Както и да наречем продължаващата криза в Македония, каквото име да ѝ изберем, всъщност, става дума за един и същи процес, който тресе държавата вече над две години, че и повече.
В началото кризата беше обществена, после се превърна в политическа и икономическа. А след като лидерът на опозицията Зоран Заев оповести записи на разговори, водени от тясното обкръжение на премиера Никола Груевски, кризата стана и морална. Лъсна сериозна корупция по горните етажи на властта, злоупотреба с власт от тесен кръг хора със самоувереността, която високите постове дава, че всичко това може да се запази в тайна. Е, не се запази, чу се, видя се, написа се.
Сериозното погазване на човешкия и политически морал, на принципите на справедливостта и закона доведе и до решението да се създаде Специалната прокуратура с единствената цел тя да разчисти Авгиевите обори на властта и десетгодишното управление на ВМРО-ДПМНЕ начело с нейния лидер и премиер Никола Груевски.
Сега кризата навлезе в друга фаза – конституционна. Да припомним – за да стигне дотук, тя премина и през една мини-парламентарна форма, свързана с изборните резултати от предсрочния парламентарен вот на 11 декември. Надеждата, че изборите ще дадат началото на битката за изход от тази многообразна криза, рухнаха, когато стана ясна новата парламентарна конфигурация в 120-местния парламент.
Двете основни македонски партии – десноцентристката консервативна ВМРО-ДПМНЕ и левоцентристкият Социалдемократически съюз, застинаха в странната и крайно неудобна и за двете политически сили поза. Поза на паритет в парламентарното представителство. Делят ги само някакви си две депутатски места в полза на ВМРО-ДПМНЕ.
Сериозен трус разтърси и парламентарното представителство на албанците в страната. Уж неприкосновената ДСИ (Демократичен съюз за интеграция) на Али Ахмети загуби девет места. Две нови формации влязоха още от първия си опит с общо осем депутати. А някога силната ДПА (Демократична партия на албанците) на покойния Арбен Джафери с нейните двама депутати се маргинализира до такава степен, че вече май никой не я брои като фактор и участник в игрите около управлението. На всичко отгоре общият брой на албанското представителство падна на 20 народни избраници, което изглежда е най-ниското ниво от началото на прехода в Македония.
Конституционната криза от няколко дни насам заплашва да стане и междуетническа, тоест вече и антиконституционна. Главен „принос” за това има президентът Георге Иванов с непоследователните си действия около връчването на мандат за съставяне на правителство. Спазването на буквата и духа на основния закон от страна на Иванов приключи, след като лидерът на ВМРО-ДПМНЕ не успя да убеди своите досегашни партньори от ДСИ на Ахмети да продължат сътрудничеството си във властта, както бе от 2008 година досега.
По логиката на нещата следващият, който трябваше да опита да сформира кабинет, бе лидерът на социалдемократите Зоран Заев с неговите 49 депутати плюс вербалната подкрепа от албанските партии, с чийто гласове той може да има подкрепата на над 61 гласа – тоест обикновено парламентарно мнозинство. Иванов обаче предприе странен пирует, като заяви, че ще връчи мандата на онази партия, която му представи заверено с подписи съгласието и подкрепата на най-малко 61 народни представители.
Така, освен, че наруши парламентарната конституционна процедура, президентът вдъхна втори живот на ВМРО-ДПМНЕ, давайки им нов шанс, след като първият им опит се провали.
Пируетът на Георге Иванов нямаше как да не изглежда от странен по-странен за онези, които не го познават. Но това не смути Заев, който все пак връчи на държавния глава подписи на 67 депутати – 49 от неговите и 18 от албанските партии.
Тогава президентът помълча ден-два, консултира се с този и онзи и накрая отсече – няма да дам мандата на Зоран Заев, защото той има подкрепата на три от четирите партии на албанците в парламента. А те, тези три партии -ДСИ на Ахмети, Беса и Алианс за албанците, веднага след парламентарните избори обявиха общ документ от шест точки, амбициозно наречен Платформа с някои искания, които според Иванов са насочени към разрушаване на унитарния характер на Македония.
Колкото повече времето минава, колкото повече приказки се изприказват, колкото повече ВМРО-ДПМНЕ организира от заден план – чрез спонтанни граждански инициативи – протести против това, Македония да се управлява на основата на Платформата, толкова повече се убеждавам в едно. А именно: че всъщност, не толкова въпросните шест точки са аргументът за отказа на Иванов, а фактът, че Платформата беше изработена под патронажа на албанския премиер Еди Рама в Тирана. Тоест става дума за намеса във вътрешните работи на една суверенна и независима държава от страна на съсед, който дори не се опитва да придаде някаква форма на дипломатичност на подкрепата си, оказвана на лидерите на партиите на албанците в Македония.
От друга страна обаче, когато президентът връчи на Никола Груевски мандата за сформиране на кабинет, той, Груевски, вече в продължение на 20 дни водеше гласни и негласни преговори с Али Ахмети за правителство, въпреки че Ахмети вече беше подписал Платформата с нейните искания. Тогава Иванов не видя опасност за разбиване на унитарния характер на Македония. Започна да бие тревожно камбаната, едва когато се очерта, че Заев може да изпълни каприза на държавния глава с подписите на депутатите. И президентът зае патриотичната поза на спасител на Македония такава, каквато е, пред опасността да стане такава, каквато албанците и онзи от Тирана искат.
В същото време достатъчно фактори отвън ясно му дадоха да разбере, че единственият правилен и разумен ход, който има, е да преразгледа решението си и да връчи мандата на Зоран Заев. Федерика Могерини лично му го каза в очите, даже го повтори пред журналистите на пресконференцията в Скопие след разговора си с Иванов. Посланието ѝ беше еднозначно: няма да бъдеш разбран, ако не ревизираш решението си; с него ти рушиш демокрацията и стабилността на държавата. Да видят всички, че отговорният представител на ЕС лично и публично трие сол на главата на Иванов. И ако президентът не стане послушен (а той даде заявка, че няма да отстъпи), ще последва някакъв план Б за Македония.
На свой ред Държавният департамент на САЩ на два пъти поиска същото от македонския държавен глава с тон, който не търпи възражения и с намека Иванов да вземе да прочете договора за Стратегическо партньорство от месец май 2008-ма между САЩ и Македония. И да види какво е предвидено там за ситуации като тази, в която сега бившата югорепублика се намира…
Що се отнася до невралгичната Платформата, та е ясна – двуезичност, дебат за държавните символи, икономическа подкрепа за районите, населени предимно с албанци, подкрепа на Специалната прокуратура, декларация от парламента за геноцида върху албанците от 1912 до 1956 година и, разбира се, евроатлантическа интеграция на страната. Че какво лошо има в това албанците да искат правителство, което да ги вкара в НАТО и в ЕС, те винаги са го искали – вярно, по свои си причини. Доста често досега са давали знак, че търпението им се изчерпва. И че много скоро ще поставят условие „патриотичните игри” на македонските партии около името на държавата, заради които Атина още не дава подкрепата си за евроатлантическо членство на Македония, да престанат. Или да намерят решение.
Прочетох коментара на един главен редактор на ежедневник от Скопие, който съзря опасност в това, че албанците били поставили условие до края на тази година Македония да разчисти пътя си към НАТО и ЕС. В противен случай… Намекът има по-тежко въздействие от пряко изречената заплаха. Явно сред албанците в страната вече се е създала критична маса по този въпрос. И досегашното „мъртво вълнение” и мърморене под сурдинка по темата вече излиза на повърхността.
Не оправдавам подхода, който партиите на албанците в Македония избраха. Не одобрявам и „патронажа” на Еди Рама. Както и нескритите закани на един друг комшия – президента на Косово Хашим Тачи. Албанците си имат стратегия, неведнъж са ловили риба в мътното за повече свои права. Ама и македонците с тяхната несръчност и примитивизъм им създават удобна почва за бавно, но системно настъпление. Писали сме за това, вероятно ще ни наложи и в бъдеще да го правим, но е факт, който е минал пред очите ми – че от всяка криза в Македония албанците излизат „на кяр”.
Очакваният мирен преход на властта в Скопие не се случи. Каквито грешки имаше да се направят, бяха направени. Каквито остри думи имаше да се казват, бяха казани. Но и каквито въпроси за все по-задълбочаващия се дефицит на демокрация в Македония трябваше да бъдат зададени, бяха зададени.
Лошото е, че отговорите все още не идват.
