
Къде са днес онези, които толерираха всичко по времето на Тони Блеър? Онези, които можеха да приемат всичко, което правеше Лейбъристката партия по времето на Блеър, но днес не приемат нищо, което идва от Джереми Корбин? Онези, които настояваха, че на всяка цена трябва да гласуваме за лейбъристите, а днес обръщат гръб, когато партията се опитва да се завърне към принципите си.
Същите тези хора прокламираха своята „лоялност“, когато партията се застъпи за пълзящата приватизация на Националната здравна система (NHS), неглижирането на най-големия корупционен случай в британската история, колапсът на британската социална жилищна програма, забраните на мирни протести, задържането без съдебен процес, отвличането и изтезаването на невинни хора и незаконната война, в която умряха стотици хиляди хора.
Днес, когато партията настоява за защита на бедните, повече принос на богатите и мирни решения на конфликтите, те прокламират своето „разочарование“.
Онези които наричаха Уилям Хагу, Майкъл Хауърд и Дейвид Камерън „екзистенциална заплаха“, остават доста мълчаливи днес, когато Лейбъристите се изправят срещу консерваторите, чийто лидер Мей кара предшествениците ѝ да изглеждат като социалисти.
Самият Блеър се радва на опрощение от партията, която той третира едновременно като стълба и пречка пред собствените му амбиции. Той пък ѝ „връща услугата“ като съветва да се гласува за консерваторите, ако искаме „по-мек“ вариант на Брекзит. Изглежда вярва, че по-голямото мнозинство, което това може да донесе на Тереза Мей, може да я отслаби. Толкова за този велик тактик.
Да, Джереми Корбин може би разочарова. Да, неговото лидерство беше белязано от пропуснати възможности, слаба опозиционност и (доскоро) несъответствия в някои предложения, както и организационни неуспехи. Ще бъде глупаво тези недостатъци да се отхвърлят. Но още по-глупаво е да ги използваш, за да дадеш мандат на Тереза Мей да унищожи остатъка от британското благоприличие и умереност или да откажеш да видиш доброто, което може да направи едно правителство, прилагащо политиката на Корбин.
Разбира се, че се страхувам от повторение на 1983 година. Но растящата популярност на последните политически предложения на Корбин ме кара да вярвам, че има шанс, макар и малък, тенденцията да бъде обърната. Негово обещание да повиши минималната работна заплата до 10 паунда на час се подкрепя от 71% от хората, сочат данните от последното проучване на ComRess. Повишаването на данъчната ставка за най-богатите пък се радва на одобрението на 62% от населението.
Десетте обещания на Лейбъристката партия биха могли, ако съставят ядрото на един манифест, да се харесат почти на всички. Те поставят една тема, която би трябвало за резонира широко в тези несигурни времена, а именно: темата за сигурността. Те обещават сигурни трудови права, осигурен достъп до жилища, сигурни обществени услуги, сигурен заобикалящ ни свят. Точно обратното на онова, което предлагат консерваторите – „фантастичната несигурност“, която очаква главният спонсор на кампанията за Брекзит – милиардерът Питър Харгрийвс.
Могат ли хората да бъдат накарани да погледнат отвъд лидерския въпрос в Лейбъристката партия, към основните политики? Бих посочил, че с оглед на събитията от последните десетилетия нивото на компетентност в политиката бива надценявано.
Силата на Блеър да убеждава доведе до войната в Ирак. Репутацията на Гордън Браун като много „предпазлив“ заслепи хората за финансовата катастрофа, на която той помогна чрез „доверието“, което излъчваше към банките. Лекотата, с която Камерън минаваше за „уверен“, ни донесе най-голямата криза след Втората световна война. „Пресметливата твърдост“ на Мей най-вероятно ще влоши тази криза. След 38 години креслива увереност, представяна като „сила“, Великобритания може би трябва да опита с министър-председател с повече самокритичност и колебания.
Екипът на Корбин бе безнадежден в работата с медиите и поддържането на публичния му образ. Това е голям минус, но същевременно показва благородно пренебрежение към презентацията и извъртанията. Е, не трябва ли да приветстваме това? Такава възможност беше дадена на Гордън Браун, чиито неприемливи изпълнения по телевизията и радиото като министър-председател бяха приписвани на неговата „автентичност“ и „почтеност“. Няма значение, че той финансираше войната в Ирак и подкрепи смело частната финансова инициатива, която (както някои от нас предвидиха) сега разкъсва Националната здравна система и други обществени услуги. Няма значение и че той гледаше отстрани как банките създаваха все по-екзотични финансови инструменти. Той имаше доверието на финансовия елит и корпоративната преса. Това винаги гарантира, че безразсъдството ще бъде третирано като благословия, докато при Корбин, разбира се, е проклятие.
С радост бих подкрепил правителство, оглавявано от някой, който е едновременно достатъчно компетентен и хуманен. Но такъв вариант няма да има на бюлетината. Изборът днес е между бруталната ефективност в преследването на катастрофална програма и смирената неефективност в преследване на по-добър свят. Знам кое избирам аз.
Има много неща, които лейбъристите, въпреки ограниченията, могат да направят по-добре през следващите шест седмици. Това е половината път към извеждането на вдъхновяваща визия за бъдещето. Сега процесът трябва да бъде завършен. Трябва да бъде наложена визия за пост-европейско споразумение, в която да бъде изяснено дали искаме или не да останем в рамките на единния пазар, подчертавайки разликата между позицията на Корбин и екстремизма, несигурността и хаоса, които версията на консерваторите предлага.
Визията трябва да обхване и предложението за тактически съюз с останалите партии. Зелените вече останаха настрана в някои райони, за да помогнат на лейбъристките депутати там да запазят местата си. Лейбъристите могат да сторят реципрочното в други райони, като подобни сделки са възможни в цялата страна и както показваха някои изследвания, това би могло да увеличи шансовете торитата да бъдат изхвърлени от властта.
Използването на нови организационни технологии от страна на Лейбъристката партия е обещаващо, но би трябвало да се отиде много по-далеч. Никой вляво не би трябвало да се захваща с кампания преди да прочете книгата „Правила за революционери“, чиито автори са сред хората, стоящи зад кампанията на Бърни Сандърс в САЩ. Тя показва как един абсолютен аутсайдер може почти да спечели кандидатурата на Демократическата партия и как тази тактика би могла да се приложи сега с далеч по-добър ефект.
Всеки, който се страхува от това какво би могло да стори ново правителство на Консервативната партия, би трябвало да се обедини зад лейбъристите, като по този начин „инвестира“ в по-добрите перспективи за бъдещето.
Изборът пред нас е следният: партия, която чрез силно лидерство и желязна дисциплина ще позволи три милиона деца да гладуват, докато шефовете на хедж-фондове крият парите си на Карибите; или партия, която иска, макар и в известен безпорядък, да изгради една по-добра, по-равна, по-приобщена нация.
Аз лично ще гласувам за второто на осми юни. И настоявам вие да сторите същото.