В България често се случва така, че човек и добре да живее, рано или късно се сблъсква с колекторска фирма. Такъв е и частният случай, с който ще ви запознаем.
Представете си, че един ден, прибирайки се вечерта вкъщи, откриете залепена бележка на вратата. От неизвестна фирма искат да се свържете с тях. Обаждате се на посочения телефон и се оказва, че сте… длъжник. Трябва да заплатите 600 лева. „Ако искате да разберете подробности, моля заповядайте в нашия офис“, уведомяват ви любезно. Добре, отделяте някой друг час в работно време и отивате на място. Още на входа атмосферата е потискаща – гардове записват имената ви по лична карта, друг охранител ви придружава до офиса на фирмата. Вероятно за да не си помислите случайно, че може да ви се размине. Както и да е, стигате офиса. Чакате. Още охрана. Чудите се дали в някой затвор режимът не е по-лек.
Ето че идва и служителката, която води вашия случай, заедно с още една. Вкарват ви в малка стъклена стаичка 3 на 3 метра. Едно бюро, няколко стола и компютър. А, и камера. Както стана ясно, хората държат на сигурността. А може и просто да искат да изглеждат много „тежки“, кой знае? Целият етаж е разделен на такива клетки. Съчувствате на „клиентите“ в другите „клетки“. Някои от тях наистина изглеждат притеснени.
Стигате до същинската част – задължението. Оказва се, че доказателство за дълга е ксерокопие на договор за кредитна карта от 2005-та. Също и някакво писмо до вас, изпратено на друг адрес в друг квартал, на който никога не сте живели. Уточнявате въпросните подробности за писмото, дори наивно давате настоящи координати. Възразявате, че един договор не може да е доказателство, тъй като при всяко издаване на кредитна карта се подписва такъв. Дали всяка от картите е необслужвана и какво точно доказва това? Къде са разпечатките? Отговарят ви, че те не знаят. Ако вие толкова пък се интересувате – „ами отидете до банката де, намерете си там съответните документи и се върнете да си платите“. Прекрасно, а? За сметка на това обаче ви предлагат споразумение – 600 лева не са много, за 6 месеца по 100 лева месечна вноска ще ги изплатите. Само едно подписче и одобрение от някакъв шеф ви делят от това да спите спокойно. Разбира се, отказвате. Изтъквате също така, че не помните много добре, но според вас кредитната карта е закрита още преди много години, което задължително означава и напълно изплатена. И че дори паметта да ви лъже, давността на задължението отдавна е изтекла. Все пак взимате копието от договора и споразумението за собствена информация, пожелавате възпитано „Приятен ден!“ и си тръгвате. С мисълта, че е станало недоразумение и случаят е приключен.
Да, ама не! Месец-два по-късно ви се обаждат отново от тази фирма. Глас в слушалката настоява да кажете „какво правим с вашето задължение“. „Вие сега ще подписвате ли споразумението или ще ни разигравате?!“. Отново спокойно обяснявате защо не смятате нито да подписвате, нито да плащате. Предлагате на гласа в слушалката вместо да ви звъни, да заведе съдебен иск, както си му е редът. Гласът загрижено отговаря, че така щяло да има повече разходи за вас. След кратък спор разговорът приключва без кой знае какво развитие.
Вече започвате леко да се изнервяте и затова решавате да отидете при адвокат. Оказва се, че това, което предполагате, е вярно – дори да има задължение, то е отпаднало по давност. Решавате обаче да „си вържете гащите“ и взимате становище от адвоката. Носите го във фирмата. Там ви гледат странно и ви казват, че не адвокатите, а съдът определя кога едно задължение е отпаднало по давност. Потвърждавате и предлагате – ако все още имат претенции, следващата ви среща да е точно там. Обещават ви, че ще разгледат документа, който им предоставяте, след което ще ви изпратят тяхното становище на посочения от вас адрес. Въздъхвате облекчено – все пак нещата може и да се развият нормално. Тишина. Месеци наред ни становище, ни обаждания. Така минава горе-долу година от началото на случая.
Един прекрасен ден обаче от въпросната фирма отново ви звънят, отново си искат 600-те лева, отново споразумения, вноски и т.н. Вече започвате да се ядосвате. Ясно заявявате, че това е опит за тормоз, че вашето мнение по казуса е изразено достатъчно ясно, нямате, никога не сте имали и нямате намерение да имате каквито и да било отношения с тази фирма и ако толкова настояват, съдът ги очаква. Още повече, че условията за съдене на длъжници в България са изключително изгодни за кредиторите (но за това малко по-долу). Отново мълчание.
Минава още малко време. Живеете с надеждата, че най-накрая всичко е приключило. Малко ви е писнало да обяснявате всеки път едно и също. Но уви, ето че целият етюд се повтаря отново. В един момент дори започват да ви изпращат есемеси, с които ви пожелават успешен месец и ви напомнят да не забравите да направите плащане до края му!? Тук вече наистина се ядосвате. Обаждате се във фирмата, вдигате скандал, че продължават да ви тормозят и заплашвате да отидете с адвокат. Отсреща не се страхували от адвокати. Освен това давност нямало. Тонът започва да се повишава. Никакви обяснения за закони не ги интересуват. Споразумението още си ви чака. Изумителна наглост, казвате си наум, и си уговаряте среща в техния офис.
Отново същият офис, отново същите опити за респектиране на входа. Групата се е увеличила – с вашия и с техния адвокат. Новото е, че в присъствието на адвокат другата страна е принудена да признае, че всъщност не може да заведе дело заради… давността. Но пък за сметка на това щели да продължават с тормоза, защото така искали шефовете!? Говори се изключително арогантно дори към адвоката, стига се до крясъци, че така трябва, че те не се интересували дали ще се оплачете в прокуратурата, дали ще им връчите нотариална покана. Тях нищо не ги плаши. Кои сте вие, кои са те, както казваше един популярен телевизионен герой преди време. Чудите се ситуацията повече абсурдна или повече гротескна е.
След кулминацията отново мълчание. Предполага се, че най-после е завинаги. Но този частен случай повдига въпроси относно функционирането на такива фирми, техните взаимоотношения с гражданите, а също и за цялостната ситуация в страната.
Колекторските фирми не са ЧСИ, а още по-малко съд!
Това е първото нещо, което обруленият и без това български гражданин трябва да знае при досега си с тях. Както се вижда от случая по-горе, а и от бързо търсене в интернет, основният похват на колекторските фирми е манипулацията – на термините и документите, на обстоятелствата, психически тормоз. На моменти дори си присвояват функцията на съд, тоест – според тях, вие сте виновни и това е окончателно.
Не се поддавайте и в никакъв случай не подписвайте никакви документи, защото по този начин ще признаете за валидни претенциите им. А тези фирми често работят със задължения, чиято давност е изтекла – задължение може и да има, но ако вие не го изплатите доброволно, то не е изискуемо. В стандартния случай давността, определена в закона, е 3 или 5 години в зависимост от характера на задължението. Важно е да се знае обаче, че отговорността за доказването ѝ е поставена върху плещите на длъжника, респективно неговият адвокат. Кредиторът или колекторската фирма имат право да заведат дело, но вие имате право да подадете възражение до съда поради изтекла давност и искът ще бъде отхвърлен, а съдебните ви разходи ще се платят от ищеца. Поради тази причина такова дело е малко вероятно да бъде заведено. Затова винаги изисквайте първо копие на цялата налична документация и се свържете с адвокат, който може да ви каже какво да предприемете оттук нататък. Има много голяма вероятност да сте станали обект на легализиран рекет. Като споменахме рекет – не се поддавайте на никакви внушения, които целят да представят случая като ясен, приключил и т.н. Това се определя само от съда, не и от колекторската фирма. Каквото и да ви говорят, колкото служители да са се надвесили над вас, както и да се опитват да ви накарате да се чувствате малък, престъпник, въобще един много пропаднал човек, просто не обръщайте внимание. Звънене по телефона, смс-и и всякакви други досадни контакти с фирмата могат да бъдат спрени с нотариална покана. За това ви е необходим нотариус, който записва вашето желание да се спре комуникацията с дадената фирма и след това връчва документа на отсрещната страна. При нарушение имате право да подадете оплакване в прокуратурата за тормоз.
Просто бизнес или легализация на 90-те?
Спорно е какво ни отне „демокрацията“, но е сигурно, че с нея в България дойдоха и масовите кредити. Също ЧСИ-тата и колекторските фирми. Към ден днешен България е най-бедната страна в ЕС, а изгледите това да се промени засега не са особено реалистични. Над 1,5 милиона българи живеят с доходи под линията на бедност, която възлиза на невероятните 314 лева месечно за 2017 г. Не че голямата част от останалите „не-бедни“ са цъфнали и вързали. И точно в тази връзка данните на Асоциацията на колекторските фирми, че само за 2016 г. техни членове са изкупили близо 1 милиард лоши потребителски кредити, са доста обезпокоителни. Това означава, че хиляди хора ще бъдат тормозени в малки стъклени клетки, а може би и по-настойчиво. Дори когато това прекрачва границата на законното и допустимото. И най-вероятно много от тях ще се поддадат. Картинката силно напомня 90-те години, но все пак демокрацията донесе и известен финес у олигархията и нейния обслужващ персонал и тя вече няма нужда открито да показва бандитската същност на дейността си – дебеловратите момчета вече не идват у вас, само ви придружават и респектират в офисите на колекторските фирми. Европейци сме вече, зер. Пък и защо да ви бият, за това време услужлив законодател се е погрижил всичко да е законно, а ако още не се е, то бъдете сигурни, че поръчки и амбиции не липсват. Достатъчно е да споменем казуса „частни арбитражни съдилища“, които де факто образуват паралелна съдебна система за тормоз над граждани. Оказва се, че почти всички доставчици на услуги с радост се възползват от възможността за заобикаляне на законовия ред, когато тя е налице. Тук се включват дори държавни фирми като „Топлофикация“. Тя пък го правеше толкова нагло, че се наложи предизборно политическата класа да направи малък реверанс към избирателите си, ограничавайки правомощията на частните арбитражи. Но изборите минаха, сега е време да се връщат услуги и не се знае какъв заек ще извадят депутатите от шапката. Ново НС-нов късмет.
Демокрация или диктатура на капитала?
Както горното, така и например последните решения на КЕВР показват, че борбата да се измъкне всеки възможен лев от джоба на обикновения човек не е завършила и няма да завърши скоро. Като добавим и прословутите чл. 410 и 417 от ГПК, очевиден е стремежът той да бъде превърнат в дойна крава, която всеки с необходимата власт или поне с връзки да може да ползва според прищявките си. Използват се всякакви способи, а общото между всички тях е, че крайният потребител винаги е в неравнопоставено положение. При всички случаи нашего брата плаща – дори ако си е платил кредита/сметката, после плаща за някое КТБ или друга далавера на върхушката.
Задължение на всеки бизнесмен е да си прецени риска. Точно това правят кредитните отдели в банките например. Но при сегашната ситуация дори когато съзнателно една банка или друга институция дава лоши кредити, за нея наказание няма. Същото важи и за мастодонти като телекомите, естествени монополи като „Топлофикация“, ЕРП-тата и други „играчи“. Напротив – позволява им се всичко. От това да тормозят клиентите си до това да се месят в политиката и да не плащат данъци. Някои от тях дори съдят държавата, че не им е осигурила по още една риза от гърба на гражданите. На практика вместо в демокрация, живеем в диктатура на едрия бизнес, някакъв вид съвременен феодализъм, който постоянно бива обгрижван от всички партии. И въпреки това галеници на властта като Кирил Домусчиев и подопечната му КРИБ (но не само те), постоянно искат още и още облекчения за бизнеса. Държавата не трябва да се меси в техния бизнес, но те много държат да контролират държавните дела.
Следва да отбележим също, че тенденцията към тоталитарна корпокрация и неофеодализъм не е само българска. Тя се наблюдава и в т.нар. ново поколение търговски договори като ТПТИ и СЕТА. Там също се откриват предложения за арбитражни съдилища, в които „инвеститорът“ има изключителни права, а ответникът – почти никакви. Така че българският случай не е изолирано явление и не става дума за изключение от правилото, точно обратното. Решението обаче не е в това да бъде освободен още повече бизнесът с надеждата, че това ще донесе блага за всички. Различни варианти на тази идеология предлагаха всички партии в провелите се наскоро избори. Пробвахме го това 25 години, не стана. На Запад пък го пробват от 40 години, пак не стана. Дерегулацията на капитализма донесе само „блага“ като световната финансова криза от 2008 г. и абсолютен произвол по нашите географски ширини. Видно е, че „свободният пазар“ не се различава много от Дивия Запад. Остава да направим разумното – да се създадат повече законови защити за обществото. Абсурдно е защитниците му всеки път да прехвърлят на чужд гръб – било то отделния индивид или цялото общество – отговорността за своите грешки в оценката на риска или неслучили се розови мечти за несметни печалби. Или да пропагандират по цял ден ненамеса на държавата в техните дела, считайки това за „репресия“, но пък без колебание да използват репресивния и законодателния ѝ апарат в своя изгода и дори да се опитват да го приватизират.
About The Author
