В категории:Екология / Общество

Земята умира. Необходими са радикални действия за спасението ѝ

Климатичните промени могат да са бързи и непредсказуеми. Вече не може да се плъзгаме по повърхността и да се надяваме, че дребни мерки ще предотвратят колапса

Илюстрация: Ben Jennings, Guardian

Джордж Монбио, The Guardian

Това бе един от онези моменти, които могат да променят живота ти. На пресконференция на активистите от британската инициатива за борба с климатичните промени Extinction Rebellion, двама от присъстващите журналисти натиснахме организаторите за това доколко са реалистични целите им. Те например призовават до 2025 г. въглеродните емисии във Великобритания да бъдат намалени до нулева нетна стойност. Нямаше ли да е по-добре да се поставят някакви по-междинни цели, попитахме ние.

Млада жена на име Лиза Уулф пристъпи напред. Тя не бе говорила преди това, но страстта, скръбта и яростта на отговора ѝ бяха напълно завладяващи.

„Какво искате един 20 годишен човек като мен да приеме за бъдещето си и за живота си? Та ние сме заплашени от изчезване. Как искате да се чувствам, когато задавате подобни въпроси?“, каза тя. Ние нямахме отговор.

По-умерените цели може да са политически реалистични, но са физически нереалистични. Само промени, съизмерими по мащаб с екзистенциалната заплаха, пред която сме изправени, имат шанса да постигнат нещо. Безнадеждният реализъм, плъзгащ по повърхността на проблема, ни забърка в тази каша. И не той ще ни измъкне от нея.

Публичните фигури говорят и действат така, сякаш промените в околната ни среда ще бъдат линейни и постепенни. Но земните екосистеми са изключително сложни и не реагират на натиска по праволинеен начин.

Когато тези системи си взаимодействат една с друга (защото атмосферата, океаните, земната повърхност и формите на живот не стоят спокойно в кутийките, в които сме ги поставили, за да направим проучването по-удобно), реакциите им на промените стават крайно непредвидими.

Малките смущения могат да доведат до необуздани последствия. Повратните точки най-вероятно ще останат невидими, докато не ги подминем. В последствие може да видим толкова резки и дълбоки промени, че няма да сме в състояние да правим каквито и да е прогнози за бъдещето.

Необходимо е само една от животоподдържащите системите, от които зависим – почви, подпочвени води, валежи, ледена покривка, структурата на водните и въздушни течения, опрашители, биологично изобилие и разнообразие – да рухне, за да повлече всичко след себе си.

Например когато топенето на арктическите ледове премине една определена точка, това ще повлече след себе си редица промени (като по-тъмни води, абсорбиращи повече топлина, стопяване на вечно заледени зони, водещо до изпускането на метан в атмосферата, изменение на въздушните течения по полюсите), в резултат на което климатичният срив ще стане неудържим. Когато периодът Ранен Дриас приключва преди 11 600 години, температурите се повишават с 10 ° C в рамките на едно десетилетие.

Аз не вярвам, че подобен колапс е вече неизбежен, или че съизмеримият му отговор е технически или икономически невъзможен. Когато САЩ се присъединяват към Втората световна война през 1941 г., те заменят цивилната си икономика с военна в рамките на само няколко месеца. Както Джак Дойл пише в книгата си „Taken for a Ride“, „Само за една година General Motors разработи, създаде и построи от нулата 1000 самолета Avenger и 1000 самолета Wildcat… Само една година след като Pontiac получи договор от флота за построяването на антикорабни ракети, компанията започна да доставя завършения продукт до ескадрилите ни по целия свят“. И това се случва преди напредъкът в информационните технологии да направи всичко по-бързо.

Проблемът е политически. В свой изключително добър анализ професорът по социални науки Кевин МакКей твърди, че олигархията е много по-фундаментална причина за колапса на цивилизациите, отколкото сложните социални взаимоотношения или гладът за ресурси.

Контролът на олигарсите, твърди той, пречи на рационалното вземане на решения, защото краткосрочните интереси на елита са коренно различни от дългосрочните интереси на обществото. Това обяснява защо в миналото цивилизации са се сринали „въпреки наличието на културното и технологично ноу-хау, необходимо за решаване на техните кризи“. Икономическите елити, които се възползват от социалната дисфункция, блокират необходимите решения.

Олигархичният контрол върху богатството, политиката, медиите и обществения дискурс обяснява всеобхватния институционален неуспех, който ни тласка към бедствието. Помислете за Доналд Тръмп и правителството му от милионери; за влиянието на братята Кох във финансирането на десни организации; за империята Мърдок и нейния огромен принос в отричането на климатичните промени; или за  петролните и автомобилните компании, чието лобиране предотвратява по-бързото преминаване към нови технологии.

Не става въпрос само за това, че правителствата се провалиха, въпреки че провалът им бе зрелищен. Обществените радио и телевизионни медии систематично не отразяват случващото се с околната среда, като същевременно позволяват на непрозрачно финансирани лобисти, маскирани като тинк-танкове, да оформят обществения дневен ред и да отричат това, пред което сме изправени. Академиците, уплашени да не разстроят своите спонсори и колеги, държат устите си затворени.

Дори институциите, които твърдят, че се занимават с тежкото ни положение, остават блокирани в съществуващите разрушителни рамки. Наскоро присъствах на среща, посветена на колапса на околната среда в Института за изследване на обществената политика. Много хора в стаята сякаш разбираха, че постоянният икономически растеж е несъвместим с поддържането на земните системи.

Както изтъква антропологът Джейсън Хикел, досега не се е случвало и няма как да се случи отделяне на ръста на БВП от глобалното потребление на ресурсите. Максималното ниво потребление на ресурси, което може да бъде понесено от екосистемите на Земята, е  около 50 млрд. тона годишно. Светът обаче вече консумира по 70 милиарда тона. При сегашните темпове на икономически растеж, това количество ще нарасне до 180 млрд. тона към 2050 г. Максималната ефективност при изразходването на ресурсите, съчетана с огромни данъци върху въглеродните емисии, ще намали количеството им в най-добрия случай до 95 млрд. тона – все още далеч над пределно допустимото за Земята. Изглежда, че членовете на института приемат, че „зеленият растеж“ е физически невъзможен.

И въпреки това, още в същия ден институтът обяви нов голям икономически приз за „амбициозни предложения за постигане на постепенно подобряване на темповете на растеж“. Конкурсът ще търси идеи, които да позволят темповете на икономически растеж във Великобритания да се увеличат поне двойно. Съобщението беше придружено от обичайното празнословие за устойчивостта, но никой от журито на наградата не е демонстрирал особен интерес към околната среда.

Онези, от които чакаме решения, се тътрузят сякаш нищо не се е променило. Сякаш натрупващите се доказателства нямат никакво влияние върху техните съзнания. Десетилетията на институционална неефективност гарантират, че само „нереалистични“ предложения – преобръщащи икономическия живот с незабавен ефект – имат реален шанс да спасят планетата ни, която бързо се спуска надолу по смъртоносна спирала. И само тези извън провалените институции могат да поведат тези усилия.

Две задачи трябва да бъдат изпълнени едновременно – да се посветим телом и духом на възможността да бъде предотвратен колапса, така както го правят от Extinction Rebellion; и да се подготвим за вероятния неуспех на тези усилия, колкото и да е ужасяваща тази перспектива. И двете задачи изискват пълно преразглеждане на отношенията ни с живата ни планета.

Тъй като не можем да се спасим, без да се противопоставяме на олигархичния контрол, борбата за демокрация и справедливост, и борбата срещу разрушаването на околната среда на практика са едно и също.

Не позволявайте на тези, които предизвикаха тази криза, да определят границите на политическите ни действия. Не позволявайте на онези, чието магическо мислене ни вкара в това блато, да ни казват какво може и не може да бъде направено.

Оставете коментар