Филип Тер*
Движението на Европа към приемане на неолиберализма като основна икономическа доктрина бе като пътуване с лъскав експресен влак. В началото на 80-те години то обещаваше да отведе пътниците до примамлива дестинация – растеж и просперитет.
Релсите бяха изградени върху идеализацията на неограничавания свободен пазар, нерационалната вяра в рационалността на пазарните агенти и либертарианската антипатия към държавата. Трасето включваше и елементи от традиционния лесе-фер капитализъм** като например концепцията за „невидимата ръка”, създавайки по този начин метафизично измерение, където пазарът се счита за последна инстанция по отношение на всички стоки.
В един момент всички страни в Европа искаха да се качат на влака; никой не можеше да устои на неговия чар. Освен това, той изглеждаше като единствения влак към бъдещето след края на съперничеството между Изтока и Запада през 1989 г.
Първите пътници бяха Полша, Чехословакия, Унгария и бившата Германска Демократическа Република. Понякога пътниците чувстваха гадене заради високите скорости на движение, както и заради мерките за реформи, които бяха принудени да прилагат. Но в средата на 90-те започнаха да се чувстват малко по-добре. Кондукторът и стюардите във вагон-ресторанта (международните финансови организации) с гордост обявиха, че шоковата терапия работи.
Дали действително е така, е спорно, но симптомите изглеждаха правилни: кривата на растежа, директните чуждестранни инвестиции и други коефициенти – неолибералният ред бе отчетливо фиксиран в статистиката – сочеха нагоре.
По тази причина страни, които преди това бяха изпуснали влака – поради по-късно случили се революции или получаване на независимост, оставане на власт на пост-комунистически сили и други фактори – вече също искаха да се качат. Някои от тези пътници – а именно балтийските страни, Словакия, а малко по-късно и Румъния и България, се опитаха да наваксат изоставането като приложат дори още по-радикални реформи.
Това също предизвика болки и прилошаване, но превърна посткомунистическите държави в „нововъзникващи пазари”, а някои от тях дори в „икономически тигри” . Германия, която до този момент все още оставаше на стъпалото, вече не искаше да остане „болния човек на Европа”, така че също се качи на неолибералния влак.
Пътниците се срещаха няколко пъти дневно във вагон-ресторанта. Менюто не предлагаше избор; единственото, стандартно меню, бе сервирано от западните сервитьори (МВФ, Световната банка, ОИСР и редица частни тинк-танкове). Предястието носеше названието „остеритет”.
Пътниците не винаги искаха да ядат това ястие и със сигурност не го преглъщаха изцяло, но те усещаха силата на сервитьорите, които имаха право да започнат да събират стари дългове по всяко време, и които, изглежда, имаха монопол над икономическата мъдрост. Сервитьорът от Брюксел бе сравнително популярен, тъй като сервираше ордьоври (като програмата ФАР) и обещаваше на много пасажери, че ще продължи да им ги поднася, ако те изпълняват правилните изисквания.
Вагон-ресторантът бе идеално място за изнасяне на речи относно реформите. Представителите на „малките нации” като Чехия искаха на тях да се гледа като на пътници за пример и говореха за пазарна икономика „без допълнителни атрибути”. Същевременно сервитьорите повтаряха своята мантра за „приватизация, либерализация и дерегулация” като молитва преди всяко ядене.
Другите пасажери във вагон ресторанта бяха джентълмени в бизнес костюми (мениджъри на фондове, банкери и изпълнителни директори на различни компании). Те търсеха възможности да облекчат натежалите си портфейли, но не като правят подаръци – обикновено те се опитваха да скрият факта, че търсят висока възвръщаемост и печалба. Костюмираните мъже бяха особено благосклонни към пасажерите, които се обявяваха за свобода за икономиката, и ги възнаграждаваха за тяхната смелост.
Дори най-бедните пътници бяха облагодетелствани от тяхната щедрост. Те получаваха директни чуждестранни инвестиции – един вид магически еликсир, който, за съжаление, може да е пристрастяващ.
По тяхна повеля влакът ускори толкова много, че образите на жп стрелките и алтернативните трасета започнаха да се размазват. Заради екстремните скорости, влакът започна да прегрява. Пасажерите почнаха да свалят горните си дрехи (сравнително крехката социална държава), за което биваха окуражавани от сервитьорите, коитопък уверяваха, че пътуването ще е още по-бързо, ако са облечени леко. Така насърчаваха пътниците да свалят още повече дрехи.
Един от тях, бивш агент на КГБ на име Владимир Владимирович, започна да протестира срещу предлаганите от сервитьорите опции и напусна влака. Оттогава той се опитва да вкара в релсите друг влак, наречен държавен капитализъм. Отначало останалите не го приемаха особено сериозно. Но това се промени, след като той предприе опити да накара съседите си да се качат на влака, който вече носи надписа “Евразийски икономически съюз”.
Въпреки тези смущения и кризи, неолибералният влак ускори до такава степен, че вече не се виждаха хората, които го управляват. При много внимателно вглеждане беше възможно да се различи, че те също носят бизнес костюми.
Те смятаха, че действат много рационално. Но изведнъж, през 2008 г., избухна паника – първо в локомотива, а после и в пътническите вагони. Влакът почти дерайлира, но със силно скърцане успя да спре точно на време. Въпреки, че избегна на косъм катастрофата, влакът не тръгна по други релси.
Даже напротив – на влака започнаха да се качват нови пътници (южните европейски държави), тъй като вече никой не искаше да им отпусне пари за ресторанта на гарата, където обичаха да обядват – за съжаление на кредит. Мъжете в бизнес костюми започнаха да действат доста различно. За известно време те отказваха да предоставят чуждестранни инвестиции, упорито се вторачваха в рейтингите и заявяваха на южните държави, че трябва да затегнат коланите.
Постоянната диета от постни ястия и горчиви хапове влоши настроението във влака. Преди 2008 г. всички във влака вярваха, че са се запътили към светло бъдеще. Сега обаче повечето пътници започват да стават изнервени и дори бесни. Изведнъж им стана много студено, особено на тези, които демонстративно бяха свалили почти всичките си дрехи. Няколко от пътниците, като Германия и Полша, забелязаха това и решиха да опитат кейнсианското меню, което намериха за затоплящо и здравословно.
Но германският пасажер – много силна жена, която според някои бе новия двигател на влака, отказа да плати или дори съвместно да управлява дълговете на другите пътници (например с помощта на еврооблигации). Напротив, тя заяви на южните държави да следват примера на тези от Източна Европа, които бяха погълнали най-много хапчета и в резултат на това бяха станали доста слаби.
Засега повечето пътници от Европейския съюз остават във влака. Дали това ще продължи в бъдеще, обаче, никой не знае. Един от пътниците вече реши да напусне, не на последно място защото съюза загуби много от престижа си заради продължителната криза. Вероятно останалите пътници се държат заедно, защото знаят, че подобни влакове в други части на света, например Китай, се движат още по-бързо – макар парадоксално да са управлявани от хора, наричащи себе си комунисти.
Има ли сигнали, че влакът може да смени релсите в бъдеще? За да се отговори на този въпрос трябва да се разгледа глобалния контекст, което авторът прави във втората част на материала.
*Авторът е австрийски историк и културолог, преподаващ във Виенския университет. Текстът е откъс от неговата книга “Европа след 1989 г.”, публикуван в Bloomberg.
**от френското laissez-faire – икономическа среда, в която сделките между икономическите субекти са свободни от държавна интервенция под формата на държавно регулирани цени, държавни субсидии, държавно наложени монополи, като се допуска само такава държавна намеса, която да гарантира правото на частна собственост
About The Author
