Сигурно щеше да е добре да не позная. Но познах… В четвъртък, на 27 април вечерта, когато след задръстилите новинарските емисии кадри от боя в парламента в Скопие дойде ред на излъчваното на живо обръщение на македонския президент Георге Иванов, аз седях в студиото на една национална телевизия заедно със симпатична водеща, коментирайки случващото се. Георге Иванов покани лидерите на парламентарните партии на следващия ден, тоест днес, в петък, да отидат в кабинета му и да търсят заедно изход от изострената до краен предел криза в страната. Водещата ме попита какви са очакванията ми спрямо тази покана и аз изразих дълбокото си съмнение, че някой от опозиционните лидери ще отговори на призива на държавния глава. И ето, че днес, в петък, медиите докладват, че освен лидера на ВМРО-ДПМНЕ и доскорошен премиер Никола Груевски, едва ли някой друг ще отиде на така наречената „лидерска среща” при президента. Най-малкото Зоран Заев, чиято окървавена глава в сградата на парламента в Скопие стана хит в глобалните мрежи.
Иначе „лидерските срещи” са популярен политически инструмент за търсене на изход при остри вътрешнополитически и обществени кризи. Най-често с бабуването на международни посредници на такива срещи се постига един срещу друг да застанат партийни ръководители, които иначе в повечето случаи не могат да се понасят. И лично, и политически. Но идеята на президента Иванов, изказана в това негово изявление – да събере сега за диалог враждуващите водачи – се прие от обществото като наивна и ненавременна. И причината за това е многопластова.
Първо, когато законодателното събрание е превзето и в него вървят тупаници и се разкървавяват депутати, когато задължените да пазят реда и сигурността органи проспиват нападението, когато насилието дебне от всеки ъгъл на иначе приятните кулоари и зали в Собранието на Македония, когато пет-шест депутати от опозицията начело с техния лидер Зоран Заев са станали жертва на това насилие – тогава не върви държавният глава да подготвя кафеварката за лидерите на същите тези сблъскали се партии. Изглежда най-малкото като лоша шега. При това държавният глава не отрони и дума на осъждане срещу това насилие. В момент, когато са необходими решителни и бързи мерки за успокояване на ситуацията, за намаляване на напрежението и за връщане към правовия ред в страната, за защита на териториалната цялост и стабилност на държавата, той мънкаше като ученик в първи клас на политическото училище.
Второ, голяма част от македонското общество отдавна е убедено, че с действията си държавният глава играе по свирката на лидера на една-единствена политическа партия, който му е ментор. Чрез недостатъчно коректно тълкуване на конституцията на страната Георге Иванов на практика пречи да се реализира мирния преход на властта, само и само „неговия човек” Никола Груевски да не отиде в опозиция. Президентът упорито играе ролята на супер-патриот и отклонява препоръките на международната общност за изход от кризата. Дори избягва да се среща с нейни високопоставени представители. На фона на всичко това няма начин политическият му и човешки рейтинг да е висок. Президентът на Македония забърка толкова каши, колкото можа, оплете толкова конци, колкото успя. Затова и ролята на спасител не му подхожда. Ама никак.
Политическите елити в Македония, доколкото това са елити, имат една сериозна слабост, която не искат или не могат да видят. Това е неумението да се учат от собствените грешки – техни или на техните предшественици. Чета и слушам, че искрата, която запалила погрома над парламента, бил изборът на албанеца Талат Джафери за негов председател. И най-вече фактът, че първото си слово бил произнесъл на майчиния си език -албанския.
Веднага се прави връзката – щом Талат говори на албански от парламентарната трибуна, значи пренася на практика в законодателния дом прословутата „двуезичност”, част от фамозната Тиранска платформа, която подписаха три от четирите партии на албанците в парламента. И щом е така – бой по главата, да нападаме.
Но от гледна точка на закона Джафери не е извършил нарушение. През 2008 година, когато премиер пак беше Никола Груевски и договаряше с лидера на Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) Али Ахмети да правят заедно коалиционно правителство, една от договореностите бе парламентарното мнозинство на ВМРО-ДПМНЕ и на ДСИ да приеме закон за употребата на албанския език като служебен. Уточнено беше също неговата употреба от общините с над 20 процента живеещи в тях етнически албанци да се разшири в държавните институции, включително и в парламента.
Дали тогава Груевски искаше да направи стабилно правителство между най-голямата партия на македонците и най-голямата формация на албанците, дали някой отвън го „натисна” да го стори, но двамата с Ахмети се разбраха и впоследствие законът бе приет. Така че не виждам нарушаване на закона от страна на Талат Джафери.
От морално-политическа гледна точка, ако изобщо такава гледна точка е коректна, албанецът можеше да се съобрази с чувствителните уши на депутатите от ВМРО-ДПМНЕ и да говори на македонски. Тогава вероятно напред щеше да бъде изведен фактът, че Джафери има участие и то активно в конфликта през 2001 година в състава на тогавашната Армия за национално освобождение, от чието политическо крило произлезе парламентарната днес ДСИ на Али Ахмети.
Талат си има своите грехове от онова време, но заедно с другите членове на АНО бе амнистиран от президента Борис Трайковски. По същия начин Трайковски амнистира и около 13 000 души, получили призовки да се явят в армията или полицията за участие в борбата срещу АНО, но предпочели да се излягат по плажовете на Халкидики, вместо да защитят териториалната цялост на Македония. Как се създава държава от хора, които нямат елементарно чувство за държавност? Винаги съм се питал това. Но да не се отклоняваме.
Спорният Талат Джафери има трески за дялане, но защо той не бе остракиран когато стана министър на отбраната в едно от коалиционните правителства между Груевски и Ахмети? И тогава беше албанец, и тогава си носеше миналото от АНО, и тогава използваше майчиния си език като втори служебен заедно с македонския, и тогава беше евроатлантик, както и сега. Даже съм сигурен, че ако все пак Груевски беше убедил Али Ахмети да продължат своето осемгодишно правителствено партньорство, кандидатурата на Джафери за шеф на парламента едва ли би се превърнала в „червения плащ”, който да разяри протестиращите пред парламента до такава степен, че те, под благосклонния поглед на парламентарната охрана и на няколкото полицаи вътре, да влязат и да започнат да раздават тупаници наляво и надясно. Щяха да си го преглътнат като едното нищо.
Всяка по-голяма или по-малка вътрешнополитическа криза в Македония през всички години на нейното съществуване като суверенна и независима държава има за основа нарушаването на деликатното и крехко междуетническо равновесие. И когато политизираш отношението си към това етническо равенство, когато си играеш с него като „тука има-тука нема”, когато го фиксираш само от гледната точка на криворазбрания политически прагматизъм, а не от гледната точка на грижата за стабилността, сигурността и просперитета на всички граждани на републиката, се стига до такива ситуации като в четвъртък вечер в македонския парламент…
Е, иначе провинциалните комплекси на много македонци вероятно са били задоволени от това, че Скопие стана отново център на световното внимание с кадрите на окървавените глави и лица на малтретираните депутати…
