Увод
През 2016 г. японският учен Йошинори Осуми получи Нобелова награда за медицина за откриването и изясняването на механизмите за автофагия – фундаментален процес на разграждане и рециклиране на клетките. Думата произлиза от гръцки и означава „самоизяждане“. Идеята е, че ако гладуваш, тялото се „самоизяжда“ и така унищожава, и вредните, болните клетки… и живееш по-дълго. Обаче ако гладуваш дълго накрая пак ще умреш. Общо взето изходът е един.
Ако принесем механизма на автофагията в сферата на политиката, то тогава би следвало да очакваме, че колкото повече „гладува“ дадена партия, толкова повече партийният организъм ще се самоизяжда и така ще поддържа своята жизнеспособност. Ерго, колкото по-едричка е партията, толкова по-дълго може да продължи процесът на автофагия. Но това е само на теория, защото на практика всичко си има своите предели.
Изложение
Каквито и политически кроежи и замисли да имате, никога не забравяйте и винаги се съобразявайте, че живеем в страната на нашия благовъзпитан, скромничък, от село, облечен с анцунг, но чистичък диктатор, който никога няма нищо за деклариране и винаги е за ожалване, който всякога е невинен и задължително ще си намери виновен, когото да нацвъка при остра нужда, тъй както слон нацвъква маргаритка. О, бедни ми Цв!
Ние живеем в страната на Тадуф Тадуф. В тази страна въпросът кой ще кара влака е от първостепенна и единствено важна важност. Няма друг въпрос, който повече да вълнува Тадуф Тадуф, защото който му вземе влака, му взема всичко. И Тадуф Тадуф е готов на всичко, за да си запази всичко. Включително да пожертва всички.
Вие не гледате пиеса, нито лош филм, нито бурлеска, нито пошъл танц в кабаре. Вие участвате. Ние участваме. Едни в ролята на статисти, други са в миманса, трети са хор, четвърти имат второстепенни роли, а пети работят в заведенията с червените фенери отсреща. Тадуф Тадуф има роли за всички – за проститутките, за актьорите и актрисите, за конферансиетата, за „говорещите глави“, за клоуните, за шута, който го играе изразител на общественото мнение, докато не му резнат главата. И, разбира, се ролята на неговия неподражаем финансист и велик комбинатор с дружества Дон Домат, който работи по цял ден, но когато отиде на работа вестниците пишат за това, все едно е събитие от национално значение.
Има роля дори за „Личната на Тадуф Тадуф опозиция“. Да си опозиция на Тадуф Тадуф не е проста работа. Най-важната задача на „Личната на Тадуф Тадуф опозиция“, е да не бъде опозиция и да седи отдясно на Тадуф Тадуф. За това се искат особени качества, неестествена гъвкавост, фантастично притворство и най-вече да ти е оперирана съвестта. До кокал да е изрязана, защото дори малко да е останало, тя подобно на раковия метастаз пак ще плъзне по тялото. Желаещите са много. Само за началник влака няма роля, защото това е ролята на Тадуф Тадуф. Главната роля.
Част от обитателите на държавата на Тадуф Тадуф, които все още са запазили инстинкт за самосъхранение, отчаяно искат да свалят началника на влака и то да го направят преди момента, в който той ще дезертира и ще остави трена да дерайлира, вероятно точно като минава над някоя пропаст. Но, както често става при такива отчаяни хора, дори в най-тежкия момент те се занимават с най-належащия въпрос – Кой да бъде най-достоен да води страната към светли бъднини? Този въпрос тормози непрестанно Автентичната на Тадуф Тадуф опозиция и очаквано спъва порива ѝ към властта и низвергването на диктатурата му.
Но има и друга причина за спънатата опозиция. Това е господстващата в страната либерално-консервативна идеология, която е една за всички партии поради своята универсалност. Нейната същност е да се вземе от бедните, за да се даде на богатите, а на бедните да им се обяснява в дзен-будистки дух, че животът е страдание и нищо не може да се направи. C’est La Vie! На който не му харесва да духа супата и освен това гари много – където за двама, там и за два милиона. Номерът минаваше с успех, още повече, че преди години опозицията доста допринесе да утвърждаването на либерално-консервативната идеология.
Но кой все пак ще бъде нашият Лукчо, който да свали от влака Тадуф Тадуф и да разплаче поне веднъж Дон Домат? Кой? И тук стигаме до голямата драма на богохранимото ни отечество като цяло и на влака на властта в частност – ние си нямаме Лукчо. И вие си нямате Лукчо. И хората на Тадуф Тадуф си нямат Лукчо, но пък си имат принцове лимони и принцеси лимонки-силиконки.
Най-много в търсенето на Лукчо да намерим някоя практична кака като кака Тиква, която казва, че харесва Мечката (повечето граждани харесват мечката), но я предпочита във вид на наденици и която съвършено благоразумно споделя с умисленото гражданство: „Мисля, че цялата история ще завърши зле. В края на краищата те са господарите и те командуват“.
И тъй като чрез борбата на идеи и принципи, и агитация не ставаше и не ставаше бе породена великата съблазън – ако не може така или иначе да свалим от влака Тадуф Тадуф, то може би ако ние се превърнем в Тадуф Тадуф, в негов образ и подобие, тогава ще го победим на негов терен, с неговите методи, с неговите камъни, само и единствено по неговата глава, заради която му бяха лепнали прякора Тиквата. И си казаха някои, с какво нашата кака Тиква, е по-лоша от Тиквата? Защо да не сменим едната тиква с другата тиква? Няма да стане по-лошо, само ще спечелим, хем на власт ще бъде нашата, хем когато разменяш две тикви, уж нещата се променят, но си остават същите. И борбата с тая велика съблазън се очертава да е по-тежка от борбата на Христа с дявола в пустинята, защото тук не е ясно дали става дума за последното изкушение на Христа или за последното изкушение на дявола. И настана смут в Автентичната на Тадуф Тадуф опозиция.
Но Тадуф Тадуф не е просто тиква, както го обиждат. Той е ламя с петстотин хиляди глави, приела образа на дете от народа. На дете диктатор. На народен диктатор. Дракон, макар и селски. Селски, но дракон, който е много силен, защото бе откърмен с любовта на пътниците във влака. Бяха прости хора, затова се разбираха с Тадуф Тадуф, който също се разбираше с тях.
Всеки път, когато пътниците го погледнеха, виждаха в очите му себе си и едновременно се мразеха и обичаха заради това своеобразно огледало. И не искаха да го счупят, защото смятаха, че ако го пръснат на шест милиона парчета, светът им ще се разпадне на шест милиона парчета и най-много се страхуваха, че като се погледнат във всяко едно от тях – ще виждат пак Тадуф Тадуф.
Подобно на вълшебния дракон Пуф от модерните американски приказки, който знае много поучителни истории, които разказва на малките деца, Тадуф Тадуф също знаеше такава, разказана му от предишния началник на влака. Една вечер, докато Тадуф Тадуф му разтривал ушите, старият началник на влака, когото хората също обичали и наричали Човек от народа, разказал на бъдещото Дете от народа великата тайна на драконите.
„Работата не е в това да бъде просто сменен началникът на влака“, казал му Човекът от народа. Това можело да бъде направено дори от опозицията и дори най-вече от автентичната опозиция. Но голямата тайна била, че смяната на началник влака и убийството на дракона не било едно и също нещо. Драконите не могат да бъдат свалени от влака току-тъй, не могат да бъдат просто убити. Не ставало така. Всичко било много, много по-трудно. Направо било безнадеждно и поради това прекрасно безметежно. След това му прошепнал на ухо защо конкретно не бива да се безпокои за драконската си същност (старият началник се опасявал от чужди уши и имал право, защото години по-късно едни гадове подслушали Тадуф Тадуф дори в тоалетната му). После добавил на глас: „За това, мой малък Тадуф Тадуф, можеш да си позволиш да риташ мачле два пъти дневно с приятели, без да се тормозиш излишно за разните му там Лукчовци, каки Тикви и другите от „Плод и зеленчук“-а. Влакът сам ще си върви, само се загащвай с анцуга до над пъпа, за да не ти изстине кръста“.
И той го послуша. И не сгреши.
Заключение
„Работата е пипкава. По-лоша е от шиене. Трябва във всеки един от тях да убием дракона.
– Ще ме боли ли? – попита момченцето.
– Тебе не, каза Ланселот.
– А нас? – обърна се един от гражданите.
– С вас ще бъде по-сложно, въздъхна Ланселот.“
*По мотиви от обективната реалност, „Приключенията на Лукчо“ на Джани Родари и със заемки от пиесата „Драконът“ на Евгений Шварц
