От 2 седмици в Подбалканските полета и Горнотракийската низина тече розобер. Кампанията стартира с традиционните общински тържества, но на хората заети реално в процеса, не им е до радост. Новините не са добри, поне за някои от участниците.
Проблем е изключително ниската изкупна цена на розовия цвят. Килограмът се търгува за около 3 лв. – 3.20 лв. Дори цената да се увеличи през юни, е ясно, че ще е доста под миналогодишното ниво. През лятото на 2016 г. тя бе над 6 лв., тоест
сривът е двоен.
Преди да обясним подробно за проблемите в сектора, ще дадем разяснение кои точно са участниците в производствената верига. Най-долу са хората, които пряко берат цвят. Над тях са собствениците на масиви, които са три вида. Първите са притежатели на малки стопанства от порядъка на 5-10 декара, те отглеждат растенията и продават цвета на производителите на розово масло. Вторият тип са по-едри собственици, те едновременно отглеждат рози, изваряват цвят и продават масло – обикновено ползват по стотина декара. Третият вид също гледат рози, произвеждат и търгуват масло, но са много по-едри ползватели на земя – към 500-600 декара.
Големите розоварни са техни. Посоченото по-горе разпределение на декарите е условно, но е близо да реалните стойности, чрез него читателите могат да направят преценка за мащабите. И още едно пояснение – беритбата е изцяло ръчна, делът на разходите за труд е основен.
Видно от веригата, най-ощетени от ниската изкупна цена на розовия цвят дефинитивно са берачите и най-дребните собственици. Колкото по-евтин е цветът, толкова по-малки са възможностите да се плаща на хората, които сутрин по тъмни зори и в дъжд са на полето.
Миналата година им се даваше по левче на килограм,
толкова е и сега. Реално от снижението на изкупната цена най-пострадали са дребните производители на цвят. Това обикновено са семейства, които гледат по няколко декара, за да „сложат нещо отгоре” към семейния доход.
Официалното обяснение на браншовици за ниската изкупна цена е фактът, че има залежали количества
розово масло от миналата година, което понижава стойността при сегашната изкупна кампания. А количествата са залежали, тъй като през 2016 г. гюлът стигна баснословни нива и отблъсна доста клиенти – удари 12 000 евро на килограм. Още по-преди това пък, през 2015 г., реколтата бе слаба, затова и продажните цени през 2016 г. скочиха главоломно. Днес се вижда, че
меракът за печалба е бил прекомерен,
вследствие на което цените логично се смъкнаха в другата крайност. Всички страдат, най-вече долните участници във веригата.
С розопроизводството обаче е свързан и още един факт. Той е далеч по-важен за днешните проблеми. Засадените площи са много по-големи от възможностите за оглеждане и продажба на масло. Към момента те са към 37 000 декара, нарастването е повече от два пъти спрямо 2000 г., когато бяха около 14 000 дка. Числото 14 000 не е показателно, тъй като тогава сривът бе безпрецедентен. Но ето сравнение – през 1990 г. бяха засадени към 30 000 декара. Тоест розите сега са доста повече с сравнение с времето на социализма, когато секторът бе управляван централизирано и при гарантирана работна ръка. В резултат на прекомерно увеличените площи цветът е повече от необходимото, нормално е цената му да бъде неустойчива, най-вече в посока надолу.
А декарите в последните години се увеличиха не заради онези малки семейства, които разполагат с по 5-10. Дължи са на големите играчи, акулите, които счетоха, че могат да възстановят в своя полза пазарите от времето на социализма. Няма лошо в амбициите, проблемът е, че лоша шега им изиграха собствените алчност, глупост и непознаване на този специфичен бизнес. Както казахме по-горе, основният разход е разходът за труд. При все по-влошаваща се демография и отворен трудов пазар, още преди 15-20 години бе повече от ясно, че в един момент
работната ръка по розовите полета ще стане кът.
Не е ли глупост да увеличаваш декарите? При 1 лв. на килограм един берач може да си докара не повече от 700-800 лв. в кампанията, това е в най-добрия случай! Нормално е желаещите да полагат този къртовски труд да намаляват, а и да са от възможно най-ниските социални групи –другите хора са или в чужбина, или просто не искат газят калта за такива пари (допълнителен фактор в последните години е възстановената дейност на оръжейните заводи в Розовата долина).
Нима всичко това не бе предвидимо?
Но кой да го предвиди? Част от акулите са външни за бранша, това са хора и фирми, които в последните години се оказаха с пари, просто решиха да обогатят „портфолиото си”. Правилата се определят не от най-умния, а от най-паричния.
С липсата на работна ръка и огромните площи е свързан още един проблем – цветът окапва, хаби се. Работният процес е такъв, че брането се осъществява в рамките на 5-6 часа сутрин, интензивно, ако няма берачи, цветът се похабява. А те, както стана ясно, липсват. Прекомерните площи създават и неописуемо по мащабите си разхищение.
След социализма България трябваше да се ориентира към малки стопанства, към семейно производство на рози. Това щеше да неутрализира проблема с работната ръка (малко декари могат да се обират и от членовете на фамилията), а и щеше да гарантира, че с традиционния отрасъл се занимават хора, които наистина разбират и горят в него. Но как да бъде даден приоритет на фамилната дейност,
след като държавата я нямаше 27 години?
Нали тя следва да задава правилата… Всичко бе оставено на стихийното развитие на пазара, а резултатът до момента е, че алчността и глупостта на големите посича малките.
Розобер е, и ако си пуснете телевизора днес, все отнякъде някой ще заговори за проблема с розите и ще се оплаче, че липсва работна ръка. Валят обвинение към алчни берачи, стиснати стопани и т.н. А всъщност проблемът е доста дълбок – показва и отсъствието на държава, и на качества при големите производители да правят бизнес в пазарна среда.
About The Author
