В категории:Латинска Америка / Свят

Никарагуа загуби своя признат пророк Ернесто Карденал

На 95-годишна възраст в Манагуа почина големият поет, мечтател, революционер, марксист, сандинист, свещеник и един от световните символи на „теологията на освобождението”. Сънародниците му и досега помнят неговата реализирана утопия на остров Солентинаме. Той си отива като принципен критик на Даниел Ортега и жена му, които пък обявиха тридневен траур в негова памет

Ернесто Карденал. Снимка: EFE

Максимата, че „никой не е пророк в своето отечество” не важи за големия никарагуанец Ернесто Корденал, който на 1 март т. г. прекрачи в безсмъртието на 95-годишна възраст. Той отдавна беше почитан именно като пророк и като национално мерило за морал в родната си Никарагуа, на която отдаде и таланта си на поет, и бунтовния си дух на революционер, и вярата си на свещеник.

Карденал от много десетилетия бе един от световните символи на дълго заклеймяваната от Ватикана „теология на освобождението” – много популярно особено в Латинска Америка течение, което допуска включването на свещенослужители дори в партизански войни, ако това е необходимо, за да се надвият зли репресивни режими и да се защитят бедните и страдащите.

Свещеници, изповядващи постулатите на това течение, през 60-те и 70-те години на ХХ век се появяват във всички латиноамерикански революционни движения. Включват се активно и в основания през 1961 г. Сандинистки фронт за национално освобождение в Никарагуа, който след партизанска офанзива и всеобщо въстание през 1979 г. успява да свали жестоката диктатура на фамилията Сомоса, обезкървявала страната 45 години.

Сред емблематичните фигури на следреволюционното сандинистко правителство са и свещениците революционери Ернесто Карденал, който застава начело на министерството на културата, неговият брат и също свещеник от „теологията на освобождението” Фернандо Карденал, станал министър на образованието и провел спечелилата награда на ЮНЕСКО масова кампания за ограмотяване, оглавилият външното министерство отец Мигел д’Еското, ръководилият министерството на социалното развитие падре Едгар Паралес.

Има един епизод, изпъкнал в световните хроники през 1983 г., когато на посещение в Никарагуа пристига тогавашният папа Йоан-Павел Втори. Карденал коленичи пред него, а громящият „теологията на освобождението” папа му размахва назидателно пръст. Двамата влизат в редица словесни спорове по време на визитата. А през 1984 г. същият папа отнема свещеническите права на всичките четирима сандинистки министри от „теологията на освобождението”, изброени по-горе.

Прословутият кадър от 1983 г., когато току-що кацналият в Манагуа папа Йоан-Павел Втори размахва пръст пред коленичилия Ернесто Карденал. Зад папата, вляво на кадъра, е команданте Даниел Ортега. Снимка: El Pais

35 години по-късно – през 2019 г., сегашният папа Франциск, който поддържа това течение, връща свещеническите права на Ернесто Карденал. Неговият брат Фернандо е покойник от 2016 г., Мигел д’Eското – от 2017 г., Едгар Паралес сам се отказва от свещеничеството още през 80-те.

Ернесто и Фернандо Карденал произхождат от заможно семейство родом от Гранада – най-стария испански град в Централна Америка, основан от конкистадорите през 1524 г. и прочут като крепост на консерваторите в никарагуанските граждански войни през XIX век.

Децата в семейство Карденал са отглеждани в религиозен дух, но също и в пиетет към литературата. Ернесто започва да пише поезия още от малък. През 1942 г., когато е 17-годишен, заминава да учи философия и литература в едно от най-престижните, най-големите и с много прогресивни традиции висши учебни заведения на американския континент – Националния автономен университет на Мексико. Там подплатява литературните си увлечения с осъзнати левичарски идеи и убедено застава на марксистки позиции. От 1947 до 1949 г. продължава обучението си в Ню Йорк, след което заминава за Европа и в продължение на две години пътува из Испания, Швейцария и Италия. Печели много приятели и почитатели на своята поезия в европейските интелектуални среди.

Ернесто Карденал на младини. Снимка: La Prensa

В началото на 50-те се връща в Никарагуа, а през 1954 г. се включва в заговор за сваляне на диктатора Сомоса, който обаче е разкрит и провален, а много от участниците са избити. За да се спаси, Карденал емигрира в САЩ и става монах в католически манастир в щата Кентъки. Там се запознава с американския свещеник, поет, мислител, пацифист Томас Мъртън, чиито стихове вече е превеждал в Никарагуа. Със своите схващания за необходимостта от активна роля на свещениците в социалните борби Мъртън оказва силно влияние и на легендарния Мартин Лутър Кинг. Карденал приема Мъртън като свой духовен баща и силно страда след странната му смърт в края 1968-ма. Американският католически проповедник, близък и до дзен-будизма, е намерен мъртъв и с рана в главата в Банкок, когато там се провежда конференция между католици и будисти.

По това време Карденал вече отново е в Никарагуа и се опитва да покаже на дело на сънародниците си как си представя бъдещия свободен живот, в който да царува братството между хората и да се развиват техните таланти. След като поема свещенически сан към ордена на йезуитите през 1965 г., 40-годишният тогава Карденал започва да създава и своята реализирана утопия – комуна от бедни селяни и рибари, които той събира на Манкарон, един от островите в архипелага Солентинаме насред голямото езеро Никарагуа, дало име на страната.

Кът от архипелага Солентинаме. Снимка: Infobae

Заедно със свои съмишленици той ограмотява и наставлява участниците в комуната, за които осигурява богата библиотека на острова. Всички се занимават с народни занаяти и се учат да рисуват в наивистичен стил, с ярки цветове и жизнерадост. Творбите се събират в създадения там музей на народното творчество. Представяни са и на изложби в чужбина, където привличат и световно внимание.

Наивистична творба от комуната в Солентинаме

Чрез литературата и изкуството и под напътствията на Карденал комунарите от Солентинаме си изграждат и критично политическо мислене, осъзнават необходимостта от революция и сваляне на диктатурата на Сомоса, помагат на партизаните сандинисти.

Във възстановената днес църква на Солентинаме комунарите не толкова са се молели, колкото са рецитирали стихове и са разговаряли за ценностите в живота и за борбата с диктатурата

Бунтовническата организация е кръстена на първия организатор на голяма народна армия в Никарагуа Аугусто Сесар Сандино, опълчил се на интервенцията на САЩ през 30-те години и убит през 1934 г. от първия главорез от клана Сомоса. Това е онзи същият Анастасио Сомоса, за когото Франклин Делано Рузвелт изрича легендарната си фраза: „Той, разбира се, е кучи син. Но наш кучи син”. Историята, идеите и примерът на убития от този кучи син национален кумир Сандино също се изучават в Солентинаме.

Самият Карденал се отдава там на опознаване на цялото творчество на големия никарагуански поет Рубен Дарио. Пише и сам. Именно на острова се ражда книгата му „Евангелие от Солентинаме”. Той хармонично съчетава във възгледите си християнството и марксизма – убеден е, че със своята грижа за бедните и онеправданите Христос е бил първият марксист.

„Евангелие от Солентинаме“ на Ернесто Карденал.

През 1971 г. Карденал посещава Чили, където на власт по онова време е първото дошло на власт с избори ляво правителство в Латинска Америка начело с президента социалист Салвадор Алиенде. Карденал каца в Сантяго точно в деня, в който става известно, че силно повлиялият му с идеите си и стиховете си чилийски поет Пабло Неруда е удостоен с Нобелова награда за литература. Докосването до левия чилийски експеримент зарежда никарагуанеца с много надежда, а извършеният през 1973 г. военен преврат на генерал Пиночет, потопил Чили в брутална диктатура, го изпълва с възмущение. Към комуната в Солентнаме се присъединяват и някои чилийски творци.

Тази комуна се превръща не само в инкубатор за народни таланти, но и в идейна школа. Книгите и разговорите отварят очите на събиращите се в Солентинаме младежи от околните села и ги тласкат към борба с диктатурата на Сомоса. През 1977 г. група от тях решава да грабне оръжието и щурмува казармата „Сан Карлос”.

Ернесто Карденал в Солентинаме през 70-те

След тази акция на вече третия поред диктатор Сомоса му просветва, че в Солентинаме не просто се подвизава секта утописти, а тлее революционно огнище. Неговата Национална гвардия нахлува в комуната, разрушава я, изгаря библиотеката и музея на народното творчество, извършва арести. Повечето комунари заедно със самия Карнедал успяват да избягат при партизаните още преди наказателната операция. Поетът свещеник е осъден задочно на 18 г. затвор заради „подстрекателство”.

Сандинистите го прехвърлят в Коста Рика и го упълномощават като техен емисар да работи за международната солидарност с революционното им движение. С широките си контакти в културните среди на различни страни той успява да изгради мрежа за финансова подкрепа на Сандинисткия фронт. Наред с мнозина други известни творци в нея се включва и приятелят на Карденал, големият колумбийски писател Габриел Гарсия Маркес, който освен това написва и серия репортажи, популяризиращи сандинистката кауза.

Ернесто Карденал (с черната барета на преден план) крачи сред сандинисти из улиците на град Леон в първите дни след революцията през 1979 г. Зад него в униформа, с очила и мустаци, е Даниел Ортега. Снимка: La Prensa

След победата на революцията през 1979 г. Карденал се впуска всеотдайно вече като министър на културата да превръща цяла Никарагуа в своеобразно продължение и разширение на разбуждалото народа за творчество и обновление Солентинаме. Брат му Фернандо Карденал става двигател на масовата кампания за ограмотяване, която с усилията на 60 000 доброволци и с помощта на кубински учители само за една година сваля показателя на неграмотността от 50% на 12% и печели отличие на ЮНЕСКО.

Национализираната собственост на клана Сомоса, притежавал основните производства в страната и огромни площи земя, дава възможност на сандинисткото правителство да стъпи върху сериозен държавен сектор в икономиката и да проведе мащабна аграрна реформа. Пак с помощта на Куба към невиждали никога лекарско присъствие никарагуански села и паланки потеглят медицински бригади.

Като министър на културата Ернесто Карденал се старае да поддържа Солентинаме като средище за изкуство. Там през 1983 г. посреща венесуелския певец Али Примера (вляво) и уругвайския изпълнител Даниел Вилиети (вдясно).

Промените в Никарагуа обаче са посрещнати на нож от САЩ, които в онзи двуполюсен свят съзират поредно „комунистическо проникване” в задния си двор. След влизането в Белия дом на президента Роналд Рейгън през 1981 г. Вашингтон повежда необявена война срещу управлението на сандинистите в Никарагуа, обучавайки и финансирайки за операции срещу тях базираните в съседен Хондурас отряди на „контрите”. Тази политика провокира постоянна дестабилизация и икономическо изтощаване на властта в Манагуа. Съчетано с настъпилите промени в света през 1989 г. и с оттеглянето на помощта от разпадащите се СССР и соцлагер, това води до загуба на сандинистите при президентските избори през 1990 г. Показателно е обаче, че Сандинисткият фронт за национално освобождение (FSLN) остава най-голямата парламентарна сила.

Ернесто Карденал (в бялата тениска) до последно предпочита да живее в Солентинаме. Снимка: Infobae

Нататък следват поредица от управления на изложили се с големи корупционни скандали държавни глави, но сандинистите все не съумяват да си върнат президентския пост, кандидат за който неизменно е Даниел Ортега. В опит да обърне тази тенденция през 90-те Ортега започва да прокарва промени в политиката на FSLN и да сключва безпринципни съюзи с компрометирани политици от други формации.

„Космическа песен“ излиза през 1989 г.

В този период Ернесто Карденал е отдаден най-вече на дейността си в културната фондация „Домът на трите свята”, ангажирана в развитието на проекти за деца и младежи из цяла Латинска Америка. През 1989 г. издава емблематичната си поема „Космическа песен“.

Карденал следи отблизо и процесите във FSLN. Отправя критики към линията на Ортега и напуска партията. А през 1995 г. се присъединява към сформираното тогава и от други недоволни от Ортега дейци Движение за сандинистко обновление.

През 2005 г. издава книгата си „Изгубената Революция“, в която прави своя анализ и представя своите свидетелства за събитията в Никарагуа между 1979 и 1990 г.

До последните си активни изяви Карденал, който предпочита да живее в Солентинаме, остава остро критичен към поелия отново президентските юзди през 2007 г. Даниел Ортега.

При поредното му преизбиране през 2017-та вице на Ортега става жена му – поетесата Росарио Мурийо, която и по-рано винаги е играла активна роля във FSLN. В периода преди 1990 г. тя оглавява държавния Културен институт, стараейки се да му присвои министерски функции и така да неглижира Карденал, който по онова време де юре е министър на културата. По-късно той ще признае, че още оттогава Мурийо е в люто съперничество с него.

Росарио Мурийо и Ернесто Карденал в началото на 80-те. Снимка: La Prensa

Откакто жената на Ортега е и вицепрезидентка, критиците наричат управлението им „семеен авторитаризъм”. Повечето са убедени, че същинският ръководител в двойката е движещата се навсякъде с купища амулети по ръцете си Росарио Мурийо, която кръстосва мистицизма си с показен католицизъм.

Даниел Ортега и Росарио Мурийо като президент и вицепрезидент. Снимка: el19digital
„Изгубената революция“ излиза през 2005 г.

Въпреки многобройните преки и непреки сблъсъци между двойката и Карденал в последните години, по повод неговата кончина Ортега и Мурийо излязоха с помпозен некролог и обявиха тридневен траур. Акт, който беше определен като „циничен” от дисидентите сандинисти.

Във вторник, 3 март, в катедралата на Манагуа ще има църковна служба в памет на Ернесто Карденал. Той ще бъде кремиран и урната с праха му ще бъде положена в мемориала на неговия любим остров от архипелага Солентинаме, редом с членовете на комуната, паднали в битките срещу диктатурата на Сомоса.

Ернесто Карденал е носител на многобройни никарагуански и международни отличия за неговата поезия и за обществената му дейност. Гостувал е и в България като министър, участвал е в международните писателски срещи в София през 80-те години на ХХ век.

Ернесто Карденал остава дълбоко тачен в Никарагуа, в Латинска Америка и по света.
"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар