Питър Хитчънс, The Mail on Sunday
Аз съм обратното на войнолюбец. Ненавиждам звука на фойерверки, защото ми напомня на една кървава нощ в Литва през януари 1991 г., когато лежах в мръсния сняг, за да се спася от свистящите съветски куршуми.
Аз също така бях вцепенен от ужас насред беззаконието на управлявания от банди Могадишу през 1992 г., когато чаках щатските морски пехотинци да дойдат.
На Коледа 1989 г. в Букурещ се скрих под леглото, след като покрай прозореца на хотелската ми стая засвистяха куршуми. И тъй като точно в онзи момент най-после се свързах по телефона дома си, диктувах оттам свидетелствата си за случващото се на жена си. Така че без геройства за мен, благодаря.
Оказах се на всички тези ужасни места случайно. Никога не съм имал намерение да се окажа в такава ситуация. И полагам големи усилия никога повече да не ми се случват такива неща. Но научих някои неща от това. Най-вече, че старото клише „първата жертва на войната е истината“ е абсолютно вярно и трябва винаги да бъде изписвано с огнени букви във всеки телевизионен или вестникарски репортаж за конфликт.
Почти нищо не може да бъде проверено. Ставаш тотално зависим от хората, с които си там, и започваш да се идентифицираш с тях. Ако се добереш до работещ телефон, чувстваш, че е оправдано да изкрещиш каквото ти е на устата – независимо колко опростенческо и некомпетентно е. А в редакцията ти чувстват, че е оправдано да го сложат на първа страница (ако си късметлия).
И това се отнася за случаите, когато си наистина на мястото на събитията, което е един вид оправдание за неспазване на правилата.
През последните няколко дни бяхме бомбардирани с живописни съобщения за събитията в Източен Алепо, написани и пратени от хора в Бейрут (на 290 км и в друга държава) или дори Лондон (на 3390 км и в друг свят). Казваше ни се, че е имало кланета на жени и деца, хора са били изгаряни живи.
Източниците на тези съобщения са т.нар. „активисти“. Кои са те? Доколкото ми е известно, не е имало нито дори един единствен репортер от западна медийна организация в Източен Алепо през миналата седмица. Нито един.
Това бе факт поради една много добра причина – те биха били отвлечени и вероятно убити. Тази зона се контролираше безмилостно от тежко въоръжени симпатизанти на Осама бин Ладен, които обстрелваха западната част на града с мощна артилерия (те често убиваха невинни цивилни и удряха болници, щом питате). Поради това никога не се виждаха снимки на въоръжени мъже в Източен Алепо – само красиво композирани снимки на хубави, млади и невъоръжени мъже, вдигащи ранени деца от развалините, като дори светлината е точно както трябва.
Жените са почти невидими, отделени и обвити в черно, точно както в зоните на „Ислямска държава“ – както виждаме, когато ги пускат.
Поради причини, които намирам все по-трудно да обясня или извиня, голяма част от британските медии наричат тези „Ал Кайда“ типажи със сдържаното „бунтовници“ (Дейвид Камерън ги наричаше „умерени“). Но ако те бяха в която и да е друга част на света, включително в Бирнингам или Белмарш, медиите щяха да ги наричат екстремисти, джихадисти, терористи и фанатици. Един от тях – Абу Сакар – е известен с това, че изряза сърцето на убит враг и го захапа, докато другарите му го аплодираха. Това е проверен факт, между другото.
