Ако обитавате някоя от социалните мрежи, вероятно още снощи, далеч преди всякакви официални резултати, са ви връхлетели поне 2-3 мощни вълни на разочарование, дори отчаяние от изхода на изборите. Възможно е вълната да е била само една, в случай че живеете в някой от онези електронни балони, наблюдението на който ви е накарало да очаквате, че партията ви ще спечели поне 90% от гласовете.
Чули сте как разни хора вече запазват билети за първите отлитащи самолети и други, които внезапно осъзнават, че никога няма да се завърнат, защото в България няма оправия. Как полагали сизифовски усилия да отворят очите на простия народ, но той така и не ги разбирал. Как, макар почти да не се занимавали с политика допреди няколко седмици, накрая решили да предложат решителна възможност за промяна, сменяйки снимката на профила си във фейсбук, но мнозинството страхливо избрало сигурността, която влачи всички ни към бунището на историята. Как авангардните елфи чертаели и разумни, и грациозни сценарии да ни измъкнат от жалкото ни състояние, но масата на орките още веднъж спряла смелия им поход към светлината. На фона на тези апокалиптични сценарии тук там минава някое оптимистично послание, че все пак сме избегнали това да се върнем със 70 години назад, което обаче обикновено бива споделяно от хора, които иначе биха искали да се върнем с 90 години назад.
В тази гротескна ситуация българските избиратели направиха най-логичното от възможните неща: възпроизведоха предишния парламент, заменяйки някои от досегашните партии-патерици на ГЕРБ с една нова. Хората правилно разпознаха, че са поканени да участват в разпределението на същия постен пай и те го направиха – с лека досада и без желание – водени повече от страхове, отколкото от ентусиазъм. ГЕРБ плашеха с БСП, БСП – с ГЕРБ, а останалите – с ГЕРБ и БСП.
Мнозинството искаше промяна, но знаеше, че не може да я поиска от БСП, въпреки мотото на кампанията ѝ: „Поискай промяната“. Хайверената левица не се различава от уж по-десния си противник в почти нищо, което има значение, например борбата с крещящите неравенства или защитата на работниците. Естествено, имаше и някои нюанси – БСП обещаваше щедри социални програми, но само за определени бизнеси и млади предприемачи, докато ГЕРБ издържа обръчи от фирми през строителни поръчки.
Избирателите не се подведоха и от заклинанията на алтернативните десници, които, каквито и илюзии да си създаваха, реално се бореха за разпределението на иначе скромното наследство на „Реформаторския блок“. Никой не се заблуди от това, че една коалиция се е нарекла надпартийна и лепи прилагателното „нова“ навсякъде, често доста неуместно, като в същото време си остава подчертано дясно-консервативна. Така изведнъж две хиляди години по-късно християнската етика трябваше да мине за „нова надежда“. Това може да е подвело някой фен на „Междузвездни войни“, но нищо повече.
Не по-убедително беше и повтарянето на вълшебната думичка „Да“ за избирателите, които бяха поканени да си въобразят, че всичките им проблеми ще изчезнат, ако само успеят да се преборят с корупцията. Да си въобразят, че тази идея е отвъд политическите идеологии и да забравят делението ляво-дясно в името на една по-фундаментална цел – призив, традиционно запазен за популистките организации, включително националистите у нас.
Да си представят едно странно бъдеще, в което всичко е все така приватизирано, но държавниците не се поддават на частните интереси и работят само за общото благо. Да си помечтаят за една красива утопия, в която богаташът, собственик на бизнес, и работещите бедни, които умират, за да увеличат капитала му, ще живеят заедно в спокойствие и хармония. За капак, колкото и да е добронамерена, новата коалиция изглежда ползва едно фундаментално погрешно понятие за корупция – тя мисли за нея като за присъща за провалената държава, която рекетира и подрязва крилата на дръзките предприемачи. Но никога като за концентрация на капитал, която корумпира не само дребните чиновници, но и най-големите държави, за да… концентрира още повече капитал, погазвайки правата на всички хора, включително на още неродените чрез безогледно експлоатиране на природните ресурси.
Гласоподавателите с право наказаха и коалицията АБВ-Д21, която се брандираше като модерна левица, но всичко ляво в нея се изчерпваше с няколко изказвания на новоизбрания лидер на АБВ, който говореше за шокиращите последици от грубата експлоатация на работници, безразборните уволнения, растящото неравенство и т.н. В същото време активът на тази партия си оставаше силно консервативен, а избирателите помнеха и злополучното ѝ участие в кабинета Борисов-2. Като добавим в тази формула другата партия „Движение 21“, която дори не претендира да има нещо общо с лявото, отпадането на коалицията става съвсем закономерно.
В крайна сметка на тези избори получихме все същите опции за бъдещето, но опаковани с необосновани претенции за новаторство и изключителност. Още от прочутото статукво, което всички уж громят, но доставено по един нов и вълнуващ начин. Затова избирателите наказаха онези, които предлагаха илюзии, като подкрепиха убедително ГЕРБ – единствената партия, която беше достатъчно честна, че да обещае точно това, което действително ще донесе – повече от същото.
Все пак можем да намерим и искрица оптимизъм в тези избори. Нямахме алтернатива на магистралата, по която десницата уверено ни води напред – блестящ и просторен път, който през приватизация, либерализация и разумен егоизъм се очаква да създаде нация от предприемачи, в която всички просперират без да вредят на останалите и околната среда. Но все повече стават хората, които осъзнават, че тази пазарна утопия не е точно магистрала, а по-скоро тясна задънена уличка. Това на свой ред е предпоставка за проблясъци на надежда на следващите избори, които може да се окажат по-скоро, отколкото очакваме.
About The Author
