Легендарният днес колумбийски нобелист за литература (наградата му е връчена през 1982 г.) Габриел Гарсия Маркес прави този репортаж през 1978 г. – в периода, в който се е зарекъл, че няма да пише романи, докато не падне диктатурата на генерал Аугусто Пиночет в Чили. По-късно Маркес сам се отмята от решението си, защото си дава сметка, че напротив, именно с творбите си може да помогне за надделяването на хуманизма над тиранията.
Периодът на литературната му „диета” обаче също е изпълнен с интензивно писане, просто то е предимно журналистическо. Такъв е случаят и с предлагания тук репортаж, който разказва за емблематично събитие – превземането на Националния дворец (парламента) в никарагуанската столица Манагуа от 25 сандинистки партизани на 22 август 1978 г. Дръзката акция успява да постигне замисленото – принуждава диктатора Анастасио Сомоса Втори да освободи намиращите се в затвора бойци на Сандинисткия фронт за национално освобождание и цялата група заминава за Панама с два самолета, изпратени от тогавашния панамски прездент Омар Торихос и от венесуелския му колега Карлос Андрес Перес.
Световният отзвук от това събитие обаче нямаше да е такъв, какъвто се получи, ако не беше предлаганият тук репортаж на Габриел Гарсия Маркес, публикуван при това в европейски вестник – в испанския „АБС”, в поредица от 5 до 8 септември 1978 г. Репортажът вкарва Никарагуа във фокуса на световното внимание и оказва своето пряко влияние за създаване на благоприятна международна обстановка за победата на сандинистката революция и свалянето на Сомоса на 19 юли 1979 г.
По-късно този репортаж на Гарсия Маркес отива в сянка, защото един от главните му герои – Команданте „Серо” или Еден Пастора, през 1981 г. влиза в конфликт с бившите си другари сандинисти, дори емигрира в Коста Рика и сформира там свои отряди за борба с новата власт в Манагуа.
Пастора минава през много перипетии, за да стигне през 2006 г. до ново съюзяване със стария си партизански другар Даниел Ортега, който оттогава до днес пак е президент на Никарагуа. 80-годишният сега Еден Пастора е натоварен от правителството на Ортега да се занимава с амбициозен екологичен проект за граничната с Коста Рика река Сан Хуан. Смята се, че той участва и в проекта за нов канал между Атлантическия и Тихия океан, който да минава по никарагуанска територия през коритото на река Сан Хуан и езерото Никарагуа.
Другата ярка героиня от репортажа е единствената жена, участвала в превземането на парламента – Дора Мария Тейес или Команданте „Дос”. След победата на революцията тя става министър на здравеопазването. Но през 1995 г. напуска Сандинисткия фронт и заедно с още партийни дисиденти основават Движение за сандинистко обновление, остро критично и към сегашното управление на Даниел Ортега и жена му Росарио Мурийо. В същото движение е и Уго Торес – още един важен участник в щурма на сомосисткия парламент, станал известен като команданте „Уно”.
Когато Гарсия Маркес пише „Превземането на двореца”, Еден Пастора е 42-годишен – вече натрупал партизански опит, но все още запазил младежката си дързост. Уго Торес, който живее в пълна нелегалност, за да избегне 30-годишна присъда за предишно нападение, е на 30 години. А Дора Мария Тейес е 22-годишна студентка по медицина, прекъснала следването, за да грабне оръжието.
Нека видим отново онзи разтърсващ исторически епизод през погледа на ненадминатия Габо.
Планът изглеждаше като една прекалено лесна лудост. Ставаше дума да се превземе Националният дворец в Манагуа посред бял ден само с 25 души, да се задържат като заложници членове на Камарата на депутатите и да се поиска срещу пускането им да бъдат освободени всички политически затворници. Националният дворец, една стара и безвкусна двуетажна сграда, излъчваща монументална надменност, заема цял квартал. Многобройните му прозорци гледат във всички посоки, а фасадата му с колони на бананов партенон е обърната към занемарения Площад на републиката. Освен Сенатът на първия етаж и Камарата на депутатите на втория, там са разположени също министерството на финансите, министерството на управлението и генералната дирекция по приходите, така че това е най-посещаваната и най-оживената от всички обществени сгради в Манагуа. Затова винаги има по един въоръжен с дълга пушка полицай на всяка врата, още двама – до стълбите към втория етаж, както и многобройни „пистолерос” (въоръжени с пистолети мъже, в случая – в смисъла на охранители – б.пр.) на министрите и на парламентаристите, пръснати навсякъде. В работно време заедно със служителите и посетителите из сутерените, офисите и коридорите има не по-малко от три хиляди души. Все пак ръководството на Сандинисткия фронт за национално освобождение (FSLN) не смяташе, че превземането на този бюрократичен пазар ще е една прекалено лесна лудост, а точно обратното – едно магистрално безумие.
Всъщност плана го измисля и предлага още през 1970 г. един боец ветеран – Еден Пастора, но ход му е даден, едва когато става прекалено очевидно, че Съединените щати са решили да помогнат на Сомоса да остане на кървавия си трон до 1981 г. „Онези, които спекулират около здравето ми, грешат,” казва диктаторът след едно поредно пътуване до Вашингтон. „Други имат по-лошо здраве”, добавя с много типичната за характера си арогантност.
Три заема от четиредесет, петдесет и шестдесет милиона долара са оповестени малко по-късно. Отгоре на всичко самият президент Картър собственоръчно разбива илюзиите със свое писмо да Сомоса, в което го поздравява за уж подобряването в състоянието на човешките права в Никарагуа. Националното ръководство на FSLN, стимулирано от забележимото повишаване на народното недоволство, решава тогава, че е наложително да отговори безапелационно, и заповядва да се задвижи замразеният и толкова пъти отлаган в течение на осем години план. Тъй като става дума за взимане на парламентаристи на режима като заложници, акцията получава кодовото име „Операция Чанчера”. Тоест – щурм на кочината (от chanchos -прасета).
Изпитани бойци
Отговорността за операцията пада върху трима изпитани бойци. Първият е мъжът, който я е замислил, който ще да я командва и чието истинско име прилича на псевдоним на поет в родината на Рубен Дарио (голям никарагуански поет, оказал значително влияние върху цялата латиноамериканска поезия – б. пр.): Еден Пастора. Това е мъж на четиредесет и две години, от двадесет години участващ активно в борбата, с решимост да командва, която прекрасното му чувство за хумор не може да прикрие. Син на консервативно семейство, той е завършил бакалавърско ниво при йезуитите и след това е следвал още три години медицина в Университета на Гуадалахара, Мексико. Три години, но всъщност общо пет, защото няколко пъти е прекъсвал, за да се връща в партизанските отряди на своята страна и само след поражения отново е отивал в Школата по медицина. Когато е седемгодишен, баща му е убит Националната гвардия на Анастасио Сомоса Гарсия (наричан и Анастасио Сомоса Първи – родоначалник на диктаторския клан, президент до 1956 г., когато е застрелян от политически противник; наследява го първият му син – Луис Сомоса Дебайле, който е президент от 1956 до 1963 г., а след това идва ред на втория син – Анастасио Сомоса Дебайле, наричан също Анастасио Сомоса Втори, президент от 1967 г. до свалянето му от Сандинистката революция през 1979 г. – б. пр.). Като командир на операцията и съгласно традиционното правило на FSLN той получава името „Серо” („Нула” – б.пр.)
За второто място е определен Уго Торес Хименес, тридесетгодишен партизански ветеран със също толкова добра политическа подготовка, колкото и военна. Участвал е в едно нашумяло взимане на заложници по време на веселба у роднини на Сомоса през 1974 г, осъден е задочно на 30 години затвор и оттогава живее в пълна нелегалност в Манагуа. Името му, също както и при предходната операция, е „Уно” („Едно”).
Номер „Дос”(„Две”), единствената жена в групата, е Дора Мария Тейес, на двадесет и две години, едно много хубаво момиче, срамежливо и замечтано, интелигентно и с точна преценка, които ще ѝ помагат при всички важни неща в живота. И тя три години е учила медицина в Леон (втория по големина град в Никарагуа – б.пр.). „Но не издържах от фрустрация,” казва. „Беше много тъжно да лекуваш недохранени деца с толкова усилия, за да дойдат те отново в болницата три месеца по-късно в още по-тежко състояние от недохранване”. Тя е от Северния партизански фронт „Карлос Фонсека Амадор” (това е името на основателя на FSLN – б.пр.). От януари 1976 г. живее в нелегалност.
Още двадесет и три момчета допълват групата. Ръководството на FSLN ги избира много взискателно сред най-резултатните и изпитаните във военните акции на всички регионални комитети в Никарагуа, но това, което най-много изненадва при тях, е младостта им. Ако извадим Пастора, средната възраст на отряда е двадесет години. Трима от бойците са на осемднадесет.
Двадесет и петимата членове на групата се събират за първи път в една нелегална квартира в Манагуа само три дни преди планираната дата на акцията. С изключение на първите три номера, никой от от останалите не се познава с другите, нито имат каквато и да било представа от естеството на операцията. Те само са предупредени, че става дума за смела акция с огромен риск за живота им и всички са го приели.
Единственият, който някога е бил вътре в Националния дворец, е Команданте „Серо” – като дете е придружавал майка си при плащане на данъци. Дора Мария, номер „Дос” („Две”), има представа за Синята зала, където се събира Камарата на депутатите, защото понякога я е виждала по телевизията. Останалите от групата не само не познават Националния дворец дори отвън, ами мнозинството никога не са и стъпвали в Манагуа. Разбира се, тримата водачи разполагат с перфектен план, начертан с научна старателност от един лекар от FSLN, и още седмици преди акцията са запаметили всички детайли на сградата така, сякаш са живяли там през половината си живот.
Денят, избран за акцията е вторник, 22 август, защото обсъждането на националния бюджет ще осигури по-многобройно присъствие. В 9.30 същия ден, когато силите за наблюдение потвърждават, че наистина ще се състои заседание на Камарата на депутатите, двадесет и трите момчета са информирани за всички тайни подробности на плана, като на всекиго е възложена строго определена мисия. Разделени са на шест групи по четирима души съгласно една сложна, но ефикасна система. Всеки един отговаря на определен номер, по който се определя към коя група принадлежи и каква е позицията му в нея.
Шеметна изобретателност
Хитрината на акцията се състои в това, групата да се представи за патрул на Школата за базово обучение на пехотата към Националната гвардия. Преобличат се в масленозелени униформи, изработени от нелегални шивачки в универсални размери. Обуват военни боти, купени предишната събота от различни магазини. На всекиго дават по една раница, съдържаща червено-черна триъгълна кърпа на FSLN (с такива кърпи бойците на Фронта обикновено закриват лицата си при акции – б.пр.), две носни кърпи – за да ги използват в случай, че бъдат ранени, ръчно фенерче, противогазови маски и очила, пластмасови пликове, за да се запасят в тях с вода при извънредна ситуация, бикарбонат, за да се предпазят от сълзотворен газ.
Общо на групата са отпуснати още десет найлонови въжета по метър и половина, за да завържат заложниците, и три вериги с катинари, за да затворят отвътре всички врати в Националния дворец. Не носят със себе си аптечки, защото знаят, че в Синята зала има медицински материали и лекарства за спешни случаи. Последно им раздават оръжията, които по никакъв начин не могат да се отличат от използваните от Националната гвардия, защото всичките са взети при боеве. Пълното снаряжение включва два автомата UZI, един G 3, един M 3, един M 2, двадесет пушки Garand, един пистолет Browning и петдесет гранати. Всеки един разполага с триста патрона.
Единствената съпротива, която оказват всички, е в момента, когато трябва да си подстрижат косите и да си обръснат брадите, отгледани така грижливо по военните фронтове. Разбира се, никой член на Националната гвардия не може да има дълга коса или брада. Само офицерите могат да имат мустаци. Не е имало друг начин, освен да се подстрижат и обръснат. И понеже FSLN не намира в последния момент достатъчно доверен бръснар, налага се да се подстригват един друг. На решителната другарка Дора Мария ѝ оформят с две ножици една красива бойна прическа – така, че под черната ѝ барета да не личи, че е жена.
В 11.50 сутринта с обичайното си закъснение Камарата на депутатите започва своята сесия в Синята зала. Само две партии са представени там – Либералната, която е официалната партия на Сомоса, и Консервативна, която играе ролята на легална опозиция.
От голямата стъклена врата на централния вход се виждат местата на либералите отдясно и на консевраторите – отляво. В дъното, върху подиум, е дългата маса на Президиума. Зад всяка група седалки има балкон с решетки – за всяка от партиите. Има и трибуна за журналисти. Но решетъчният балкон на консерваторите е затворен от много време, докато този на либералите е отворен и винаги е оживен и пълен с платени привърженици. Онзи вторник е по-оживен от обичайното, а освен това на трибуната за пресата има около двадесетина журналисти. Участват почти всички депутати, а двама от тях са направо златни за FSLN: Луис Паяис Дебайле, братовчет на Анастасио Сомоса, и Хосе Сомоса Аберго, син на генерал Хосе Сомоса, който е полубрат на диктатора.
Дебатът за бюджета тъкмо започва в 12.30, когато две камионетки „Форд” , боядисани във военно зелено, покрити със зелено платнище и с дървени пейки в здната си част, спират пред двата странични входа на Националния дворец. На всеки от тези два входа, както се знае предварително, има по един полицай, въоръжен с дългостволова пушка. И двамата са прекалено обсебени от навика и рутаната, за да забележат, че зеленият цвят на камионетките е много по-ярък, отколкото при Националната гвардия. Бързо, с шумни военни заповеди, от всяка от камионетките скачат по три групи войници.
Първият, който слиза, е Команданте „Серо” – пред източната врата, следван от три групи. Последната е командвана от номер „Дос” („Две”) – Дора Мария. Веднага, щом скача на земята, „Серо” виква с неговия силен и добре зареден с властност глас: „Дръпнете се! Идва шефът!”
Полицаят на вратата се дръпва на една страна незабавно и „Серо” оставя един от хората си да пази до него. Следван от хората си, той се качва по широката стълба към втория етаж, продължавайки същите варварски викове, обикновено отправяни от Националната гвардия, когато пристига Сомоса. Така стига до другите двама полицаи на пост с револвери и палки. „Серо” обезоръжава единия, а „Дос” – другия, със същия парализиращ вик: „Идва шефът!”
Там остават на пост още двама партизани. По онова време множеството из коридорите вече е чуло виковете, видяло е въоръжените гвардейци и се е постарало да избяга. В Манагуа това е вече почти социален рефлекс: идва ли Сомоса, всичко живо бяга.
„Серо” има специфичната мисия да влезе в Синята зала и да задържи депутатите, макар да знае, че всички либерали и повечето от консерваторите са въоръжени. „Дос” има задачата да прикрива тази операция, заставайки срещу голямата стъклена врата, откъдето да контролира разположения долу централен вход в сградата. Знаят, че от двете страни на стъклената врата ще намерят двама полицаи с револвери. Долу, на централния вход със старата му врата от ковано желязо, има двама души, въоръжени с пушка и с автомат. Един от тях е капитан на Националната гвардия.
„Серо” и „Дос”, следвани от своите групи, си проправят път сред ужасената тълпа, движейки се към вратата на Синята зала, където с изненада виждат, че един от двамата полицаи има пушка. „Идва шефът!” – отново виква „Серо” и изтръгва пушката. „Куатро” („Четири”) разоръжава другия. Но агентите разбират, че това е измама и хукват по стълбите към улицата. Тогава пазачите на входа стрелят по хората на „Дос” и те отвръщат. Капитанът на Националната гвардия пада мъртъв в престрелката ., а другият пазач е ранен. Централният вход за момент остава неохраняем, но „Дос” разполага няколко души, залегнали, да го пазят.
Както е предвидено, след като чуват първите изстрели, сандинистите, оставени на страничните врати, разоръжават и оставят да избягат полицаите, затварят вратите отвътре с веригите и катинарите и хукват да подсилят своите другари, сблъсквайки се с една хаотично тичаща насам-натам тълпа, обзета от паника.
Междувременно „Дос” минава пред Синята зала и стига до края на коридора, в който е барчето за депутатите. Когато блъска вратата с карабината си М 1, готова да стреля, вижда само множество налягали и прилепнали към синия килим мъже. Това са депутати, хвърлили се на пода при звука още на първите изстрели. Техните телохранители, вярвайки, че това наистина е Националната гвардия, се предават без съпротива.
„Серо” малко преди това бутва с пушката си G 3 широката врата от матирано стъкло на Синия салон и се оказва срещу една напълно парализирана Камара на депутатите: четиредесет и девет пребледнели мъже, вторачени във вратата в състояние на ступор. Боейки се да не бъде разпознат, тъй като някои от тях са му били съученици в училището на йезуитите, „Серо” изпраща оловен откос в тавана и виква: „Това е Гвардията! Всички на земята!” Всички депутати се хвърлят на пода между седалките с изключение на Паяис Дебайле, който е говорел по телефона от масата на Президиума, и остава вкаменен. По-късно всички те ще обяснят причината за ужаса си: смятали са, че Националната гвардия е извършила преврат срещу Сомоса и че е дошла да ги разстрелва.
Те се учат в крачка, по време на боя
В източното крило на сградата номер „Уно” („Едно”) чува изстрелите, чак след като неговите хора са неутрализирали двамата полицаи на втория етаж, а самият той се насочва към дъното на коридора, където се намира Министерството на управлението. За разлика от групите на „Серо”, онези на номер „Уно” попадат в един вид обучение по време на боя и остават, за да изпълнят мисията си. Третата група, командвана от номер „Трес” („Три”), блъска вратата на министерството на управлението точно в момента, в който из сградата проехтява оловният откос на „Серо”. В предверието на министерството заедно с един лейтенант и един капитан от Националната гвардия се намират бодигардовете на министъра, които, щом чуват изстрелите, се готвят да излязат. Групата на „Трес” не им оставя време да стрелят. После бутат вратите в дъното и се оказват в един прохладен кабинет с мека мебел. И виждат зад бюрото човек на петдесет и две години, много висок и с леко мъртревши вид, който вдига ръце без никой да го е карал. Това е агрономът Хосе Антонио Мора, министър на управлението и наследник на Сомоса по решение на Конгреса. Той се предава без да знае пред кого, макар и да носи един пистолет Баунинг на колана си и четири зарадени пълнителя в джобовете.
„Уно” междувременно вече е стигнал до следващата врата на Синята зала, прескачайки през многобройни мъже и жени, налягали по пода. После бута вратата и се спира стъписан: вижда „Серо” да върви към президиума, докато крещи ругатни със своя гръмовен глас, но не вижда никого в ограждението. „Уно” за момент остава с впечатлението, че всичко се е провалило. Същото става и с „Дос”, която влиза в същия момент през стъклената врата, водейки пред седебе си с вдигнати ръце депутатите, които е открила в барчето. Чак няколко мига по-късно си дават сметка, че отначало залата им се е сторила празна, защото депутатите са налягали по пода между седалките.
Отвън в това време се чува кратък откос. „Серо” излиза от залата и вижда патрул на Националната гвардия, командван от капитан, който стреля от централния вход на сградата срещу партизаните пред Синята зала. „Серо” мята срещу гвардейците граната и слага край на това нападeние. Бездънна тишина се възцарява във вътрешността на огромната сграда, затворена с тежки стоманени вериги, в която не по-малко от две хиляди и петстотин души, притиснали гърди до пода, се питат каква ще е съдбата им. Цялата операция, както е и било предвидено, продължава точно три минути.
Лош обяд
Анастасио Сомоса Дебайле, четвъртият от династията, която мачка Никарагуа от над четиридисет години, научава новината в момента, в който сяда да обядва в охладения от климатика приземен етаж на своята частна крепост. Незабавната му заповед е Националният дворец да бъде обстрелян безпощадно.
Това се и прави, но военните патрули на могат да се доближат, защото сандинистките бойци ги отблъскват с интензивен огън от четири страни. В продължение на петнайсет минути един хеликоптер праща откоси към прозорците и успява да рани в крака един от партизаните – номер „Шейсет и две”.
Скоро след това едно обаждане от Паяис Дебайле информира Сомоса, че FSLN предлага като посредници трима никарагуански епископи: монсеньор Мигел Обандо и Браво, архиепископ на Манагуа, който вече е бил посредник при нападението над празника на сомосистите през 1974 г.; монсеньор Мануел Саласар и Еспиноса, епископ на Леон, и монсеньор Леовихилдо Лопес Фиториа, епископ на Гранада. И тримата по случайност се намират в Манагуа на една специална среща. Сомоса приема. По-късно, отново по искане на сандинистите, към епископите се присъединяват посланиците на Коста Рика и Панама. Сандинистите възлагат тежката задача на преговорите от своя страна на упоритостта и добрата преценка на номер „Дос”.
Първата задача по тази линия, осъществена в 2 часа и 45 минути следобед, е да се се предаде на епископите списъка с исканията. Настоява се за незабавното освобождаване на всички политически затворници; за публикуване във всички медии на информация за това, кои са страните в тази вътрешна война, както и на едно приложено политическо комюнике; за отдалечаване на въоръжените агенти на над 300 метра от Националния дворец; за приемане на всичко, което искат стачкуващите в онзи момент служители от болниците; за десет милиона долара и за гаранции отрядът и освободените затворници да могат да заминат за Панама, когато споразумението бъде постигнато. Разговорите започват още в същия ден, вторник, продължават цялата нощ и стигат кулминацията в сряда, около шест часа следобед. В този период преговарящите посещават пет пъти Националния дворец, включително и в 3 часа на разсъмване в сряда. Всъщност през първите двадесет и четири часа изобщо не се очертава постигане на споразумение.
Прочитането на комюникето
Искането да се оповести по радиото кои са двете страни във войната и да се почете едно дълго политическо комюнике, подготвено от FSLN, по начало е неприемливо за Сомоса. Другото пък искане – освобождаване на всичките политически затворници от списъка, е направо невъзможно. В този списък наред с другите са включени и двайсет сандинисти, загинали в затворите вследствие на мъченията или на масовите екзекуции, но правителството винаги е отказвало да признае това.
Сомоса изпраща в Националния дворец три отговора, отпечатани на електрическа пишеща машина, но всичките без подпис, в неформален стил и пълни с хитри двусмислици. Не прави никакво контрапредложение, само се опитва да избегне исканията на партизаните. Още от първото послание става ясно, че се стреми да печели време, убеден, че двайсет и пет младежи няма да са способни да държат в подчинение дълго време две хиляди и петстотин души, обзети от тревожност, гладни и изморени. Затова първият му отговор в 9 часа вечерта във вторник е пропит от олимпийска арогантност – той иска двайсет и четири часа за размисъл.
Второто му послание в 8 часа и 30 минути сутринта в сряда сменя арогантността със заплахи, но вече започва да приема условията. Причината е ясна: преговарящите са обиколили Националния дворец в 3 часа призори и са установили, че Сомоса греши в сметките си. Партизаните по своя инициатива са пуснали малкото бременни жени и децата, предали са на Червения кръст ранените и убити военни, обстановката вътре е спокойна, цари ред. На първия етаж, където са събрани служителите, мнозина спят спокойно по кресла и бюра, други се разсейват с някакви занимания. Няма никакви признаци на враждебност срещу униформените момчета, които на всеки четири часа инспектират помещенията, точно обратното. Някои от служителите дори им правят кафе, а много от заложниците им изразяват симпатия и солидарност, даже писмено, като молят да останат там като доброволни заложници.
В Синята зала, където са събрани „златните” заложници, преговарящите виждат, че обстановката е също толкова ведра, както и на първия етаж. Никой от депутатите не е оказал ни най-малка съпротива. Обезоръжили са ги без затруднения и колкото повече часове минават, сред тях се забелязва нарастващо негодувание срещу Сомоса заради протакането на споразумението. Партизаните от своя страна се показват сигурни, добре подготвени, но и много решителни. Техният отговор на двусмислиците във втория документ е безапелационен: ако в рамките на четири часа не получат окончателно решение, започват да екзекутират заложници.
Така Сомоса е принуден да разбере колко са напразни надеждите му и да осъзнае заплахата от народно въстание, чиито симптоми вече се забелязват в различни части на страната. Резултатът е, че в 1 часа и 30 минути на обяд в сряда, в неговото трето послание, приема най-горчивото от исканията: прочитането на политическия документ на FSLN по всички програми в страната. В шест следобед продължилото два часа и половина излъчване приключва.
Признаци на капитулация
Макар и още да няма споразумение, от сряда по пладне вече проличава, че Сомоса изглежда е готов да капитулира. По това време затворниците в Манагуа получават заповед да си приготвят багажите за път. Повечето то тях вече са научили за акцията от собствените си пазачи, много от които из различните затвори им изразяват тайните си симпатии. Още много преди да се постигне споразумението, политически затворници от вътрешността на страната започват да се превозват към Манагуа.
По същото време службите за сигурност на Панама информират генерал Омар Торихос, че никарагуански държавен служител от средния ешелон жeлае да знае дали той е готов да изпрати самолет за партизаните и освободените затворници. Торихос е съгласен. Минути по-късно му звъни президентът на Венесуела Карлос Андрес Перес, който е много навътре с хода на преговорите и е видимо загрижен за съдбата на сандинистите. Иска да координира с колегата си от Панама операцията по транспортирането. Същия следобед панамското правителство наема един търговски самолет „Електра” от компанията COPA, а Венесуела изпраща един огромен „Херкулес”. И двата самолета, готови за излитане, са заредени да чакат на летището в Панама края на преговорите.
Развръзката е в 4 следобед в сряда. В последния момент Сомоса се опитва да наложи на партизаните едно протакане от три часа преди да напуснат страната, но те отказват – по очевидни причини – да излитат по тъмно. Десетте милиона са редуцирани до 500 000, но FSLN решава да не води повече спорове. Първо, защото при всички положения парите са второстепенно условие. Но най-важното, защото членовете на групата започват да показват опасни признаци на преумора след два дни без да спят, подложени на интензивно напрежение. Първите симптоми забелязва у самия себе си команданте „Серо”, след като се хваща, че не е в състояние да си представи разположението на Националния дворец отвън, в Манагуа. Малко след това номер „Уно” му доверява, че е жертва на слухова халюцинация: счува му се, че през Площада на републиката отпред минават несъществуващи влакове. И накрая – „Серо” забелязва, че номер „Дос” започва да клюма с глава и в един момент почти изпуска карабината. Така разбира, че е наложително час по-скоро да приключи тази драма, продължила четиридeсет и пет часа, с точност до минута.
В четвъртък, в 9.30 сутринта двадесет и пет сандинисти, петима преговарящи и четиридисет заложници напускат Националния дворец в посока летището. Най-важните заложници: Луис Паяис Дебайле, Хосе Сомоса, Хосе Антонио Мора и депутатът Едуардо Чаморо. В този час шейсет политически затворници от цялата страна вече са на борда на двата самолета, пристигнали от Панама – страната, в която след няколко часа всички ще поискат убежище. Липсват само онези двайсет убити затворници, които вече никога няма да могат да се спасят.
Сандинистите са поискали като последни условия по пътя за летището да няма военни, нито друг трафик. Никое от тези условия не е изпълнено. Правителството заховядва на Националната гвардия да излезе на улиците, за да попречи на каквато и да е проява на народна симпатия. Това е напразно усилие. Непрестанни овации съпровождат движението на училищния автобус. Хората се трупат по улиците, за да празнуват победата, и една дълга редица от коли и мотоциклети, все по-многобройна и ентусиазирана, следва сандинистите до летището. Депутатът Едуардо Чаморо изразява изненада от тази експлозия на народна радост. Команданте „Уно”, който пътува до него, му казва: „Вече виждаш, това е единственото, което не може да се купи с пари”.
……………………………………………………………….
Послеслов на „Барикада”
Габриел Гарсия Маркес, който живее в Мексико по онова време, следи със затаен дъх операцията на сандинистите по завземането на Националния дворец в Манагуа и последвалата развръзка. Още докато самолетите с бойците от двореца и с освободените от тях затворници летят към Панама, Маркес звъни на приятеля си Омар Торихос и го моли да му уреди среща с тях. Писателят също каца на следващия ден в Панама и часове разговаря с едва успелите да си отспят Еден Пастора, Дора Мария Тейес, Уго Торес и другите бойци. Излива всичко, чуто от тях, в този репортаж и го изпраща в испанския в. „АБС”. По-късно ще излязат още разкази от самите участници, с повече подробности, но този си остава най-горещият и предизвиква най-бомбастичен ефект сред световното обществено мнение.
Дръзкото превземане на Националния дворец в Манагуа дава силен тласък на разрастването на войната между сандинистите и сомосисткия режим. След 11 месеца интензивни битки на няколко вътрешни фронта на 19 юли 1979 г. побеждава Сандинистката народна революция, а Сомоса бяга в Парагвай, управляван тогава от диктатора Алфредо Стреснер. На 17 септември 1980 г. бронираният му мерцедес е обстрелян с гранатомет в парагвайската столица Асунсион и бившият никарагуански диктатор е доубит с автомати. Извършител на екзекуцията е аржентинска въоръжена групировка.
Днес, както вече стана дума във встъпителните думи, водещите герои в превземането на Националния дворец в Манагуа на 22 август 1978 г. са на различни политически позиции. Еден Пастора отново добре се разбира с Даниел Ортега, който е президент, а Дора Мария Тейес и Уго Торес са в опозиция със своето Движение за сандинистко обновление. Продължават да пишат историята на страната си…
Превод, встъпление, бележки и послеслов: Къдринка Къдринова
