Ще започна с едно признание: не само че не съм гледала филма „Naza“, но и нямам намерение да го гледам.
Първата причина е, че за мен би било твърде трудно да го гледам. Членове на моето семейство бяха убити със същото това натискане на бутон, което описва един от войниците в промоционалния клип към филма, докато говори за почти невъобразимите цифри на „косвени жертви“, които Израел е одобрил като политика.
Един-единствен въздушен удар в Газа отне живота на 35 души, като една четвърт от тях бяха членове на моето семейство — от малко дете до 23-годишен младеж, който току-що беше завършил счетоводство. Не искам да седя пред екрана и да гледам как войник, който може би е бил този, натиснал бутона, описва как го е направил.
Но има и друга причина: до голяма степен не мисля, че филмът изобщо е насочен към мен като палестинка.
Не споделям критиките на някои от моите сънародници, че филмът отнема палестинския ми глас, нито смятам, че създателите му са го направили, за да спечелят съчувствие или награди за сметка на палестинската история. Ние сме разказали нашата история и продължаваме да я разказваме.
Палестинците в Газа разказваха за това в реално време, понякога с цената на живота си. Журналистите разказваха за това. Лекарите, които отидоха в Газа, разказваха за това. Оцелелите разказваха за това. Историите са запечатани във филми, литература, картини, видеозаписи и свидетелства. На палестинците не им липсваше глас, преди да дойде израелският войник и да проговори.
Това ми напомня за думите на Махмуд Дарвиш от интервю през 1996 г. с израелската литературна критичка и поетеса Хелит Йешурун относно парадоксалната ситуация, в която се намират палестинците: „Интересът към палестинския проблем произтича от интереса към еврейския проблем… Така че сме нещастни, че врагът ни е Израел, който има толкова много съмишленици по света, и сме щастливи, че Израел е наш враг, защото евреите са центърът на света. Вие ни донесохте поражение, слабост и публичност.“
С други думи, светът понякога проявява интерес към нас, палестинците, защото проявява интерес към тях, евреите. Може би част от този парадокс важи и за този филм. Но колкото повече се замислях за това, толкова повече разбирах, че не това ме тревожи най-много.
Палестинското огледало
От години познавам и уважавам работата на Ювал Абрахам. Според мен самото създаване на този филм е смел акт в израелското общество. Израелските войници и служители на разузнаването, които се появяват в него, разказват със собствени думи как е функционирала системата, в която са работили. Те не описват изолирано престъпление или нарушение, извършено от един войник или от шепа войници.
Това са гласове, до които аз, като палестинец, вероятно нямаше да имам достъп. Съмнително е дали други журналисти биха успели да се свържат с тях.
В този смисъл филмът е важен. Той разкрива част от историята, до която палестинците може би не биха могли да стигнат сами: не какво ни е било сторено – това го знаем – а как израелските войници са вземали решенията си, с каква технология и съгласно какви заповеди.
Това е филм за израелците, направен от израелци и насочен преди всичко към израелското общество. Целта му не е да даде глас на палестинците, а да накара израелците да се погледнат в огледалото. Няма нищо лошо в това. Напротив, от съществено значение е израелското общество да се изправи пред престъпленията, които е извършило и които са били извършени от негово име, и да си зададе въпроса как всичко това е било възможно.
Режисьорите на филма Абрахам и Сзор твърдят, че „без честен разчет с това, което се е случило в мрака, никой от нас няма да може да види светлината“. Нямам проблем с това. Проблемът ми е, че аз съм огледалото. Семейството ми е огледалото. Домовете ни, училищата ни, децата ни са огледалото.
До известна степен ние сме фонът — или, по-точно, суровият материал — през който израелците гледат себе си. След три години непрекъснат геноцид Газа се превръща в средството, чрез което израелците си задават въпросите какво са направили, как са го направили и какво означава това за собствената им морална позиция.
В крайна сметка пътят извън мрака е наистина морален. Но трябва ли палестинците – аз, моето семейство и всички жители на Газа – да се превърнат в жертвите, чрез които извършителите изграждат собствения си процес на изкупление?
В дискусия за представянето на поробените чернокожи хора Саидия Хартман задава въпрос, към който постоянно се връщам: „Дали болката на другия просто ни предоставя възможност за саморефлексия?“ Щом израелците видят какво ни е било сторено, щом започнат да се питат: „Какво направихме?“, „Какво сме станали?“, „Как сме могли да направим това?“ – какво ще се случи след това?
Ако процесът приключи дотук, тогава нещо съществено е пропуснато. Ние, палестинците, плащаме цената за престъплението веднъж. А след това, за втори път, нашите страдания се превръщат във възможност за извършителя да се изправи пред собствената си съвест.
Не възразявам израелците да погледнат себе си през призмата на това, което ни причиниха. Това, което ми е трудно да приема, е идеята, че пътят им обратно към морала трябва да бъде проправен с нашите страдания.
И все пак се озовавам в противоречие. В почти всеки процес на сблъсък с престъпление извършителят трябва да погледне директно това, което е сторил, а жертвата неизбежно ще бъде част от картината. Как можем да говорим за случилото се в Газа, без палестинците да присъстват? Как можем да изискваме възстановяване, без обществото, което им е нанесло вреда, първо да признае стореното?
Може би тогава въпросът не е дали палестинецът се появява в картината, а какво се случва, след като израелецът я погледне. Движението към възстановяване ограничава ли се до саморефлексия? Или изисква от израелците да поемат отговорност и да поправят несправедливостта, която са нанесли на палестинците?
Предотвратяване на следващата вреда
Успоредно с дискусията около „Naza“ израелският комедиант и телевизионен водещ Лиор Шлейен публикува особено разстройващо видео от разговор с гимназист (което впоследствие е премахнал по молба на родителите на тийнейджъра). Момчето заявява, че „всеки арабин по света трябва да умре“ и че „нямам никакъв проблем да убия 50 араби и да умра“.
Момчето е на път да се запише в армията и ще му бъде дадена пушка. Ако той каже сега, преди да облече униформата и преди да му бъде връчено оръжието, че би избил араби, ако му се отдаде възможност, въпросът не е само какво ще си помислим след няколко години, ако го видим да седи на тъмно пред камера и да разказва подробно какво е направил. Въпросът е какво правим сега, за да предотвратим това.
Може би това е разликата между самоанализ и поправяне на грешките. Можем да оставим палестинците като обект на размисъл и да се питаме какво им е било сторено и как е било сторено. Но палестинецът трябва да бъде и субект: някой, чието страдание принуждава израелското общество да действа, чийто глас отправя искания и призовава за поемане на отговорност.
Момчето във видеото на Шлейен е тук и сега. Какво прави образователната система по този въпрос? Какво прави училището му? Какво прави израелското общество? Какво правят неговите институции? Как се справяме с социалния климат, в който един тийнейджър може да обмисля избиването на хора просто защото са араби? И какво правим, за да попречим на него и на другите да превърнат това желание в действие?
Ето там, според мен, се крие решението: в образованието, в закона, в институциите, в политиката; в предотвратяването на насилието и ограничаването на властта; в поемането на отговорност за вече нанесената вреда и предотвратяването на следващата. Това е процес, който трябва да дойде от израелците и да се осъществи в рамките на израелското общество.
И може би именно тук се крие разграничението, което търся, между намерението на режисьорите и функцията, която филмът може да изпълнява в обществото, което го гледа. Не изисквам от създателите му да разрешат всичко това. Те направиха каквото можаха. Филмът може да държи огледалото. Може да направи по-трудно отричането на стореното, както казват режисьорите. Но огледалото не е самото изцеление.
Ако филмът накара повече хора да видят, да разберат, да се противопоставят, да изискват отчетност и да упражнят реален натиск, за да се спрат жестокостите, това е нещо добро. Но ако всичко приключи с това, че израелците погледнат в огледалото, ужасени от образа, който им се отразява, и се запитат как са могли да сторят това, което са сторили, палестинците ще останат суровият материал за собствената вътрешна морална приказка на Израел.
Аят Абу Шмейс е палестинска поетеса и блогърка от Яфа.
About The Author
