В категории:Анализи / Избрано / Свят

Безславният край на “Русиягейт”

Със завършека на разследването на специалния прокурор Мълър приключва една дълга и масова халюцинация. Но щетите, причинени от неоконсервативните и либералните теоретици на конспирацията, тепърва ще проличават

Специалният прокурор Робърт Мълър се беше превърнал във фолклорен герой за някои среди в американското общество. Снимка: Wikimedia Commons

Бранко Маркетич, Jacobin

Един от най-разточителните политически скандали в модерната история на САЩ свърши.

След две дълги, напрегнати години на разследвания, обвинения, сензационни новини, изтичания на информация и необуздани конспиративни теории, основните заключения от разследването на Робърт Мълър за отношенията между Доналд Тръмп и Русия най-после бяха публикувани в неделя. Както вероятно вече всички знаят, тези заключения са опустошителни, само че не по начина, по който се надяваха феновете на Мълър.

В цитат от доклада, включен в резюмето на главния прокурор Уилям Бар, се казва следното: “Разследването не установи тайни договорки или координиране на членове на кампанията на Тръмп с руското правителство в неговите активности за намеса в изборите”. Поставен веднага след списък със статистики, показващи мащаба на разследването – хиляди призовки, стотици заповеди за обиск, интервюта на свидетели и т.н. – този цитат изглежда с ясно послание: тук няма нищо.

Разбира се, има шанс Бар, който е назначен от Тръмп, да е резюмирал доклада по начин, който да е най-удобен политически за президента (макар че той също така изтъква, че Мълър “не оправдава” Тръмп по обвиненията за възпрепятстване на правосъдието). Мнозина ще продължат да се хващат за думите на Мълър, че “не е установил” конспирация и ще настояват, че тепърва ще стане ясно със сигурност дали е имало такава. Но тези, които все още таят надежда, че Мълър ще се появи на бял кон, стиснал папка с документи, разкриващи подробности и заключения, противоречащи на резюмето на Бар, е време да се осъзнаят. Ако имаше нещо съществено, то щеше да е изтекло отдавна.

Трудно е да се преувеличи негативния ефект. Това е кулминация на нещо, което някои бързаха да обявяват за “престъплението на века”. През последните две години идеята, че Тръмп е “заговорничел” с Русия бе считана за едва ли не безспорен факт от голяма част от политическата и медийна класа в САЩ. Това подхранваше поток от неуморно, често безотговорно и подвеждащо медийно отразяване, което бе описано подробно от журналиста Мат Таиби. Макар че в навечерието на междинните избори през миналата година много демократи най-после дойдоха на себе си и се съсредоточиха върху реални проблеми, тази медийна фиксация служеше за основа на неадекватната “съпротива” срещу президентството на Тръмп.

Не че не е имало гласове, предупреждаващи срещу това. Хора като Таиби, Глен Гринуолд, Аарон Мате, Майкъл Трейси и много други бяха подлагани на атаки, подигравки и много често на безпочвени клевети и обвинения, защото си позволяваха да критикуват медийното отразяване на скандала и призоваваха за повече скептицизъм и предпазливост.

Не е и като да нямаше сигнали, че заговорническите теории не отговарят на реалността. Един от най-ранните скандали на “Русиягейт” – тайните разговори на Майкъл Флин с руския посланик през декември 2016 г. – се оказа свързан не с изборите, а със защита на интересите на Израел.

Сравнително рано Конгресът научи, че яростният анти-тръмпист от ФБР Питър Щрок е признавал в частни разговори, че в разследването “няма нещо голямо”. Поредица от свързани с Тръмп лица получиха криминални обвинения, но не за тайни сделки с Кремъл, а за други, понякога косвено свързани с разследването престъпления, включително лъжесвидетелстване. Един по един скандалните детайли от печално известното досие Стийл се оказваха неверни като например твърденията, че бившият адвокат на Тръмп Майкъл Коен е пътувал тайно до Прага.

Когато разследването на Мълър започна да доближава края си, дори издания, които в продължение на години раздуваха тези истории, започнаха да публикуват скептични материали за доклада. Журналистът Майкъл Искофф, който написа цяла книга по темата, публично изрази съмнение, че от разследването ще излезе нещо. Няколко месеца по-късно, както демократите, така и републиканците в сенатската Комисия по разузнаването бяха принудени да признаят, че след два месеца интензивно разследване не са открили “директно доказателство” за конспирация между Тръмп и Русия.

Докато разочарованията се трупаха, някои от най-активните знаменосци на тази теория на конспирацията започнаха да променят критериите си за успех. Какво друго може да се очаква от тях? Безброй медийни и политически фигури заложиха кариерите и професионалната си репутация на достоверността на “Русиягейт”, а доста от тях натрупаха състояние от бълването на книги за скандала (със сигурност има и такива, които сега ще останат недописани).

След две години, през които “заговорниченето” доминираше политическото говорене, е лесно да се забрави, че предполагаемите тайни споразумения никога не са били същината на въпроса. В крайна сметка кампанията на Хилари Клинтън “заговорничеше” със стимулиращото крайната десница правителство на Украйна, а чуждестранни сили като Саудитска Арабия и Израел редовно и  съвсем открито “заговорничат” с двете основни партии в САЩ.

Всъщност основните притеснения, подхранващи двете години на антируска паника, бяха свързани с разбирането, че Тръмп е под влиянието (а според някои под директния контрол) на неолибералната, авторитарна петродържава на Владимир Путин. Тази притеснителна идея, макар и опровергана (при все че е в известен смисъл е вярна, ако сменим Москва с Рияд), накара водещи либерални колумнисти като Джонатан Чайт да изпишат хиляди думи в разсъждения дали “Тръмп е вербуван от Русия още от 1987 г.”. Преди по-малко от две десетилетия същият колумнист пишеше статия след статия с уверени оценки, че Ирак разполага с оръжия за масово унищожение.

За съжаление1 реалното президентстване на Тръмп бързо превърна тази теория в шега. След като дойде на власт, Тръмп се превърна в най-агресивно антируския президент от Студената война насам. Но каквото и да правеше и независимо колко враждебно към Кремъл беше то – от пращането на оръжия за Украйна, през бомбардирането на Сирия, подклаждането на нова ядрена надпревара, та до усилията да свали от власт руския съюзник във Венецуела – истаблишментът оставаше непоклатим в убеждението си, че всичко това със сигурност е, някак си, част от хитър план, замислен от Путин. Когато наскоро Тръмп се изтегли от Договора за забрана на ракети със среден обсег, изявени либерали някак успяха да заключват, че това също “е в полза на Путин”. Русия може и да намира Тръмп за тежко разочарование, но той явно никога не може да бъде достатъчно агресивен в очите щатските медийни герои, които обявиха изтеглянето на САЩ от Близкия Изток за “награда” за предполагаемия му кремълски господар.

Никой не може да бъде обвиняван, че отначало е обмислял вероятността тази теория да е вярна. Хаотичната предизборна кампания на Тръмп, подобно на президентството му, представляваше открита покана за всякакъв вид корупция и влияние, особено като се имат предвид бизнес интересите му в чужбина. Руското правителство явно е правило опити да помогне или дори да се инфилтрира в кампанията на Тръмп, макар да не е ясно точно с каква цел (трудно е да се повярва, че руснаците са предвидили победата на Тръмп, след като самият той беше изненадан, а различните теории сочат като техен мотив всичко – от желанието да се прецака Клинтън до отмъщение за публикуването на Панамските книжа). Същевременно Тръмп и приближените му сякаш правеха каквото е по силите им, за да изглеждат виновни.

Но вместо да се отнасят към тези развития с премерен скептицизъм (в крайна сметка винаги е имало вероятност Тръмп и дружината му да лъжат аматьорски и да пречат на правосъдието, за да потушат скандал, който не е криминален, а просто срамен) хората от политическата и медийна върхушка изхвърлиха през прозореца всякаква предпазливост, а понякога и всякакъв професионализъм, очаквайки техните твърдения в крайна сметка да бъдат доказани като напълно верни. Не ги накара да се замислят дори фактът, че преди време същите журналистически среди, а в някои случаи и буквално същите хора, се оказаха заблудени от сензационните истории за иракските химически оръжия, подхвърляни им от разузнаването.

Вместо да свалят Тръмп от власт или поне да го отслабят, което уж трябваше да е целта им, пробутващите “Русиягейт” всъщност му предоставиха напълно незаслужена победа. Не е ясно какви политически ползи ще може да извлече от това в дългосрочен план – в крайна сметка прокарваните от Тръмп политики са катастрофални за повечето му избиратели, а рекордно ниското му одобрение не е свързано с този скандал, обсебил вниманието само на дребна част от обществото.

Но Тъмп, който през 2016 г. водеше кампания против елитите, а през целия си мандат се стреми да ги обслужва, сега може да заяви, че е реабилитиран. Той ще може да обяснява, че демократическата върхушка и медиите са заговорничели да унищожат бунтовното му президентство – точно както винаги е твърдял. Този номер може и да не проработи. Но демократите, които едва наскоро започнаха да се учат да се противопоставят на Тръмп по други линии, освен свързаните с Русия небивалици, ще трябва доста да наваксват.

В същото време е трудно да се преувеличат щетите, които медиите нанесоха сами на себе си – зловещо развитие предвид това, че публичното доверие в тях още не се е възстановило след Иракската война. След като прекараха последните две години едновременно в самохвалство и в паника за враждебността на Тръмп към свободата на словото, сега медиите изглеждат сякаш са потвърдили сами всяка злобна опорна точка на десницата. Това се случва в момент, в който свободата на пресата е подложена на все по-силни атаки – но не от Доналд Тръмп, а от истаблишмента, който предполагаемо го мрази. Тепърва предстои да видим колко значителни ще са последствията за медиите от тези грешка.

Разпалване на истерия

“Русиягейт” и разследването на Мълър ще оставят още едно наследство: те способстваха тревожното изместване на дясно на външната политика и националната сигурност. Скандалът не успя да свали Тръмп, но бе умело използван за издигане и реабилитиране на някои от най-зловредните хора от тези сфери, както и за прокарване на все по-агресивна и милитаризирана външна политика.

В този климат всякакво отношение към Русия, освен войнствена враждебност, се третира като престъпно и предателско. Самата идея Тръмп да се срещне с Путин – напълно рутинна стъпка за двете водещи ядрени сили – предизвика сред медии и политици истерична ярост, на каквато не бяхме ставали свидетели от времето на “войната срещу терора”. Изявени фигури обвиняваха Тръмп в “измяна” и призоваваха за опустошителни кибератаки срещу Русия, които биха засегнали безброй невинни хора.

Напълно е възможно точно постоянните, хиперболизирани обвинения, че Тръмп е руски агент или “манджурски кандидат”, директно контролиран от Путин, които бяха лежерно подхвърляни в мейнстрийм медии и вечерни шоута, да са накарали президента да свръхкомпенсира. Тръмп предприе стъпки като това да праща оръжие на инфектираните с неонацисти украински власти – нещо, което Обама години наред отказваше да направи. Този натиск може да го е подтикнал и да се изтегли от договорите за контрол на въоръжението, датиращи от Студената война, и да отбягва по-нататъшни разговори с Путин.

“Русиягейт” и като цяло Тръмп се оказаха много благоприятни за тайните служби. На фона на постоянните атаки от страна на Тръмп, агенцията, чиято репутация пострада доста през последните десетилетия, използва тази си мъченическа полза, за да засили обществените си позиции. Същото се отнася и за ФБР. Тези агенции, участвали в свалянето на демократично избрани правителства, насърчавали военни престъпления и организирали насилствени кампании за смазване на леви дисиденти, успяха да се ребрандират като единственото нещо, стоящо между демокрацията и руската тирания. За първи път от поне 2002 г. ЦРУ се радва на по-висок рейтинг сред демократите, отколкото сред републиканците.

Кабелните телевизии все повече наподобяват държавни медии. Бивши служители на службите за сигурност, някои от които са лъгали под клетва, както и служители на предишни десни администрации, станаха  платени коментатори за новинарските канали. Някои от тези хора, които не са по-малко враждебни към гражданските и медийни свободи от Тръмп, се превърнаха в медийни фактори благодарение на пресилените си намеци за Тръмп и Русия, които бяха посрещани с аплаузи и веселие от либералната публика. Само малък брой журналисти изразиха тревога от тези тенденции, но без резултат.

Скандалът Тръмп-Русия бе особено рентабилен за MSNBC – “либералната” новинарска мрежа, която започна да набляга на по-възрастни, по-бели и по-десни лица откакто Тръмп е на власт. В символ на трансформацията на телевизията обаче се превърна Рейчъл Мадоу, която яхна скандала с предполагаемия контрол на Путин над Тръмп и си осигури рекорден рейтинг чрез постоянното “отразяване” на неща, които дори Washington Post счита за конспиративни теории.

Мадоу, която едно време написа книга за неустойчивото глобално военно присъствие на САЩ и правеше предавания, критикуващи републиканците за нежеланието да се изтеглят от Ирак, се превърна в един от най-войнствените гласове по телевизията. Независимо дали става въпрос за Сирия, Северна Корея или Афганистан, Мадоу набляга на конспиративните спекулации и проповядва същите милитаристични опорни точки, които някога разобличаваше – и гарнира това с пристъпи на фалшив плач.

Когато Тръмп подхвърли идеята за изтегляне на щатските войски от Южна Корея – нещо, което би намалило прекомерното военно присъствие, критикувано от Мадоу през цялата ѝ кариера – тя заяви, че това е в полза на Путин. Разбира се по същия начин бе коментирано и изтеглянето от Сирия, както и изобщо дипломатическите контакти с Русия. Какво странно съвпадение – всеки път, който води далеч от военна ескалация, се оказва путинска интрига.

Вероятно най-тревожен е начинът, по който теориите за Тръмп и Русия бяха използвани като оръжие срещу левицата, както предупреждаваха отново и отново някои коментатори.

Washington Post бързо се присъедини към неоконсервативните усилия да оклеветят критичните към статуквото независими медии, че по някакъв начин са компрометирани от руското влияние. Daily Beast пък отсъди, че Путин “е култивирал късогледи глупаци и удобни идиоти” сред прогресивните среди в Америка, “които случайно или нарочно” са “улеснили” издигането на Тръмп.

При една от най-оскърбителните манипулации от този тип, Ари Мелбър от MSNBC подгласяше на фалшивите твърдения, че кампанията на Бърни Сандърс е била подпомагана от Русия. Тези обвинения се основаваха на един единствен погрешно представен цитат, чиято достоверност не е била проверена от екипа на Мелбър (въпросното предаване, разбира се, все още стои на сайта на  MSNBC). И до ден днешен тази идея си остава въпрос на вяра за някои видни либерали. Когато левият Андрес Мануел Лопес Обрадор започна възхода си към президентството в Мексико, коментаторите в САЩ веднага започнаха да инсинуират, че той е подпомаган от Русия. Примерите от този тип са безброй и обясняват защо левите предупреждават за настъпването на нов маккартизъм.

Тази враждебност към лявото се проявява и под формата на нарастващи опити за цензура. Стремежът да се цензурира интернет датира най-малкото от годините на “войната срещу терора”. Паниката около Русия, подхранвана до голяма степен от разследването на Мълър, спомогна за оправдаването на глобален натиск срещу свободата на словото в интернет от страна на правителства и корпорации. Твърде често този натиск бе насочен към независими гласове и леви издания, чиито критики към външната политика на САЩ случайно се припокриват с тези на Русия или други “съперници”.

В същото време някои от най-крайните и дискредитирани десни фигури в САЩ яхнаха вълната на “Русиягейт”, за да се реабилитират. Макс Буут, неоконсерватор, който вярва, че САЩ трябва да изградят истинска империя по британски тертип, използва скандала Тръмп-Русия, за да стане колумнист в един от най-големите вестници в страната. Наскоро той призова от там за външна политика, изградена по подобие на геноцида над индианците. Бил Кристол, който по подобие не Буут помагаше за разпалването на пламъците на иракската война, бе приветстван в обятията на либералите заради критиките му към приятелското отношение на Тръмп към Путин. Той използва реабилитацията си за да атакува стоящи в ляво от центъра коментатори и издания, позволяващи си да се отклоняват от външнополитическото правоверие на елитите. Друга фигура, изиграла ключова роля за пробутването на войната в Ирак – Дейвид Фрум, използва по същия начин “Русиягейт”, за да възстанови обществените си позиции.

Иракската връзка не е случайност. Това също бе сензационна приказка, подхранвана от анонимни източници от държавната администрация и разузнаването, развиваща се на фона на национална паника след чуждестранна атака (в днешния случай – метафорична). По същия начин пропагандата за иракската война бе преглъщана безкритично, а по-скептичните гласове бяха избутвани встрани.

Тези паралели си заслужава да бъдат изтъквани не само защото са поразителни, а защото показват как историята се повтаря – и то толкова скоро, след като медиите се кълняха никога повече да не повтарят епичното си фиаско от иракската война. Ако медиите отново не успят да осмислят тези си провали, ако медийните фигури, които раздухваха пламъците на паниката и инсинуациите в името на рейтинга, просто продължат все едно нищо не се е случило, рискът всичко това да се повтори пак е огромен.

Скандалът Тръмп-Русия оставя след себе си делегитимация на мирната дипломация и нарастваща враждебност в отношенията между САЩ и Русия – развитие, което бе целенасочено подтиквано с конспиративни теории от външнополитическата върхушка. Това се съчетава с нови методи за цензура и маргинализиране на политически движения, предизвикващи статуквото. И най-вероятно сме видели само началото.

Ако има нещо положително в цялата история, то това е провалът на общите усилия на политическия истаблишмънт, медиите и разузнавателните агенции да делегитимират и разрушат президентството. Не е нужно човек да харесва Тръмп, за да е разтревожен от това, че през последните две години хора от огромната разузнавателна бюрокрация – “дълбоката държава” ако щете, водеха явна кампания в съдружие с все по-почтителните към тях медии с цел да опозорят един избран лидер, който оспорва тяхната власт и макар и непоследователно се бунтува срещу външнополитическата им визия. Няма значение това, че “бунтът” на Тръмп бе (както всичко друго, което истаблишмънтът мрази в него) повече на думи, отколкото на дела. Бюрокрацията на „национална сигурност“ вижда дори тези дребни усилия като заплаха и отговаря по съответния начин. Представете си какво биха направили, ако президентът например се опита да разпусне ЦРУ, каквито идеи имаше прото-неоконът Даниел Патрик Монихан през 90-те.

Ако Бърни Сандърс беше станал президент – същият Сандърс, който след 2016 г. започна да артикулира външнополитическа визия, противоречаща на вашингтонската ортодоксия и който редовно громи “военно-промишления комплекс” в речите си – без съмнения щяхме да станем свидетели (и все още бихме могли) на същите необуздани конспиративни теории и обвинения, каквито и при Тръмп. “Бунтовници” от бюрокрацията на службите щяха да подхвърлят обвинения за близост с Русия, да шушнат за предполагаемите му връзки е леви авторитарни правителства, щеше да има анонимни изтичания на информация, дискредитиращи външната му политика и дори оправдаващи започването на официални разследвания. След провала с “Русиягейт” подобна кампания срещу евентуално президентство на Сандърс би била по-неефективна.

Има още нещо, което трябва да се отбележи: левите бяха прави. Точно както леви коментатори предупреждаваха за неадекватността на Клинтън, както предупреждаваха за кипящия гняв и разочарование които помогнаха на Тръмп да стигне до властта, както предупреждаваха че скандалът Тръмп-Русия е калпава основа за съпротива срещу управлението му, те бяха прави и да предупреждават репортерите и политиците да са по-внимателни и скептични, вместо да скачат към преувеличени заключения. Може би следващият път, когато от ляво ви предупреждават за нещо или някого, трябва да се вслушате.

Оставете коментар