Номи Принс*, The Nation
Иронията не е нещо, с което президентът Доналд Тръмп е запознат. След като назначи най-богатия кабинет в историята на страната, в речта си при встъпването в длъжност той обяви: „За твърде дълго една малка група в столицата прибираше печалбите от управлението, докато народът плащаше разходите. Вашингтон процъфтяваше, но не споделяше богатството си с хората“. Под управлението на Тръмп ще процъфтява една още по-малка група – по-специално бивши ръководни кадри на банка „Голдман Сакс“. Казано просто, двама от тях вероятно ще управляват икономиката и финансовата система на САЩ (заедно с Федералния резерв) през следващите години.
Вливането на хора от „Голдман Сакс“ във Вашингтон не е особено оригинална идея. Трима от последните четирима президенти, включително Тръмп, са връчвали кормилото на икономиката в ръцете на бивши служители на тази банка. Но в истински тръмпистки стил, след като атакуваше Хилари Клинтън за връзките ѝ с „Голдман“, той не се задоволи само да направи същото. Той трябва да го направи по-голямо и по-добре. Ако Бил Клинтън и Джордж Буш-младши са се задоволили само с по един кадър на „Голдман“, властващ над икономическите политики, Тръмп трябва да назначи двама.
Завръщането на великата сепия-вампир
Независимо дали си гласувал за или против Доналд Тръмп, дали се готвиш да вдигаш революция или чакаш с нетърпение следващия му туит, можеш да си сигурен, че идеологията, която ще има най-голямо значение през идните години, няма да е тази на „забравените“ американци, за които той говори във встъпителната си реч. Идеологията на „Голдман Сакс“ ще е тази, която ще доминира икономиката на САЩ, а донякъде и световната.
В зората на 20 век президентът Теди Рузвелт управляваше САЩ с платформа, насочена към намаляване на силата на корпорациите – макар че така и не посмя да се разправи с банките. Това бе грешка, продиктувана от сътрудничеството му с финансиста Джей Пи Морган за смекчаване на последиците от Банковата паника от 1907 г. Рузвелт се е страхувал, че ако не впрегне влиянието на големия банкер, кризата може да продължи по-дълго и да бъде по-катастрофална. Това е грешка, която президентът може би нямаше да направи, ако бе предвидил ефекта, който една конкретна инвестиционна банка може да има върху щатската икономическа и политическа система.
Написани са стотици статии за „най-мощната инвестиционна банка в света“ или, както гласи знаменитото определение на журналиста Мат Таиби от 2010 г. – „великата сепия-вампир“. Тази сепия сега се готви да обвие пипалата си около света по начин, какъвто не са си представяли дори по времето на Клинтън и Буш.
Засега административните назначения на Тръмп включват шестима бивши служители на „Голдман“. От тях двама ще имат поразително влияние върху живота ни: бившият партньор в „Голдман Сакс“ Стивън Мнучин, който скоро ще бъде финансов министър, и предишният „номер две“ в йерархията на банката Гари Кон, който ще е главен икономически съветник и председател на Националния икономически съвет. Сред отговорностите на тази институция е „формирането на политики по вътрешни и външни икономически въпроси“.
За да се разбере колко голямо значение има това, трябва да погледнем уроците на историята. През 1932 г. губернатор Франклин Делано Рузвелт обявява кандидатурата си за президент. В онзи момент САЩ са във вихъра на Голямата депресия. „Голдман Сакс“ са една от банките, стоящи в основата на срива на капиталовите пазари през 1929 г., който почти разсипва финансовата система и икономиката на страната. По това време банката е ръководена от динамичния Сидни Вейнберг. Той е наричан „Политикът“ от Рузвелт заради умението му да говори и „Господин Уолстрийт“ от вестник „Ню Йорк Таймс“ заради връзките, които има във финансовия свят. Вейнберг осъзнава, че за да има шанс да възроди репутацията на фирмата си от пепелището на общественото мнение, той трябва да се цели нависоко. С тази цел банкерът успява да се превърне в незаменим помощник в президентската кампания на Рузвелт.
След победата на изборите Рузвелт го назначава в бизнес консултативния съвет към Министерството на търговията, макар че Вейнберг продължава да ръководи „Голдман Сакс“. Той ще продължи да е съветник на още пет президента на САЩ. През това време „Голдман Сакс“ ще се трансформира от бутикова банка в глобален финансов левиатан. Банката получава директна линия за комуникация с президента, който и да заема позицията, както и постоянно място на масата на политическия и финансов управленски елит във Вашингтон.
През 90-те години Робърт Рубин, съпредседател на „Голдман Сакс“, използва уроците, завещани от Сидни Вейнберг. Той разпознава потенциала на един млад, харизматичен губернатор от Арканзас с благоприятно отношение към банките. Тъй като Бил Клинтън е далеч по-слабо известен, отколкото Франклин Рузвелт, когато се кандидатира за президент, Рубин не го приема присърце от самото начало. Запознава ги друг член на ръководството на банката – Кен Броди. В крайна сметка обаче Рубин помага на Клинтън да спечели подкрепата на „Уолстрийт“ и да набере финансиране, което да направи спечелването на изборите през 1992 г. възможно. Това са услуги, които новият президент няма да забрави. За награда, а и защото се чувства комфортно с икономическата философия на Рубин, Клинтън създава специален пост за него – първи председател на новия Национален икономически съвет.
След това бе само въпрос на време банкерът да бъде издигнат до финансов министър. На тази позиция, той ще постигне нещо, което нито Роналд Рейгън (първият президент, назначил финансов министър директно от „Уолстрийт“ – Доналд Реган от банка „Мерил Линч“), нито Джордж Буш-старши успяха. Той успя да убеди президента Клинтън да отмени закона Глас-Стийгъл от 1933 г. Франклин Рузвелт подписва този закон с цел да отдели инвестиционните от търговските банки, което трябва да подсигури, че рисковани и спекулативни банкови практики няма да бъдат финансирани с депозитите на американските работници. Законът наистина вършеше това, за което бе предназначен – защитаваше страната от безразсъдното поведение на най-големите банки.
Клинтън подписва закона, отменящ Глас-Сийгъл, през ноември 1999 г. Шест месеца по-рано Рубин е напуснал държавната си служба и току-що е станал член на борда на един от основните бенефициенти от отмяната на тези регулации – банка „Ситигруп“.
Докато е финансов министър, Рубин помага за изготвянето на Североамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА). В последствие той убеждава президента Клинтън и Конгреса да използват средства на данъкоплатците, за да „помогнат“ на Мексико, чиято валута и банкова система се сриват благодарение на НАФТА. На практика така той оказва финансова помощ на щатските банки с експозиции към мексиканската икономика. Осигуреният тогава спасителен план на стойност 25 млрд. долара дава защита на „Голдман Сакс“ и другите големи банки от „Уолстрийт“, които в противен случай биха изгубили купища пари. Този случай може да се разглежда като тест за голямото спасяване на банки през 2008 г.
Свят, оформен от и за „Голдман Сакс“
Друг кадър на „Голдман“ оставил отпечатък върху скорошната история е Хенри („Ханк“) Полсън. От 1970 до 1973 г. той работи на различни позиции в администрацията на президента Никсън. През 1974 г. се присъединява към „Голдман Сакс“ и се издига до председател на борда и главен изпълнителен директор през 1999 г. По това време и аз работех в банката. Спомням си постоянните вътрешни разговори за това дали инвестиционна банка като „Голдман Сакс“ би могла да продължи да се конкурира със супер-банките, създадени в резултат на отмяната на Глас-Сийгъл. Идеята, която се появи тогава бе, че ако на банките се позволи да използват повече заемни средства спрямо нивата на собствените им активи (финансов левъридж според банковия жаргон), те няма да се нуждаят от индивидуалните депозити като обезпечение за по-рисковите си сделки.
През 2004 г. Полсън помогна в убеждаването на Комисията по ценните книжа и търговията да промени регулациите по начин, който позволи на инвестиционните банки да търгуват на финансовите пазари сякаш имат същите обезпечения като голиати като „Ситигруп“ и „Дж. П. Морган“. В резултат институции като „Голдман Сакс“, „Лемън Брадърс“ и „Беър Стърнс“, който ще станат знаменити след финансовия срив няколко години по-късно, своевременно напълниха до козирката балансите си с дългови инструменти. Докато течеше този процес, Джордж Буш-младши назначи Полсън за свой трети и последен финансов министър. В това си качество Полсън успя напълно да игнорира покълването на кризата в резултат от отмяната на Глас-Сийгъл. Това е криза, чието идване предвидих още в книгата си Other People’s Money, публикувана през 2006 г.
През същата 2006 г. на Полсън бе зададен въпрос за очевидните му конфликти на интереси. Неговият отговор бе: „Конфликтите са факт в дейността на много, ако не и на повечето институции – от тези в политическата арена и правителството до медиите и индустрията. Ключът е в това как ги управляваме“. Тогава написах, че въпросът не е как конфликтите на интереси на Полсън могат да се отразят на управлението на икономиката на страната, а как могат да не се отразят. В крайна сметка за хора като Полсън подобни конфликти не включват само техните бизнес интереси. Въвлечена и е идеологията, свързана с тези интереси, която в неговия случай се свеждаше до дълбока вяра в нуждата от мащабна дерегулация на банкирането.
Полсън, разбира се, беше финансов министър и по времето, когато финансовата криза набираше сила и в крайна сметка избухна. Когато това се случи, той беше човека, който трябваше да реши кои банки ще оцелеят и кои – не. Под неговото ръководство „Лемън Брадърс“ умря, „Беър Стърнс“ беше дадена на „Дж. П. Морган“ (заедно с голяма държавна помощ), и без да е изненадващо – „Голдман Сакс“ процъфтяваше.
Докато вземаше тези решения под натиска на случващото се в момента, Полсън пледира пред демократите в Конгреса да подкрепят зашеметяващият спасителен пакет в размер на 700 млрд. долара. Чрез извънредния закон за финансовата стабилност от 2008 г. всички тези пари на данъкоплатците бяха насочени към спасяване на банковата система под лозунга за спасяване на икономиката. Тази помощ остави банкерите триумфиращи и с големи бонуси – въпреки, че възбраните на имоти на длъжници нараснаха с 21% през следващата година.
За пореден път светът беше оформен от „Голдман Сакс“ според нуждите ѝ.
„Голдман“ се връща в Белия Дом
Да се кандидатираш за президент като външен човек е едно нещо, а моментално да поканиш „Уолстрийт“ в управлението е съвсем друго. Сега изглежда че Доналд Тръмп носи със себе си най-новата глава от дългогодишната сага между Белия дом и „Голдман Сакс“ – и разчита на Стивън Мнучин и Гари Кон да осигурят няколко нови бръчки върху лицето на този стар съюз.
Кон е един от хората, ръководели подразделението на банката за търговия с ценни книжа, валута и суровини. Този бизнес бе един от най-облагодетелстваните от левъриджа, търговията на финансовите пазари и от сложността на финансови измислици на „Уолстрийт“ – като например обезпечени дългови облигации, базирани на деривати, на свои ред обвързани с високорискови ипотеки. Може да се каже, че финансовите схеми, довели до кризата, са осигурили растежа на Кон по хранителната верига в „Голдман“.
Стивън Мнучин се е доказал като особено вещ в разбирането на подобни финансови буламачи. Той напуска „Голдман Сакс“ през 2002 г. През 2004 г., заедно с други двама бивши партньори от банката, той основава хедж фонда Dune Capital Management. В разгара на финансовата криза фондът се отдаде на пазаруване на евтини активи, които могат да се превърнат в големи печалби – както акулите от „Уолстрийт“ обичат да правят. Мнучин и приятелчетата му откриват идеалната плячка в лицето на регионалната банка „ИндиМак“, която банкрутира още през юли 2008 г. и става собственост на Федералната корпорация за гарантиране на депозитите (FDIC). Фондът на Мнучин купува активите ѝ евтино.
По време на изслушването за одобряването му за поста финансов министър, Мнучин омаловажи ролята си в изхвърлянето на собственици на ипотекирани жилища (включително на служители в армията) от домовете им в резултат на тази сделка. Вместо това той се описа като истински герой, благодарение на когото финансовите акули не само не са нанесли вреда, а дори са помогнали на клиентите на банката, които без това благоволение биха се представили много по-лошо. Той изглеждаше дълбоко искрен като говореше за ролята си на спасител на обикновените – в ерата на Тръмп вероятно на „забравените“ – мъже и жени. Може би дори наистина си вярваше.
Но философията зад възползването от момента и атаките над цели като „ИндиМак“, философията зад превръщането на ситуацията в лична печалба (и проблем за всички останали) е отличителен белег за кариерата му. Да се прехвърли тази версия на импулсивния опортюнизъм на „единият процент“ в политическата власт определено е нова дефиниция за „връщане на управлението на хората“, както се изразява Тръмп. Вероятно новият президент е имал предвид „хората от Голдман Сакс“. При всички случаи на това може да се гледа като на напомпване на лешоядския манталитет и обличането му в дизайнерски костюм – точно това поведение, което е осигурило първоначалния възход на „Голдман Сакс“.
Мнучин многократно обвинява FDIC и други държавни институции, че не са помогнали на него да помогне на собствениците на жилища. „В пресата пише, че ръководя машина за възбрана на имоти. Напротив, аз бях ангажиран с модификации на кредитите, целящи да спрат изземанията на имоти. Ръководех „машина за модификация на кредити“. Когато беше възможно предоговаряне на кредитите го правехме, но много пъти федералните регулатори и банковите попечители налагаха строги правила при обработването на тези заеми“, заявява той. По думите му нищо от случилото се не е било и не е негова вина – което отразява неговата неспособност да поеме дори минимална отговорност за неоспоримата си роля в изхвърлянето на хора от домовете им, когато е можело те да бъдат оставени. Това без съмнение е перфектно качество за финансов министър в едно правителство, направено от и за единия процент най-богати.
По време на изслушванията пред Конгреса Мнучин заяви, че подкрепя правилото „Волкър“ – част от Закона Дод-Франк от 2010 г., което цели намаляване на рисковите търговски активности на банките. Начинът, по който го направи обаче бе типично хлъзгав – той също така заяви, че правилото трябва да бъде по-просто и че е отишло твърде далеч в намаляването на търговията. По този начин той хем изглежда напълно чист, хем отваря широко вратата за тръмпистка „ревизия“ на регулацията, която ще бъде насочена към отслабване на основната ѝ цел и ново дерегулиране на банковата дейност.
Подобно на самия Тръмп, Мнучин заявява, че трябва да се помогне на местните банки да се конкурират с големите играчи чрез по-малко обременяващи регулации. Макар че това като нищо може и да я вярно, също така е гарантирано, че намаляването на регулациите за малките банки ще бъде поредния параван, който ще доведе дерегулация и на големите банки. Това само ще ги направи още по-големи и още по-опасни – не само за малките им регионални конкуренти, но и за всички нас.
Мнучин също така заобикаля всяко предложение за свиване на размера на големите банки. Макар той да декларира, че не би трябвало четирите най-големи банки да управляват страната, новият финансов министър не каза, че те трябва да бъдат разделени на по-малки. Няма и да го каже, както няма да го каже и Кон. В отговор на въпрос на сенатора демократ Мария Кантуел, той заявява: „Не подкрепям връщане на закона Глас-Стийгъл в оригиналния му вид. С избрания президент сме обсъждали, че вероятно се нуждаем от Глас-Стийгъл на 21 век. Но не подкрепям това да се вземе много стар закон и да се приложи какъвто е“.
Макар че възстановяването на Глас-Стийгъл бе част от републиканската предизборна платформа през 2016 г., това вероятно ще се окаже просто една от многото тактики на Тръмп да печели гласове. В този случай – на поддръжници на Бърни Сандърс и на либертарианци, които считат „твърде големите, за да фалират“ институции, както и политиката на спасяване на големите банки, за вредни и опасни. Можем да сме сигурни, че Мнучин и приятелите му от „Голдман Сакс“ ще позволят на най-големите играчи от „Уолстрийт“ да останат толкова злокачествени и паразитни, колкото са сега, ако не и повече.
Самата „Голдман Сакс“ наскоро обяви, че остава лидер в консултациите за сливания и придобивания за шеста поредна година. С други думи, истинският властелин на сделките не е бившата звезда на риалити шоуто Celebrity Apprentice, а е „Голдман Сакс“. Правителството може да се сменя, но „Голдман Сакс“ остава същата. Сборището от кадри на „Голдман“ в екипа на Тръмп е натрупало богатствата си с правене на сделки – и то не от този тип, които облагодетелстват и обществеността.
Бивш мои колега от „Голдман Сакс“ наскоро ме попита дали е възможно Мнучин да е добър човек. Не мога да отговоря на това. Това е нещо, което само той знае със сигурност. Но независимо от това колко искрено симпатизиращ на малкия човек се опита да бъде по време на изслушванията си пред Сената, със сигурност знаем едно нещо: Той си остава акула. А акулите правят това, в което са най-добри, и което е най-доброто за тях. Ако помиришат кръв във водата, те се впускат да убиват. Мислете за това като за ефект „Голдман Сакс“. Не се съмнявайте и за секунда, че във водите на ерата Тръмп-Голдман, кръвта ще бъде нашата собствена.
*Номи Принс е икономист, журналист и автор, понастоящем старши научен сътрудник в надпартийния тинк-танк за изследване на публичните политики Demos. Работила е като управляващ директор в „Голдман Сакс“, като старши управляващ директор в „Беър Стърнс“ и като старши стратег в „Лемън Брадърс“. Най-известната ѝ книга е All the Presidents’ Bankers: The Hidden Alliances that Drive American Power, в която тя изследва близките връзки с банковия сектор на 19 президента на САЩ – от Теди Рузвелт до Барак Обама.
About The Author
