализ – особено в сегашната ни бурна действителност…

Чили отбелязва 50-годишнината от своя вододел с победата на Народното единство и Алиенде, свързвайки я много живо и пряко с настоящето си. Знаем за огромния размах на протестите в тази страна, кипнали преди около година тъкмо срещу неолибералния модел. Той тръгна навремето именно оттам, от смазаното от диктатурата на генерал Аугусто Пиночет чилийско общество, върху което „чикагските момчета” от школата на Милтън Фридмън за първи път изпробваха канибалството на отвързания от регулации пазар. Мобилизирани в продължение на месеци в края на 2019-та и началото на 2020-та, чилийците извоюваха началото на процес по отмяна на спуснатата от Пиночет през 1980 г. неолиберална конституция, останала да действа и до днес, и изработването на нов основен закон с ясни социални ангажименти на държавата към гражданите. Този процес в момента успешно напредва. Всички чилийци, които се пребориха за него и не спират да упражняват активния си граждански контрол, го възприемат като пряко продължение на всичко онова, което донесе със себе си в политическия живот преди 50 години Народното единство, и на заветите, оставени от „другаря президент” Салвадор Алиенде. Дори в най-буквален смисъл.

В своето прочуто последно обръщение към чилийския народ от бомбардирания от превратаджиите на Пиночет президентски дворец „Ла Монеда” на 11 септември 1973 г. Алиенде произнася и фразата, която днес звучи като пророческа: „…Ще се отворят отново широките булеварди, по които ще премине свободният човек, за да изгради едно по-добро общество”. Тези думи непрестанно се повтаряха от всички, когато наистина централните булеварди на столицата Сантяго и на много други чилийски градове през октомври, ноември, декември 2019-та и през януари 2020-те се изпълваха с човешко море, скандиращо именно за едно по-добро общество.

Един от многобройните колажи, появили се из социалните мрежи в Чили, свързвайки думите на Алиенде с човешкото множество, изпълнило булевардите на Сантяго в дните на протестите в края на 2019-та и началото на 2020-та.

Тези масови прояви секнаха заради разразилата се епидемия от коронавирус, но извоюваното от тях – споменатият политически процес, подготвящ демократичното, с включване на широка обществена квота изработване на нова, социална конституция, както и приемането ѝ с референдум, продължава.

В тези септемврийски дни – между 4 септември, когато през 1970 г. побеждава Народното единство и неговият кандидат Салвадор Алиенде, и 11 септември, когато през 1973 г. „мирната чилийска революция” е смазана от преврата на Пиночет, а Алиенде загива – в Чили тече традиционната ежегодна седмица на възпоменания и равносметки. Заради огромното и несекващо въздействие на моралния пример, оставен от „другаря президент”, в нещо като девиз се е превърнала и популярната сред чилийците фраза „септември се казва Алиенде”…

Нека припомним сега някои исторически факти, очертаващи значението на Народното единство и на неговия президент и в тяхната епоха, и за днешните времена.

От Народния фронт през Фронта за народно действие до Народното единство

Преди всичко не бива да се забравя, че Чили има дълга традиция в обединяването на левите сили и в изграждането на единството им. Това всъщност е третата страна наред с Испания и Франция, в която още преди Втората световна война управлява правителство на Народния фронт. В Чили Народният фронт е основан на 25 март 1936 г. В него наред с ЧКП влиза създадената само 3 години по-рано Социалистическа партия и част от Радикалната. На 25 октомври 1938 г. издигнатият от Народния фронт кандидат – радикалът Педро Агире Серда, печели президентските избори. „Да управляваш означава да образоваш” е мотото на Агире Серда, останал в историята като „президентът на бедните”. Той строи училища, открива центрове за професионално обучение, подпомага създаването на Националния симфоничен оркестър и на Експерименталния театър към Чилийския университет, стимулира индустриализацията на страната и селското стопанство, налага по-високи данъци на чуждестранните компании, разпределяйки допълнителните приходи за социални дейности. 30-годишният по онова време д-р Салвадор Алиенде е министър на здравеопазването. Той вече е убеден марксист, членува в Социалистическата партия. Като педиатър всекидневно се сблъсква с кошмара от недохранването сред децата от бедни семейства и с цялото си същество се стреми към дълбоки социални преобразования в страната.

Както и в Испания и Франция, Народният фронт не оцелява дълго и в Чили. Той се разпада през декември 1940 г., когато един от лидерите на социалистите – Оскар Шнаке, министър на строителството, настоява за разрив с комунистите. ЧКП не участва в правителството на Народния фронт по тактически съображения (за да не дразни прекалено опозицията), но е ключова сила в самия Фронт. Шнаке се обявява именно срещу участието ѝ там. Това става след завръщането му от САЩ, където успява да договори американска помощ за чилийската индустрия. Смята се, че във Вашингтон са му посочили и цената – да се махнат комунистите. След още една година – през 1941-а, президентът Агире Серда умира от туберкулоза. Така приключва този най-значим дотогава опит за ляво управление в Чили, смятан за пряк предтеча на правителството на Народното единство и Алиенде, които ще дойдат 30 години по-късно.

През много и различни турбуленции преминава чилийският политически живот и чилийската левица през тези три десетилетия. Но през 1956 г. тя изгражда ново обединение – Фронт за народно действие (ФРАП – по абревиатурата на испански). В него влизат общо 11 леви формации, като основният гръбнак отново са социалистите и комунистите. В изборите за президент през 1958 г. ФРАП издига като свой кандидат сенатора социалист Салвадор Алиенде. Той получава едва 5%, но въпреки това този първи опит в президентската изборна надпревара обнадеждава чилийските леви, че урните също могат да са път към промяната.

На Алиенде му предстоят още две безуспешни, макар и със значително по-добри резултати, президентски кампании – през 1958-а и 1964-а, преди да стигне до победата от 1970-а. Верен на типичното си чувство за хумор, той дори се шегува със сякаш безкрайното си кандидатстване: „Когато умра, на гроба ми ще пише – тук почива Салвадор Алиенде, бъдещият президент на Чили”.

Дългогодишният сенатор, педиатър, марксист, масон (а в Чили масоните се обявяват за защитници на онеправданите – масони са били и всички предводители на антиколониалните войни в Латинска Америка) и обигран политик е убеден привърженик на единодействието между социалисти и комунисти. Десетилетия наред той го укрепва и разширява благодарение на своя консенсусен и диалогичен подход.

Салвадор Алиенде наднича от влака по време на една от многобройните си обиколки из Чили по време на кандидат-президентската кампания през 1970 г. Снимка: revistadefrente.cl

Това единодействие заляга в основата и на новата лява коалиция, сформирана през 1969 г. въз основа на ФРАП. Тя е насочена към президентските избори през 1970 г. и е наречена Народно единство. В нея влизат общо шест партии. Освен комунистите и социалистите, са включени също радикалите, Движението за единно народно действие (МАПУ), отцепило се от ХДП, Радикалната лява партия и Независимото народно действие (АПИ). През 1973 г. този състав се разширява с още две групировки – Християнската левица и МАПУ-работническо-селско.

Кандидатурата на пробвалия се вече три пъти в президентски кампании Салвадор Алиенде не е безспорна при определянето кой да представи коалицията в изборите на 4 септември 1970 г. Интересното е, че той е подкрепян от комунистите, но в собствената му Социалистическа партия, чието тогавашно ръководство стои на ултралеви позиции, на Алиенде се гледа като на недостатъчно решителен политик. Издигането на единния кандидат се забавя доста заради вътрешните междупартийни спорове, но в крайна сметка през януари 1970-а е оповестено решението това да е пак Алиенде.

Програмата на Народното единство е ударна, конкретна и ясна за избирателите – съсредоточена е върху подобряването на живота им чрез серия социални мерки и върху укрепването на националното стопанство чрез „смяна на действащата икономическа структура”. За целта се предвижда да се отнеме властта от „чуждестранния и местния монополистичен капитал и от латифундистите, за да започне изграждането на социализма”. Отделно са изведени и оформени

„40-те първи стъпки” на бъдещото народно правителство.

Сред тях фигурират: ограничаване на високите държавни заплати; свиване на държавните пътувания в чужбина; строг контрол над доходите на управляващите; социални осигуровки за всички; по половин литър безплатно мляко дневно за всяко чилийско дете; безплатно медицинско обслужване в болниците; майчинско-детски консултации във всяка община; стипендии за учещите; дом, ток, питейна вода за всекиго; истинска аграрна реформа; аренди на фиксирани цени; нова политика за обуздаване на инфлацията; работа за всички и забрана на уволненията; отмяна на данъците върху храните и т.н.

Въпреки че много от обещанията изглеждат утопично, те започват наистина да се изпълняват след поемането на президентския пост от Алиенде. Още с първия си декрет новият държавен глава въвежда раздаването на по половин литър мляко дневно на всички деца до 15-годишна възраст в Чили.

Но преди да се стигне до там, трябва първо да премине предизборната кампания. Тя е крайно ожесточена. В медиите върви ужасяващо за средния гражданин нагнетяване. Например, по радиото непрекъснато се върти следната инсценировка. Чува се автоматен откос, а след него женски писък: „Убиха сина ми! Това са комунистите!”

Демонстрация на привърженици на Народното единство през 1970 г. Надписът гласи: „Да създадем народна власт“. Снимка: revistadefrente.cl

Според излезлия през 1975 г. доклад на комисия на Сената на САЩ за тайните операции на ЦРУ в Чили за тази кампания шпионската централа е похарчила около 1 милион долара. Голяма активност проявяват и разтревожените от обещаваните национализации американски концерни в Чили като ИТТ, „Анаконда”, „Кенекът” и др., които също внасят сериозни суми – по около 350 000 долара всяка – за спъването на Алиенде и Народното единство. Това твърдят Виктор Маркети и Джон Маркс в книгата си „ЦРУ и култът на разузнаването”.

В крайна сметка резултатите от гласуването на 4 септември 1970 г. са следните. Салвадор Алиенде получава 36,6% или 1 070 334 гласа. Основният му съперник Хорхе Алесандри, издигнат от дясната Национална партия, печели 35,3% или 1 031 159 гласа. Трети е кандидатът на Християндемократическата партия (ХДП), представителят на лявото крило в нея Радомиро Томич, който взима 28,1% или 821 801 гласа.

Алиенде е пръв, но преднината му е много малка и практически симпатиите на чилийците са разделени на три. Окончателното решение за определяне на новия държавен глава трябва да бъде взето при гласуване в Националния конгрес, където привържениците на Народното единство са в малцинство. При наличното разположение на силите решаващо е за кого ще подадат гласовете си представителите на ХДП. Близостта на политическите програми на Народното единство и на ХДП, както и идеите на новото ръководство на християндемократите начело с Томич предполагат подкрепа за Алиенде. Самият Томич след обявяването на резултатите от урните в изборната нощ изпраща следното писмо до победилия кандидат на Народното единство: „Салвадор! Поздравявам те с победата, която е особено достойна, защото е спечелена с голям труд. Тя принадлежи на народа, но и на теб. Сърдечни поздрави – Радомиро Томич”.

От щаба на Алесандри обаче посланията са други – върви несекващ натиск Конгресът да гласува за него, а не за Алиенде който бил взел прекалено малко проценти, за да е убедителна преднината му. „Забравя” се, че самият Алесандри при предишния си мандат през 1958-а е избран пак от Конгреса със спечелени само 32%.
Периодът до насроченото за 24 октомври 1970 г. гласуване на депутатите и сенаторите е изтъкан от огромно напрежение и масирана пропагандна атака за катастрофалното бъдеще пред страната, ако „червените” вземат властта чрез Алиенде.

Вашингтон също е в нервна криза. На 15 септември 1970 г. американският президент Ричард Никсън свиква съвещание в Белия дом, в което участват още съветникът по националната сигурност Хенри Кисинджър, директорът на ЦРУ Ричард Хелмс, правосъдният министър Джон Мичъл. Според свидетелствата на Хемлс, дадени пред сенатската комисия за разследване на тайните операции в Чили и публикувани в доклада ѝ през 1975 г., Никсън разпорежда ЦРУ да мобилизира най-добрите си кадри, за да предотврати идването на Алиенде на власт. Президентът обещава на разузнавателната централа „10 милиона долара и даже повече при необходимост”. Изрича и станалата христоматийна фраза:

„Накарайте икономиката да пропищи”.

Естествено – няма избирател, който да продължи да харесва и най-симпатичния управник, ако страната бъде докарана до икономически колапс и до хаос. А точно това е стратегията на противниците на Народното единство през всичките му три години на власт.

Разбира се, в речите си след победата Алиенде многократно предупреждава за разиграващите се конспирации и зове народа към бдителност. Същевременно не спира да уверява, че неговото правителство ще осъществява програмата си, придържайки се строго към закона. Той е наясно, че трябва да се стреми да разширява кръга на привържениците си и това може да стане предимно в посока към християндемократите – затова като опитен политик непрестанно хвърля мостове за диалог.

Търси разбирателство и с армията, защото си дава сметка, че противниците му могат да я провокират към преврат. Алиенде уверява военните, че правителството му няма да променя организационната структура на въоръжените сили.

Темата за армията е една от най-често обсъжданите при разглеждане на опита на Народното единство. Редовните критики са, че тя не е била „прочистена” от десни офицери и не се е „работило” достатъчно със средния офицерски състав и с войниците. Подобни заключения лесно се правят от дистанцията на други географски ширини и на изминали десетилетия. Реалната ситуация в Чили в периода 1970-1973 г. обаче не позволява бързи и ефективни действия за промяна на настроенията сред военните в полза на Алиенде. Най-многото, което може да се иска по онова време от една толкова дълго и така тенденциозно отглеждана елитна структура, създадена да крепи класово субординираното статукво, каквато е чилийската армия, е да поддържа мита за своя конституционализъм и да е лоялна към законно избраната власт. Каквито и да е други, по-радикални стъпки, биха сложили кръст върху Алиенде и правителството му още много преди 11 септември 1973-а.

Има и още едно ключово обстоятелство. Християндемократите успяват да изтъргуват подкрепата си за Алиенде в Конгреса, договаряйки с него серия „конституционни гаранции”, които са оповестени на 9 октомври 1970 г. Акцентът в тях е, че бъдещото правителство няма да създава паралелни въоръжени структури и народни милиции и че властта ще се опира единствено на официалната армия в рамките на закона.

В същото време обаче силите, мобилизирани да саботират утвърждаването на Алиенде и встъпването му в длъжност, работят усърдно по дестабилизацията на страната и бързо намират подходящите хора именно във военните среди. С помощта на ЦРУ е изплетен заговор за преврат с главно действащо лице недоволният от заплащането си генерал Роберто Вио. Конспирацията предвижда отвличането на главнокомандващия армията и убеден защитник на конституционния ред генерал Рене Шнайдер. Нападението е осъществено на 22 октомври 1970 г., но в суматохата Шнайдер е прострелян (и умира след три дни), така че дестабилизационният сценарий не се развива по-нататък. Шокът в чилийското общество от разигралата се драма е изключително силен. В такава обстановка два дни по-късно преминава гласуването в Конгреса. Алиенде е утвърден със 153 гласа „за” (вътре са и християндемократите) и 35 гласа „против” (привържениците на Алесандри). На 3 ноември 1970 г. новият президент официално встъпва в длъжност.

Това е голям исторически момент – Латинска Америка, а и светът се сдобиват с първия президент марксист, стигнал държавния връх по мирен път. Същевременно е ясно, че той на практика има само една част от властта – президентската. Конгресът, където мнозинството е на опозицията, и армията, която се прави на неутрална, не са на негова страна и могат само да бъдат държани в сравнително безопасна позиция с цената на много издържливост и сложни политически ходове.

Но изборите все пак са спечелени и наред с балансирането около другите политически фактори в страната, заявената програма на Народното единство тръгва да се изпълнява. Осъществява я новосформираното правителство, в което всяка от участващите в лявата коалиция партии получава министерски постове.

Споменатото първо решение осигурява с мляко децата. Следват повишаване на заплатите, замразяване на цените за газ, ток и транспорт, разгръщане на строителството на 100 000 нови жилища за най-нуждаещите се, откриване на училища и детски градини, осъществяване на аграрна реформа и т.н. Активирани са забравени закони от периода на 12-дневната Социалистическа република от 1932 г. (кратък революционен експеримент, осъществен с преврат на „червения полковник“ Мармадуке Грове, който през 1933 г. основава Социалистическата партия на Чили). Тези съживени почти четири десетилетия по-късно закони позволяват на правителството на Народното единство например да експроприира предприятия, нарочно доведени до фалит, и да спасява производството им и работните места в тях.

Най-съществената част от програмата на правителството в първата година от управлението му, разбира се, е национализацията на най-голямото чилийско богатство – медната промишленост. През юли 1971 г. Конгресът приема единодушно улесняващата тази стъпка конституционна поправка, предложена от Алиенде. Медта е толкова голям символ на чилийската независимост, че дори десницата без колебания подкрепя преминаването ѝ в ръцете на държавата. Денят на подписването на национализацията – 11 юли 1971 г. – е обявен за Ден на националното достойнство. Наред големите притежавани от „Анаконда”, „Кенекът” и „Серо” медни мини Ел Тениенте, Чукикамата и Ел Салвадор са национализирани въгледобивната компания „Лота-Швагер”, Тихоокеанската стоманодобивна компания, предприятията на ИТТ и т.н. Така до края на 1971 г. държавата вече произвежда 50 % от БВП. Самият БВП скача с 8,5%, промишленото производство – с 13%, а безработицата пада от 8,3% на 3,8%.

Салвадор Алиенде е приветстван от възторжено множество в Сантяго след национализацията на главното национално богатство – медта. Снимка: werkenrojo.cl

Но нещата не са безоблачни. „Анаконда” и „Кенекът” са бесни заради отказа на правителството на Алиенде да им изплати компенсации. А правителството се аргументира с направения одит. При сравнение на приходите, получавани от двете компании в Чили, с приходите им в други страни се установява, че тук те са натрупали свръхпечалба в размер на 774 милиона долара – а тази сума надхвърля номиналната стойност на национализираните предприятия. В случая със „Серо” свръхпечалба не е установена и на нея компенсацията ѝ е изплатена.

„Анаконда” и „Кенекът”, подкрепени от правителството на САЩ, преминават в контраатака. Завеждат международни съдебни дела срещу Чили и организират бойкот на товаренето и разтоварването на чилийска мед в световните пристанища. Възпрепятстват също закупуването от Чили на необходими за мините резервни части от чужбина. Всяка чужда фирма, тръгнала да прави сделка по тази линия с Чили, е заплашена от солени глоби, защото собствеността на мините е съдебно оспорвана. Същевременно САЩ пускат на световния пазар и големи количества от собствените си медни запаси, за да се предизвика изкуствено снижаване на цените на този стратегически продукт.

„Алиенде, народът те защитава“ – пише на плаката на това чилийско момиченце на митинг през 1971
г. Снимка: revistaemancipa.org

Всичко това няма как да не се отрази болезнено върху чилийската икономика. Реагира и опозицията в страната – тя се задейства, за да спре законово по-нататъшния процес на национализации.
В редиците на ХДП започва да надделява дясното крило в лицето на бившия президент Едеардо Фрей (управлявал от 1964 до 1970 г.), чиято линия е към конфронтация с правителството на Народното единство и предизвикване на провала и падането му. От противоположния полюс доста го улесняват – крайнолеви сектори вътре и извън Народното единство предизвикват ред екстремистки прояви, които започват да отблъскват средните слоеве от левицата. Особено тежък ефект има организираното от малка нелегална терористична група убийство на Перес Сухович, бившия вътрешен министър от правителството на Фрей, виновен за избиването на бедняци в град Пурето Монт през 1969 г. (нашумяла в страната трагедия, на която известният поет и певец Виктор Хара, станал по-късно една от емблематичните жертви на военната хунта, посвещава своя изобличителна песен). Опозицията вини правителството, че е надъхало убийците, правителството пък отвръща, че само опозицията има сметка от подобна дестабилизация.

Вътре в самото Народно единство кипят спорове за скоростта и посоката на преобразованията в страната, както и за смисъла и цената на търсения от Алиенде диалог с христиандемократите. При много от дискусиите

Алиенде се оказва изолиран в собствената си Социалистическа партия,

която често заема крайнолеви и невъздържани позиции. В много случаи президентът и ЧКП се придържат към обща линия на по-умерен и диалогичен подход към решаване на проблемите.

Вътрешните противоречия и невинаги координираните политически и икономически действия неизбежно водят до отлив на симпатизанти и до поляризация в обществото. Вместо да разширява своята популярност и база сред гражданите, правителството започва да губи позиции още в края на първата си година на власт и е принудено да изпадне в постоянна отбрана.

Предизвиканите от външната намеса и от вътрешноопозиционните усилия затруднения в снабдяването на населението с хранителни продукти и други стоки от първа необходимост започват да пораждат растящо напрежение. Зареждат се добре организираните „шествия на празните тенджери” на богатите дами от луксозните квартали, които правят дебюта си по време на едномесечното посeщение на кубинския лидер Фидел Кастро в Чили в края на 1971 г.

1972-а вече е годината на непрестанните трудности по всички фронтове, с които се сблъсква правителството на Алиенде. Най-сериозното изпитание е голямата стачка през октомври на собствениците на камиони – основния транспорт, с който в Чили се превозват всички стоки. Загубите нанасят допълнителен тежък удар по икономиката и подклаждат обществено недоволство и конфронтация.

Алиенде привлича в правителството известния като конституционалист тогавашен главнокомандващ армията Карлос Пратс. Прави го вътрешен министър и дори му дава статута на вицепрезидент, въпреки че такъв пост не е предвиден в чилийската конституция. Пратс замества Алиенде, когато държавният глава е в чужбина. Генералът има обширни пълномощия и върху него пада най-голямата отговорност за реда в държавата по време на стачката на камионджиите. Алиенде прави така своя жест към военните като цяло, опитвайки се да ги убеди, че гледа на тях като на съставна част на демократичната власт.

Само че междувременно процесите на разслоение вътре във въоръжените сили вече много са напреднали – включително с помощта на ЦРУ, което е установило и развива връзките си с готовите да извършат преврат генерали. Процесът върви успоредно с пренастройването на цялата политическа опозиция на открито антиправителствена вълна. В нейните среди обаче доминира нагласата за конституционен обрат – идеята е тя да вземе 2/3 от гласовете в Конгреса по време на парламентарните избори през март 1973 г. и така законно да гласува отстраняването на Алиенде от власт.

Въпреки цялото растящо напрежение в страната и несекващите битови проблеми обаче чилийският народ показва удивителна зрялост и на вота през март дава 43,4% на партиите от Народното единство – повече, отколкото получава Алиенде през 1970-а. Опозицията общо взима 54,7%, но това не ѝ стига за плана законно да се отърве от президента.

Оттам нататък курсът вече е към преврат. ЧКП и Алиенде алармират за опасност от гражданска война, базирайки се на историята на Испанската република – там военният метеж на Франко през 1936-та води точно до това, а после и до 40-годишна диктатура.

В стремеж да избегне такъв сценарий Алиенде продължава да се опитва да търси съюз с армията – без да е наясно до какви върхове вече са стигнали заговорниците.

През август 1973 г. верният на правителството генерал Карлос Пратс ще бъде принуден да подаде оставка след серия несекващи демонстрации срещу него на дамите с „празните тенджери”. И Алиенде го замества с друг генерал, когото смята за конституционалист и комуто вярва, защото двамата са от една и съща масонска ложа. Това е… Аугусто Пиночет.

Малко по-рано вече е извършена и генералната репетиция за 11 септември – на 29 юни 1973 г. е спретнат пробен танков метеж, който показва къде какво куца в организирането на подобна акция. На 11 септември вече няма засечки…

Разбира се, междувременно и политическата опозиция начело с оглавяваните от Фрей християндемократи е доведена до пълно отхвърляне на правителството и на Алиенде – до такава степен, че на 22 август камарата на депутатите излиза с позиция за сериозни конституционни нарушения от страна на изпълнителната власт чрез мерки за регулации на цените.

Алиенде замисля да свика референдум за реформа в конституцията,

която да облекчи управлението му. Смята да да го обяви на 11 септември. Но превратаджиите го изпреварват…

Последвалата трагедия е известна. По-важното днес е внимателното вглеждане във всичко, довело до нея. За да не се повтори.

11 септември 1973 г. Военните бомбардират президентския дворец „Ла Монеда“, откъдето малко преди гибелта си отправя своето обръщение по радиото отправя президентът Салвадор Алиенде. Снимка: theclinic.cl

Впрочем, самият Алиенде доста отчетливо осъзнава кои са грешките, допуснати от управлението му. Той ги изрежда по време на своя среща с работници от текстилната фабрика „Сумар” на 18 януари 1973 г. Ето как преразказва президентските думи в книгата си „Чили по времето на Алиенде: поглед на очевидеца” Едуард Бърстин, икономически съветник на Алиенде:

„- Не бяха започнати преговори за външния дълг на Чили незабавно след заемането от мен на президентския пост;
– Не беше разяснен своевременно характерът на империалистическата реакция срещу суверенното право на Чили да национализира големите предприятия на медната промишленост;
– Не беше осъзнато, че чилийският процес е много по-сложен от онези революционни процеси, които завършват с взимане на властта след конфронтация и въоръжена борба;
– Не беше направен критически анализ на състоянието на икономиката, наследена от народното правителство през 1970 г.;
– Не беше внесен незабавно законопроект за разпускане на Конгреса. Ако го бяха отхвърлили, трябваше да организираме плебисцит, в който щеше да надделее Народното единство;
– Не разяснявахме достатъчно широко, че нашата революция не е процес на получаване на някакви предимства за тези, които участват в нея. И не е процес, отблъскващ онези слоеве от населението, които не са на страната на Народното единство;
– Не обяснихме достатъчно ясно на чилийския народ и работниците необходимостта да се понасят определени жертви.”

Виждаме, че Алиенде е имал съвсем разумен поглед върху ситуацията, в която съдбата му отреди да изиграе своята трагична роля. Просто очевидно сборът от всички вътрешни и външни обстоятелства, съпътствали „чилийския експеримент”, са били абсолютно неблагоприятни за успеха му.

Оптимистичното е, че поуките от него подпомагат надигналата се около три десетилетия по-късно „лява вълна” в Латинска Америка. Вече покойният венесуелският лидер Уго Чавес, претворявайки чилийския опит в нови условия, стана родоначалник на конституционната доктрина, способна да доведе до мащабни обществени преобразования с участието на широките народни маси. Именно Чавес разработи и успешната схема на действието ѝ: победа на президентски избори, свикване на Конституционна асамблея чрез референдум за разработване на нов основен закон на страната и приемането му пряко от народа отново с референдум.

Този нов ляв експеримент, продължил успешно над десетилетие в много страни от Латинска Америка, също, уви, срещна ожесточена съпротива и нов вид „институционални” (като в Бразилия), че и директни (като в Боливия) преврати. Очевидно е, че никоя промяна на статуквото в никакви епохи не върви лесно. Но опитът и примерът на всички предтечи винаги е важен източник и за поуки, и за вдъхновения.

Чилийците имат своето Народно единство и своя Алиенде.

Може би днес, в Деня на Съединението, и за България е добре да се вгледа в морала и ценностите, които носи този пример от далечно Чили.

Момент от протестите в Сантяго през октомври 2019-та. Снимка: resumenlatinoamericano.org
"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар