Докато войната в Газа се точи вече шести смъртоносен месец, а обвиненията във военни престъпления от страна на Израел се трупат, се навършиха и 30 години, откакто светът обърна гръб на малцинството тутси в Руанда.
Стоте дни на убийства, станали известни като геноцид в Руанда, започват на 7 април 1994 г. Екстремистите хуту избиват около 800 000 тутси, докато големите сили, начело със САЩ, си намират причини да не ги спасят.
Дори когато доказателствата за зверствата се натрупват, Бил Клинтън нарежда на своите служители да не наричат убийствата геноцид, защото това би предизвикало политически и правен натиск за намеса от страна на САЩ, и блокира Съвета за сигурност на ООН да изпрати войски, които да спрат клането.
САЩ не бяха сами. Френските войници в Руанда спасяваха чужденци и техните домашни любимци, но не направиха нищо, за да спасят обикновените тутси. Вместо това Франция се отдаде на колониалните си фантазии за региони на влияние и се опита да подкрепи екстремисткото правителство на хуту, което провеждаше геноцида.
Това изоставяне позволи на убийствата да се разпространят от столицата на Руанда в останалата част на страната и даде на режима на хуту усещането за безнаказаност. Организаторите на опита за изтребване на тутси приеха безразличието на света като сигнал да продължат.
Четири години след геноцида Клинтън отива в Руанда и поднася двусмислено извинение, в което твърди, че той и други лидери не са „напълно осъзнали дълбочината и скоростта, с която сте били погълнати от този невъобразим терор“. В действителност във Вашингтон постъпваха множество доклади за мащабите на убийствата, включително от посолството на САЩ в Кигали.
За Клинтън животът на африканците бе по-маловажен от политическите рискове, свързани с опитите за спасяването им. След фиаското с американските войници, загинали в Сомалия година по-рано, президентът на САЩ се притесняваше, че нова чуждестранна интервенция може да се отрази зле на междинните избори. Командирът на ООН в Руанда, който молеше за помощ, генерал-лейтенант Ромео Далер, по-късно заяви, че „президентът Клинтън не искаше да знае“.
Вината за бездействието подтиква ООН да създаде международен трибунал, който да съди ръководителите на геноцида. Процесите в Руанда, заедно с паралелния трибунал за бивша Югославия, на свой ред проправиха пътя за създаването на Международния наказателен съд (МНС) през 2002 г. с юрисдикция върху военни престъпления и престъпления срещу човечеството.
По време на този ужасен период бях репортер от Руанда; няколко години по-късно бях щастлив да видя на подсъдимата скамейка виновниците за геноцида и да наблюдавам как трибуналът произнася първата присъда за геноцид – срещу Жан Пол Акаесу, кмет на община – откакто международното право признава геноцида за престъпление след Втората световна война. Отне още едно десетилетие, за да бъде осъден организаторът на геноцида Теонест Багосора, който беше осъден на доживотен затвор след присъдата, която прокурорите обявиха за най-значимата по рода си след Нюрнберг.
Съдебните процеси срещу десетки от най-отговорните за геноцида лица сякаш дадоха знак, че светът повече няма да позволи престъпленията срещу човечеството да останат ненаказани и че най-накрая обещанието „никога повече“ може да бъде изпълнено.
Геноцидът в Руанда беше и стимул за създаването на доктрината „Отговорност за защита„, приета от всички държави в ООН през 2005 г. Доктрината задължава правителствата да действат срещу непосредствени заплахи от геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството.
По-рано този месец президентът на Франция Еманюел Макрон отбеляза годишнината от геноцида в Руанда, като призна, че страната му и нейните съюзници са могли да го спрат, но „не са имали волята да го направят“, въпреки че доказателствата за престъплението са били пред очите им.
Но колко струва такова откровено признание за вина? Три десетилетия по-късно израелските лидери действат безнаказано спрямо палестинците в Газа, където при безразборни наземни атаки и бомбардировки са загинали много повече цивилни граждани, отколкото бойци на Хамас. Според оценки на Министерството на здравеопазването на Газа най-малко 22 000 жени и деца са загинали – повече от 1% от населението на Ивицата Газа, като неизброимо количество хора липсват под развалините.
Израелският вестник „Хаарец“ наскоро съобщи, че Израел е създал „зони за убиване“ в някои части на Газа, където „всеки, който премине в тях, бива застрелян“, независимо дали е боец или не. Израелската армия определя огромен брой цивилни, които могат да бъдат убити при нанасяне на удар по определена цел. Лекари обвиниха израелските войници, че целенасочено стрелят по деца.
Израел също така е обвинен, че е довел стотици хиляди хора до ръба на глада, като е ограничил значително доставките на храна. Освен това бомбардировките са унищожили болници, училища, домове и пътища. Големи части от ивицата Газа са необитаеми.
Както заявява ръководителят на Световната здравна организация д-р Тедрос Адханом Гебрейесус, нападението на Хамас срещу Израел на 7 октомври „не оправдава ужасяващите бомбардировки, обсадата и разрушаването на здравната система в Газа от страна на Израел, при които са убити, ранени и гладуват стотици хиляди цивилни, включително хуманитарни работници“.
Той добавя: „Смъртта и тежките наранявания на хиляди деца в Газа ще останат петно за цялото човечество. Това посегателство върху настоящите и бъдещите поколения трябва да бъде прекратено. Отказът от основни нужди – храна, гориво, канализация, подслон, сигурност и здравеопазване – е нечовешки и недопустим.“
В делото си пред Международния съд Южна Африка твърди, че действията на Израел в Газа са умишлени и се равняват на геноцид. В делото се посочват многократните изявления на израелски официални лица, често напомнящи на казаното от извършителите на геноцида в Руанда, че нападението срещу Газа е свързано с нещо повече от преследване на Хамас.
Президентът на Израел, Исаак Херцог, даде тон, като заяви, че в Газа няма невинни цивилни и че „цялото население там е отговорно“. Високопоставен военен офицер заплаши обикновените палестинци, наричайки ги „човешки животни“ и обещавайки, че ще „получат ад“. Впоследствие израелските войници бяха заснети да скандират „няма невинни цивилни“.
Видни членове на партията „Ликуд“ на министър-председателя Бенямин Нетаняху използваха нападението на „Хамас“, за да призоват за етническо прочистване на Газа, където повечето палестинци произхождат от семейства, прогонени от територията на днешен Израел по време на масовото прогонване на арабите през 1948 г.
Министърът на отбраната на Израел Йоав Галант разпореди „пълна обсада“ на територията – „без електричество, храна, гориво, всичко е затворено“. Шест месеца по-късно Ивицата Газа е на ръба на изкуствено предизвикан масов глад.
Израел настоява, че действа пропорционално и в съответствие с международното право. Израел обвинява за смъртта на цивилни граждани бойците на Хамас, които използвали цивилни палестинци като жив щит или се внедрявали в болници и училища.
Въпреки това нападението срещу Газа никога не е било свързано само с борбата срещу Хамас. Тя е и в контекста на жаждата на израелската десница за палестинска земя, дългогодишното дехуманизиране на арабското население и преследването на това, което израелската група за човешки права „Б’Целем“ нарича политика на „еврейско превъзходство“ и апартейд.
Международният съд установи, че Южна Африка е представила правдоподобни доказателства, че Израел извършва геноцид в Газа. Амнести Интернешънъл описа „тревожни признаци на геноцид в Газа“.
Други не отиват толкова далеч, че да го нарекат геноцид, за който Конвенцията от 1948 г. поставя високи изисквания за доказване на умисъл. Хюман Райтс Уоч твърди, че Израел извършва “ зверства срещу палестинците в Газа“ и военни престъпления, включително като атакува жилищни сгради, пълни с цивилни, и използва „глада като военно оръжие„. Оксфам обвинява Израел в „безразборни и непропорционални атаки в нарушение на международното хуманитарно право“.
Бившият министър на отбраната на Обединеното кралство Бен Уолъс определя Израел като страна, изпаднала в „ярост за убиване“, и го обвинява в „колективно наказание“, което е военно престъпление.
Нарастват призивите за оръжейно ембарго и други санкции срещу Израел. Но САЩ, Обединеното кралство и други страни не успяват да изпълнят ангажиментите си съгласно доктрината „Отговорност за защита“, като предприемат дори тези ограничени мерки.
МНС също така разследва събитията в Газа и дългосрочното поведение на Израел по време на окупацията, включително изграждането на селища като военно престъпление в нарушение на Женевските конвенции, въпреки опитите на САЩ и Великобритания да твърдят, че съдът няма юрисдикция.
Разследването на Международния наказателен съд трябва да бъде приветствано, но то ще приключи твърде късно, за да спаси онези, които все още са изправени пред бомбите, куршумите и глада в Газа. Близките съюзници на Израел трябва да направят нещо повече от извиване на ръце и да изпълнят уроците, които твърдят, че са научили в Руанда. Същите тези страни, които казаха „никога повече“, дадоха на Израел зелена светлина през последните шест месеца, докато накрая смъртта на чуждестранни хуманитарни работници не ги подтикна към действие. Но това не е достатъчно.
По време на разкаянието си в Руанда Клинтън заяви, че светът трябва да действа, когато има доказателства.
„Геноцидът може да се случи навсякъде. Той не е африкански феномен и никога не трябва да се разглежда като такъв. Виждали сме го в индустриализирана Европа. Виждали сме го в Азия. Трябва да сме бдителни в световен мащаб. И никога повече не бива да се срамуваме от доказателствата“, каза той.
Думи, според които трябва да се живее.
About The Author
