Ако Арбен Джафери днес бе жив, може би щеше да има основание да се радва, че неговите политически идеи за ролята и мястото на албанците в Република Македония са на път да бъдат реализирани. Може би не в такава форма и в такъв мащаб, но все пак неговите призиви за „консенсуална демокрация”, в рамките на която албанците да се чувстват удобно като държавнотворен елемент в Македония, вече се очертават. Каквото и да означава това.
Впрочем, помните ли Арбен Джафери? Етнически албанец от Тетово, той завършва философия в Белград и след това дълги години работи като журналист в Радиото и телевизията в тогавашната сръбска провинция Косово. Арбен Джафери се появи на активната политическа сцена в Македония като ръководител на така нареченото „радикално крило” в монополната през 90-те години в бившата югорепублика партия на местните албанци, известна като ПДП (Партия на демократическия просперитет).
Много скоро Джафери и младите му лъвчета, които бе събрал край себе си – Мендух Тачи, Руфи Османи и Алайдин Демири, напуснаха ПДП и основаха Демократичната партия на албанците (ДПА). Неин естествен лидер и идеолог стана тъкмо най-възрастният от тази „радикална” група -Арбен Джафери. Той бе мислителят и визионерът, докато тримата младежи около него трупаха политически опит и израстваха като бъдещи лидери.
Когато през 1998 г. тогавашният първи човек на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски състави правителство след изборната си победа на редовните парламентарни избори, ДПА влезе в кабинета и остана там до края на мандата на Георгиевски през септември 2002 година.
Нещо повече, когато през 2006 г. наследникът на Георгиевски начело на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски спечели първия си парламентарен вот и състави кабинет, той отново покани ДПА да влезе в първия му кабинет, въпреки че партията на Джафери вече бе отстъпила първата си позиция сред албанците от Македония на Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) на доскорошния бунтовнически лидер Али Ахмети, влязъл в политиката като лидер на формация, възникнала на основата на политическото крило на Армията за национално освобождение (АНО)
Тази покана към хората на Джафери да влязат отново във властта, макар и при друг премиер, бе някаква форма на отплата за ролята, която ДПА имаше по време на въоръжения конфликт през лятото на 2001г. Тогава като партия от властта ДПА се стараеше с работа на терена сред албанците да ограничи мащабите на кризата, а решение за албанската претенция за повече права да бъде намерено в рамките на институциите на държавата.
Това беше философията на лидера на ДПА Арбен Джафери, на която той остана верен през цялото време на конфликта. Лично съм го чувал да казва, че с работата си сред албанците против разширяването на въоръжения конфликт ДПА губи своето влияние за сметка на бунтовниците по Шар планина, водени от загадъчния и почти неизвестен дотогава техен лидер Али Ахмети. И така – до 13 август 2001 г., когато в Охрид бе подписано мирното споразумение, а един от подписалите го бе Арбен Джафери.
Две години ВМРО-ДПМНЕ и ДПА бяха отново във властта, след като Груевски спечели изборите през 2006 г. Но Али Ахмети и бившите му бунтовнически командири смятаха, че щом тяхната ДСИ е най- влиятелната партия сред албанците, тя заслужава да бъде във властта заедно с най-голямата партия на македонците. През 2008 г., след неуспешния опит Македония да стане член на НАТО на срещата на върха в Букурещ, Груевски организира първите си извънредни парламентарни избори. Вотът даде предимство на ВМРО-ДПМНЕ и повтори изборния резултат сред партиите на албанците – ДСИ на Ахмети първи и ДПА на Джафери втора.
Самият Арбен вече беше в недобро здравословно състояние и година преди изборите се оттегли от политиката, връчвайки кормилото на партията на Мендух Тачи. Логичното се случи – Груевски и Ахмети съставиха кабинет, ДПА на Джафери остана в опозиция, така и до сега.
Но семето, хвърлено от „феномена” Джафери (така иронично го наричаха неговите противници заради честата употреба на думата „феномен”) за повече права на албанците, вече бе намерило почва. Тъкмо философът Джафери бе първият, който предложи „консенсуалната демокрация” като форма, чрез която правата на албанската етническа общност биха могли да бъдат защитени по-добре.
За политиците от македонските партии неговите идеи изглеждаха напълно нереалистични, за някои дори крайно нахални, може би поради неразбиране, а може би и поради вродения рефлекс всичко, което идва от страна на албанския политически блок в страната, да бъде отхвърляно априори.
Ако добре си спомням, Джафери бе предложил промяна в конституцията, според която да се въведе поста вицепрезидент и той по правило да бъде за етнически албанец, а президентът да е македонец. Демографското, а значи и електорално съотношение македонци-албанци поне засега е такова, че едва ли скоро албанец би могъл да стане държавен глава в Македония само с гласовете на етническите албанци в държавата. Друг е въпросът, че и македонец президент е формула, която е осъществима само с електоралното рамо на избирателите албанци.
През 1999 г. на първия тур на президентските избори кандидатът на социалдемократите Тито Петковски взе повече гласове от Борис Трайковски от ВМРО-ДПМНЕ. Разликата бе около 120 000 гласа в полза на Петковски – достатъчно много, за да отвори устата на скопските шегобийци, които вече виждаха победата на социалдемократа на втория тур. Даже пуснаха югоносталгичния лозунг „И след Тито, отново Тито”. Така де – след Йосип Броз Тито, пак им идва Тито, само че местен вариант – Петковски.
Другите кандидати, в това число и на албанските партии, останаха далеч назад. Тогава се видях с покойната вече Доста Димовска, втория човек във ВМРО-ДПМНЕ. Борис Трайковски бе неин човек, тя го бе лансирала в партията, пък беше и наш приятел. Споделих тревогата си от резултата от първия тур, но тя ме успокои – бъди спокоен, Борис ще победи. Както и стана. Просто ДПА мобилизира електората си и с гласовете на албанците Борис стана вторият президент на суверенна Македония след Киро Глигоров. Сякаш да потвърди правилото, че албанец не може да стане президент, защото гласовете на албанците не стигат, докато македонец пък не може да победи без албанска подкрепа.
Та затова още в края на 90-те години Арбен Джафери говореше за „консенсуална демокрация”. И за това, че е време един от трите основни поста в държавата – президент, премиер или председател на парламента, да бъде даван на албанците. Споменаваше и други неща, които можеха да гарантират стабилност на етническото равновесие и на съвместното съжителство между всички етнически групи в републиката. И че това трябва да става вътре в системата и в институциите, въпреки че външен натиск би бил добре дошъл за постигане на целта.
В свой текст неотдавна политологът Огнян Минчев даде формулировка на „консенсуалната” или „консоциативната” демокрация. Според него „консоциативната демокрация“ е елитарна политическа теория, изградена върху презумпцията, че политическите решения са най-ефективни не когато се подкрепят от голямо мнозинство, а когато предизвикват максимален консенсус сред различните групи и политически позиции в общността. Стремежът е да се постигне максимално съгласие, а не механично мнозинство.
Тази система е част от политическите идеи на пост-модернизма, фокусирани върху конструктивна интеграция на многообразни общности и субкултури, която работи относително успешно в редиците на новите социални движения, пост-модерните интелектуалци и някои заможни общности в страни като Канада и Холандия. Но, смята Минчев, присаждането на подобна система в традиционното общество на македонци и албанци, управлявано от крехката им република е поредна проява на субективен релативизъм, практикуван като политическа стратегия от водещи международни фактори на евро-атлантическото пространство. „Консоциативната демокрация“ бе бързичко приземена като оперативен сговор на основните македонски и албански политически кланове за подялба на властта и нейните благини, заключава политологът.
От една страна това е така. От друга, консенсуалната демокрация намери отражение в Охридския мирен договор от 2001 г., а на следващата година бе „вкарана” в македонската Конституция чрез правилото „Бадентер”. То бе кръстено на френския конституционалист Робер Бадентер, оглавил през 1991-1992 г. специалната комисия на ЕС, която имаше задача да реши кои от бившите югорепублики могат да станат независими държави. Бадентер бе този, който каза, че и Македония изпълнява условията. И на 15 януари 1992 г. България призна първа новата съседна държава, заедно с още няколко други бивши република от бившата СФРЮ, разбира се.
По идея на французина в Конституцията бе записано, че когато в парламента се внася проекто-закон, свързан с културната идентичност на някоя от етническите общности в страната, освен подкрепа от мнозинството депутати от общия брой на Собранието, той трябва да има подкрепата и на мнозинството от депутатите, които представляват тази етническа общност.
Например, ако в сегашното Собрание, избрано на 11 декември, някоя от партиите на албанците внесе проекто-закон, да речем, за висше образование на албански език, освен мнозинство от гласовете на 120-те депутати в парламента, той трябва да има подкрепата на мнозинството от 20-те депутати – албанци. Това правило бе наречено, естествено, правилото на Бадентер. Но, за съжаление, много често бе забравяно в парламентарната практика през последните години. И бе сведено, както казва Огнян Минчев, до „оперативен сговор” между албанци и македонци за подялба на благините на властта.
А защо Джафери би се радвал, ако беше жив? Ами защото една от неговите идеи – албанец като шеф на парламента в суверенна и независима Македония, вече е факт. За съжаление, изборът на Талат Джафери ще се свързва с острата политическа и институционална криза в страната, връх на която бе „нощта на кървавите глави” – събитията от вечерта на 27 април, станали известни в целия свят.
Този избор в крайна сметка лош ли е или е добър? Не знам, ще видим. Не знам, защото познавам досегашната практика на политиците албанци в Македония да извиват ръцете на политиците от партиите на македонците. И защото знам, че неписаното правило „искаме – не даваме” отдавна се е трансформирало в „приятелската” препоръка от страна на албанците към македонските им партньори – „дайте ни сега, когато искаме малко, защото ще дойде ден, в който вие самите ще ни предложите да вземем много повече от това, което сега искаме”.
Но това е друга и дълга тема.
