Сдобряването на САЩ с Куба
Дори и с „добро ченге” във Вашингтон, американската политика винаги цели едно и също – разгром на всяка алтернатива на нейния налаган в цял свят курс.
Едва ли има сериозен наблюдател, който да се съмнява, че зад последните динамични процеси в Латинска Америка, тълкувани като десен реванш след дългата „лява вълна” на континента, не стои професионално отработена политтехнология. И е трудно да се отрече, че вечният заинтересован е Вашингтон – с неувяхващата му амбиция да държи под контрол своя „заден двор“.
Лошите и добрите ченгета се сменят, както се смениха Джордж Буш-младши и Барак Обама в Белия дом. Но линията на САЩ да налагат правилата си в международната политика остава неизменна. Средствата нямат особено значение – могат да се модифицират, да се разкрасяват с привлекателни каузи или да се съчетават със стари, груби, но изпитани методи. Важното е да вършат желаната работа.
Съветите на съветника
В този контекст много интересно и откровено интервю даде тези дни пред списание „Атлантик” Бен Родс – съветник на Обама по националната сигурност и ключов двигател на политиката за нормализиране на отношенията с Куба. Преди да видим какво казва той в интервюто, нека поясним, че роденият през 1977 г. Родс, чийто баща е бил свещеник от епископата в Тексас, майката е еврейка от Ню Йорк, а брат му – директор на телевизионния канал Си Би Ес, става спийчрайтър на речите на Обама в предизборната му кампания през 2008-ма. Пак Родс е автор и на онази прочута реч на американския президент пред студенти от университета в Кайро през 2009 г., от която се смята, че тръгва „арабската пролет” – процес, предвиден и желан от съветника. Той смята, че такива турбуленции създават онзи необходим фон, на който да изпъкне световното лидерство на САЩ.
А ето как Родс обяснява мотивите за затоплянето на отношенията с Хавана в споменатото интервю пред „Атлантик”, дадено в навечерието на предстоящото историческо посещение на Барак Обама в Куба: „Ако погледнем към нашата политика на изолация спрямо Куба, виждаме, че тя не работи. Ембаргото не работи. Само наказва кубинците. Правителството на Кастро си остава на власт. Страда кубинският народ. Това вреди на позицията на САЩ в Латинска Америка, а и в света. Защо да не се освободим от това и да не отворим врата към повече възможности? Като дадем на кубинците повече шансове да пътуват и търгуват, ще им дадем и сила. Ще са по-свързани с останалия свят и това с течение на времето може да подобри положението с човешките права повече, отколкото чрез натиска и напрежението, които пораждахме досега. Така се отваряме и към цяла Латинска Америка. Когато там дойдоха на власт Уго Чавес, Ево Моралес и други антиамерикански сили, това беше и резултат от факта, че ние се държахме там така, както те очакваха и заради което се изправяха срещу нас – отивахме и им казвахме как да си управляват държавите. Това захранваше идеологически спор. Ако излезем от тази ситуация, ще ги лишим от възможността да се оправдават с нас.”
Интервюто трасира и ролята на САЩ във войните в Ирак, Либия, Йемен, Сирия, в регулациите на световната търговия, в контрола над кибер-пространството, дори в териториалните спорове в Южнокитайско море, за да стигне до обобщението: „САЩ са в центъра на една международна общност, която създава правилата, предопределящи как ще се решават проблемите в света през ХХI век”.
Правилата вече са ясни. „Арабските пролети” не спират да се мултиплицират по света. Стигнаха и до Латинска Америка – до Венецуела, до Бразилия. Гледайте внимателно натам и не се чудете – ако след просветление от Фейсбук и Туитър ви се допротестира срещу диктатурата, корупцията, тероризма, бюрокрацията, климатичните промени или мутиралите комари, разнасящи зика, не бива да се изненадвате, че с целия си благороден гняв ще допринесете не за смяната на системата, а най-вече за световната дестабилизация и хаос. Тоест – за укрепване на позициите на самолансиращите се като световен спасител от всичко това Съединени американски щати.
Кой кого среща в Куба
Да се върнем към конкретния повод. Ако някой се пита каква е сметката на САЩ от сдобряването с Куба, няма защо да се оглежда само към влиятелните лобита на американските зърнопроизводители, наистина силно заинтересовани да стъпят на близкия и благодатен кубински пазар. По-същественото обяснение е в търсения дългорсочен регионален и геополитически ефект, който да укрепи позициите на САЩ в света.
За целта явно ще се търси ерозиране на политическата система в самата Куба чрез „мека сила”, чрез имплантиране в икономиката и в обществото ѝ на американски модели, чрез подхранване на вътрешни деструктивни процеси по подобие на „арабските пролети”. А в латиноамерикански мащаб очевидно се цели сваляне на Куба от звездния ѝ пиедистал сред левицата на континента чрез внушения, че е „влязла в сговор с империята”, злепоставяне и подкопаване на национален терен на отделните леви правителства (оглавявани, впрочем, все от „деца на Кубинската революция” – политически водачи, оформили убежденията си под прякото ѝ влияние), очерняне на социалните им програми като „неработещи” чрез икономически саботажи и чрез сваляне на международните цени на основните износни продукти на нарочените страни, разбиване на интеграционните връзки помежду им, спъване на сътрудничеството им с Китай и Русия. Впрочем именно последната цел, която е и геополитическа, защото визира способни да оспорят световното американско господство сили, при това вече стабилно стъпили в Латинска Америка, е и най-сериозният мотив, подтикнал Вашингтон към контранастъпление в региона.
Куба, разбира се, ясно вижда и осъзнава тези процеси. Трудно може да се заподозре ръководството в Хавана в наивност и доверчивост – с целия му тъй дълъг опит с толкова много американски президенти, изпробвали какво ли не срещу опърничавия остров. Затова в кубинската позиция по процеса на нормализация на отношенията със САЩ липсват еуфория и патетика, а президентът Раул Кастро не пропуска да подчертае, че Куба продължава да държи на своите принципи и идеология, на идеалите за независимост и социална справедливост, на солидарността с латиноамериканските народи. Тонът в диалога със САЩ е прагматичен, акцентът е върху взаимното зачитане на формите на управление и ненамесата във вътрешните работи. А най-категоричното кубинско становище е, че за реална нормализация ще може да се говори едва след пълното отменяне на американската икономическа, търговска и финансова блокада. Акт, който може да бъде приет само от американския Конгрес. Има и още широк кръг от теми, по които Хавана настоява за промени – от връщането в кубински ръце на територията, на която сега е американската база в Гуантанамо, до нова мигрантска спогодба, която да сложи край например на изкушаването със специални преференции на кубински лекари и спортисти да емигрират в САЩ.
Броени дни преди заминаването си за Куба Обама прибави още две облекчения към онези, които вече е въвел спрямо карибския остров, ползвайки се от президентските си прерогативи. Този път става дума за улесняване на пътуванията на кубинци до САЩ и на американци до Куба по програмата „Народ среща народа”, както и позволение американският долар да се ползва в разплащанията с кубинци. Това отново не са бонуси за кубинската икономика, а жестове към кубинското население, които да му дадат „повече сила” – както видяхме, че обяснява Родс.
Съветникът на Обама проведе тези дни и среща с млади кубински емигранти в Маями, сред които доминира положителното отношение към затоплянето между Вашингтон и Хавана. На тях Родс също обясни, че американската политика вече не залага на пряко сваляне на правителства тук и там по света, затова няма директно да бута и кубинското. Но вярва, че кубинският народ сам ще узрее за решенията как да променя съдбата си.
Разбира се, лично Обама многократно се постара да успокои немалобройните противници на официална Хавана в САЩ с уверения, че по време на посещението си на острова ще набляга на темата за човешките права, демокрацията, плурализма и непременно ще се срещне с кубински дисиденти.
Кубинските власти се съгласиха с това. Но не крият, че с цялата си гордост се канят да покажат на госта си и онова, което те смятат за същински човешки права – безплатните здравеопазване и образование с признати и от ООН високи постижения, грижите за децата, за които Куба е наистина рай, талантливите музиканти, балетисти, художници, поети, шеметните спортисти, просто дружелюбните, засмени, открити, а често и танцуващи хора по улиците, на които по нищо не им личи да се чувстват потиснати…
Куба е сложила подписа си под 44 международни инструмента за отчитане на нивата на спазване на човешките права. САЩ са подписали само 18 от тези инструменти.
Всъщност програмата „Народ среща народа” може да се окаже по-голямо откритие за американците начело с Обама, отколкото за кубинците. Повечето от които приемат по-скоро като кубинска победа факта, че американски президент им „идва на крака”. Виждат в това признание, че са отстояли своя суверенитет, идентичност, характер и накрая все пак са принудили „империята” да ги уважава и да преговаря с тях на равни начала.
Как се стига до сърцето на Обама
През 2012 г. бях в Куба за една международна среща за солидарност с Петимата – така всички на острова наричаха петимата кубински агенти, внедрени в антикастристки емигрантски организации в Маями с цел да информират Хавана за готвени терористични актове срещу нея. Петимата са арестувани през 1998 г. и получават много тежки присъди от пристрастен съд в Маями. За освобождаването на тези мъже Куба разгърна голяма международна кампания. Създадени бяха комитети в десетки страни по света, включително и в България. Но най-силно беше движението в САЩ, където много хора на изкуството, интелектуалци, социални активисти и правозащитници се включиха в действията за освобождаване на Петимата.
В крайна сметка разрешаването именно на този казус – чрез договарянето за размяна на Петимата срещу един задържан за незакона дейност в Куба американец и срещу още един друг затворник, американски резидент – отпуши и размразяването между Куба и САЩ. Когато на 17 декември 2014 г. Раул Кастро паралелно с Барак Обама обяви, че двете страни ще нормализират отношенията си, той зарадва кубинците и с новината, че Петимата най-после си идват у дома – и тогава това за цяла Куба беше дори по-голям повод за фиеста, отколкото факта, че „империята” най-после реши да поправи поведението си спрямо инатливия малък остров.
Когато преди 4 години бях в Куба, това все още изглеждаше далечно, но не и чак толкова химерично. Покрай случая с Петимата между Хавана и Вашингтон вече имаше постоянен и много широк като обхват канал за комуникация, включително чрез най-разнообразен спектър от граждански организации и движения от различни страни и от самите САЩ.
Част от този поток бе и Мариела Кастро, една от дъщерите на Раул Кастро, която отстоява правата на сексуалните малцинства и ръководи в Хавана Национален център за сексуално възпитание. Направих с нея много интересно интервю, в което тя ми разказа и за впечатленията си от своето последно пътуване в САЩ – беше ходила там няколко месеца по-рано по покана на местни огранизации, независимо, че официално все още бе в сила американската забрана за членове на семействата на висшето кубинско ръководство да стъпват на американска земя. Попитах Мариела дали според нея е възможно скорошно нормализиране на отношенията между Хавана и Вашингтон и тя отговори: „Личните ми впечатления са, че американците ще са очаровани, ако това стане”. А на въпроса ми дали смята, че Обама ще направи нещо в тази посока през втория си мандат, дъщерята на Раул Кастро даде следния отговор: „Трябва да се опитаме да стигнем до сърцето му”.
Вероятно са стигнали, защото само броени месеци по-късно се случи онова историческо ръкостискане между Обама и Раул Кастро на погребението на Нелсън Мандела в ЮАР. А сега вече американският президент дори „идва на крака” в Хавана.
Залъгва ли морковчето
И все пак извън чисто личната симпатия към Обама, която Раул Кастро е откроявал неведнъж, кубинското ръководство не храни никакви илюзии относно стратегическите цели на американската политика както към острова, така и към цяла Латинска Америка. Ето защо Хавана наистина неизменно държи да изтъква своята твърда солидарност с останалите леви латиноамерикански правителства – и да я доказва на дело с продължаващите интернационални мисии на кубинските лекари и учители, без които здравеопазването и образованието например във Венецуела днес биха били немислими.
Хавана не пропуска и да протестира шумно при всеки директен или индиректен опит на САЩ да десталбилизира обстановката на континента. За пореден път това бе изразено и при отбелязването на третата годишнина от смъртта на покойния венецуелски президент Уго Чавес в Каракас на 5 март т.г. Делегацията от Хавана се оглавяваше от 55-годишния кубински вицепрезидент Мигел Диас-Канел, за когото се смята, че ще поеме управлението след предварително анонсираното оттегляне на Раул Кастро през 2018 г. Това се очаква да бъде затвърдено и на конгреса на ККП, който, впрочем, ще се състои броени дни след посещението на Обама в Куба на 20-22 март.
На церемонията в памет на Чавес в Каракас Диас-Канел произнесе пламенна реч, която започна с остро заклеймяване на решението, взето от Барак Обама буквално часове по-рано – американският президент обяви, че продължава с още една година действието на своя декрет, с който през март 2015 г. провъзгласи Венецуела за „заплаха на националната сигурност на САЩ”.
Речта на Диас-Канел си заслужава да се цитира по-обширно:„…Империята отново показва, че не е променила своята агресивна същност и че не изпитва уважение към нашите народи. Тя игнорира възмущението и всеобщото осъждане, което предизвика този скандален декрет още преди година…
Не липсват опити да бъдат противопоставени Венецуела и Куба, като стремежът е едната да бъде задушена, а другата да бъде залъгана с морковче……
Революционерите никога не сме сами. Не беше сама Кубинската революция, не е сама в този решителен час и Боливарската революция, която не е заплаха за никого, а надежда и бастион на солидарността. Няма значение, че империализмът и олигархията се нахвърлят срещу революционните и прогресивните процеси. Няма да ни отнемат мечтите……
Вдъхновени от идеите на велики мъже като Боливар и Марти, Че, Фидел и Чавес, всички мечтаем за един възможен по-добър свят и вече го строим. Никога няма да се откажем от това. Не искаме войни. Не искаме блокади. Не искаме сблъсъци. Не искаме подривни дейности. Не искаме саботажи. Не искаме да ни налагат модели за егоистично присвояване на богатствата от „избрани”. Искаме мир. Искаме социална справедливост и равенство. Искаме устойчиво развитие. Искаме сигурност и уважение за нашия суверенитет и независимост. Искаме да споделяме онова, което имаме. Искаме щастие и напредък за всички. Искаме пълна интеграция на Нашата Америка.
Ето защо настояваме енергично за отмяната на декрета срещу Венецуела, призоваваме международната общност да се присъедини към това справедливо искане и потвърждаваме отново нашата безусловна подкрепа за Боливарската революция, за легитимното правителство на Николас Мадуро и за венецуелския народ, който се бори да запази мира, конституционния ред, завоеванията на революцията и наследството на президента Команданте Уго Чавес срещу опитите за дестабилизация от страна на вътрешната опозиция, подкрепяна от САЩ и техните съюзници. Отново осъждаме своеволните, продължителни и жестоки кампании на икономическа и психологическа война срещу боливарското правителство и народа. Никога няма да се откажем от идеите за обединение и независимост, вдъхнати ни от Фидел и от Чавес.”
Из нашите географски ширини подобни речи може и да изглеждат прекалено високопарни. Но в днешна Венецуела и Латинска Америка са жизнено необходими като клетва за продължаване на солидарността и като окуражаване на левите движения. Суперважно е това да се чува именно от темела Куба и да се усеща, че тя няма да се остави да бъде подлъгана от „морковчето”, докато в страни като Венецуела, Бразилия, Боливия, Еквадор „империята” безпардонно съчетава модерните технологии с бруталните традиции на насилствените икономически и политически дестабилизации, завършвали навремето с незименни преврати.
