В категории:България

Бедните в България – все по-бедни, богатите – по-богати, а държавата нехае

Ново проучване на Oxfam показва, че правителствата в България последователно нехаят за проблема с неравенството у нас. Страната ни е в дъното не само в ЕС, но и в целия свят по отношение на някои от мерките за борба с неравенството. Въпреки това тази тема изцяло отсъства от политическото и медийно говорене.

Снимка: Иво Христов

Поредица български правителства от различни цветове на практика са незаинтересовани от справянето с проблема с неравенството у нас. Макар пропастта между бедни и богати в България да е сред най-високите в Европейския съюз, а редица авторитетни международни изследвания да предупреждават за рисковете, които крие неравенството, управляващите в последните години не предприемат никакви мерки за намаляване на разликата между богати и бедни, която непрекъснато се увеличава.

Това е изводът, който можем да направим относно България на база на ново мащабно проучване на международната организация Oxfam, съвместно с Development Finance International (DFI), посветено на борбата с неравенството по света. В него са обхванати над 150 държави, сред които и България, като на база няколко групи от различни фактори, експертите в Oxfam въвеждат „индекс за ангажимента на правителствата за намаляване на неравенствата“.

„Много страни по света, богати и бедни, преживяха през последните 30 години драстично нарастване на пропастта между най-богатите хора в обществото и всички останали. Тази криза на неравенството се характеризира със ситуация, при която само 8 души притежават същото богатство, каквото общо имат най-бедните 3,5 милиарда души на планетата. Неуспехът да се справим с тази нарастваща криза подкопава социалния и икономическия прогрес и в значителна степен – борбата срещу бедността. Проучванията на Oxfam показаха, че от началото на века най-бедната половина от населението на света е получила само 1% от общото нарастване на световното богатство, докато горният 1% е получил 50% от увеличението“, се посочва в доклада.

Oxfam нарежда България на незавидното 79-то място от 152 държави, като единствената държава от Европейския съюз зад нас е Литва. За сметка на това пред България са страни като Танзания, Соломоновите острови, Тринидад и Тобаго, Папуа Нова Гвинея, Бенин, Кирибати, Таджикистан, Джибути, Малави, Буркина Фасо и много други други. Далеч напред в челото на класацията са повечето европейски държави, като най-отдадени на намаляването на неравенството са скандинавските държави, Белгия, Германия, Австрия и т.н. На почти 30 позиции пред България, под №50 е северната ни съседка Румъния, с която често обичаме да се сравняваме.

Пропастта между бедни и богати в България е не просто видима с просто око, но категорично потвърдена от Европейската статистическа служба Евростат и от коефициента „Джини“, който също измерва неравенството. За 2016 година страната ни е на първо място по неравенство в Европейския съюз (с уговорката, че все още не са обработени данните за Литва, която ни изпреварва година по-рано), като разликата в доходите на най-богатите и най-бедните 20% от населението в последните години достига гротескни нива. През 2016 година тя се е повишила от 7.1 до 7.9 пъти.

Произтичащите от неравенството тежки и дългосрочни проблеми в различните общества са обект на множество изследвания от доста години насам и занимават нобелови лауреати, големи международни организации като МВФ и други, авторитетни икономически форуми и т.н.

По традиция обаче, България остава встрани от съществените дебати и истинските проблеми, а темата за неравенството е типичен пример. Може да се каже, че в страната ни липсва изцяло дебат по темата, а това е най-видно по време на предизборни кампании. Положението става почти трагично след избори, когато партиите са свикнали да забравят и малкото си положителни обещания, а фактите показват, че по отношение на неравенството вървят дори в обратна посока – към неговото засилване.

Индекс на ангажимента за борба с неравенството

Изследователите от Oxfam и Development Finance International посвещават около година на изследвания периода между май 2016 и април 2017 година. Индексът на Oxfam се формира от близо 20 отделни фактора, групирани основно от три групи – държавни разходи за здравеопазване, образование и социална защита, данъчна система и пазар на труда.

В първата група са включени разходите за здраве, образование и социална защита като процент от общите разходи, както и като процент от БВП на съответната страна.

Във втората са всички видове данъци, които формират цялостната данъчна система в страната, а в третата – данни за профсъюзите, правата на жените, майчинството, минималната заплата, БВП на глава от населението и други. Организацията предоставя подреждане на отделните държави в три отделни графи спрямо тези три групи фактори, а след това изготвя и общ осреднен индекс.

Къде сме ние?

Видно от данните за България, незавидната си позиция дължим в голяма степен на действащата у нас данъчна система. Тя е поставена от Oxfam на 144-то място от 152 изследвани държави, като в челото са системите, които спомагат за преодоляване на неравенството, и обратното – в дъното са онези държави, чиито данъчни системи не само не намаляват, но дори способстват за увеличаване на неравенството.

И макар по този показател наистина да сме на дъното в света, то и мястото ни спрямо останалите два критерия няма основания да ни радва.

Противно на лансираните активно манипулативни твърдения за „щедрата социална система“ у нас, България e чак на 52-ро място по отношение на публичните разходи за здравеопазване, образование и социална защита. По този показател единствената държава членка на Европейския съюз зад нас е Румъния, която заема 57-мо място, а европейските държави изобщо също се броят на пръсти.

Що се отнася до състоянието на пазара на труда, България регистрира „най-доброто“ си представяне по този показател – 44-то място, като тук успяваме да изпреварим държави от ЕС като Гърция и Испания. Трябва обаче да се има предвид, че макар майките у нас да се радват на хартия на един от най-дългите периоди на майчинство в света (две години) – фактор, който e част от формирането на този показател, то заплащането през втората година на майчинството е в рамките на едва 340 лева, което на практика кара повечето млади майки да се връщат на работа още след първата година. Същевременно, неформално, жените са сериозно дискриминирани от потенциалните работодатели именно във връзка с възможността им забременеят, но статистиката едва ли има как да улови случаи като този, при който работодател опитал да запише в договора на своя работничка, че същата му дължи неустойка от 700 лева, ако си позволи да забремее.

„Да не се изложим пред чужденците“

Проблемът с неравенството в България се отчита и от институцията, съветите на която иначе сме свикнали да приемаме много сериозно – Европейската комисия. Когато обаче те са свързани с борбата с неравенството, а не например със съдебната реформа, темата сякаш се неглижира от обществени медии и големи издания.

Така например през май остана почти незабелязана констатацията на Комисията, че ножицата между богати и бедни се разтваря все повече в България до едно от най-високите нива в ЕС. В препоръките си към страната в рамките на Европейския семестър от ЕК посочиха още: „В България разликата между неравенството в доходите преди и след данъчно облагане и социални трансфери е сред най-малките в Европейския съюз”, с което ясно ни казаха, че държавата не преразпределя националното богатство по начин, който да смекчи фрапиращите разлики между бедни и богати.

Дори напротив, акцентът върху косвените данъци пренася тежестта все повече към хората с по-скромни доходи, които харчат всичко, което изкарват и съответно дават по-голям дял до доходите си на хазната под формата на ДДС и акцизи. В същото време, най-едрият бизнес в страната се радва на щедри данъчни кредити.

Как ще ги стигнем европейците?

DFI и Oxfam вярват, че кризата с неравенството не е неизбежна и че правителствата не са безсилни пред нея. „Нашите проучвания показват, че редица правителства, както в близкото, така и в далечното бъдеще, могат да обърнат тенденцията на нарастващо неравенство, като предприемат ясни стъпки за намаляването му. В различни периоди това са извършвали правителствата на Швеция, Чили, Уругвай и Намибия. За съжаление, много други правителства, включително тези на Нигерия и Индия, не успяват да използват инструментите, с които разполагат, за да се справят с този глобален проблем. Те няма да успеят да спрат бедността и няма да постигнат устойчив икономически напредък, който да бъде от полза за всички в обществото, освен ако не предприемат съгласувани мерки още сега“, се посочва още в доклада.

Кадър от Бразилия. Снимка: www.oxfamamerica.org

От своя страна британският „Гардиън“, който посвещава сериозен материал на проучването посочва, че „липсата на достатъчно инвестиции в образование и ниските данъци са формирали силно неравно общество, в което бедните твърде често са неспособни да покриват ежедневните си разходи за живот“.

Великобритания е далеч пред България под №17 спрямо общия индекс. В дъното на класацията са Нигерия, Бахрейн и Муанмар, а първата европейска държава е Албания, която заема и последното място по отношение на данъчната система, но е важно да се уточни, че през 2014-та година Албания стана една от страните, които се отказаха от плоския данък и тепърва се възстановяват от този „експеримент“ и събират данни за ефекта от въвеждането на прогресивна скала.

Ако погледнем перото “социална защита” в България ще видим, че държавата заделя относително малко средства по него – 13,3% от БВП срещу над 19 средно за ЕС. Най-шокиращи са разликите при обезщетенията за безработица, за които държавите в ЕС отделят цели 1,4% от БВП, а тези в еврозоната – 1,7%. На дъното са България и Румъния с нищожните 0,1%. Обществените средства за здраве също са далеч под нивата в ЕС, а недостигът се компенсира от джоба на пациентите.

Същевременно дебатът за промяна както в данъчната политика, така и по отношение на преразпределението, изцяло отсъства у нас. В последната предизборна кампания нито една от партиите, които в крайна сметка се оказаха в Народното събрание, не отвори сериозно темата за промяна на данъчната система и отказ от плоския данък. Точно обратното – България продължава да се гордее с ниските си плоски преки данъци (10% върху доходите на физическите лица и върху фирмите) и напълно неоправдано да лее крокодилски сълзи за плоската измама с плоския данък, а водещите политици упорито ни убеждават, че този фактор, заедно с ниската цена на труда (иначе казано – ниските заплати за работниците) са основните ни „конкурентни предимства“.

Фактите обаче показват, че основният аргумент на защитниците на плоския данък, а именно привличането и запазването на чуждестранни инвестиции, е абсолютно несъстоятелен. За 2016 спрямо 2015 година БНБ отчита срив в преките чуждестранни инвестиции в България от близо 60%. Съвсем наскоро пък бяха публикувани данни и за 2017 година, според които сривът на чуждестранни инвестиции продължава, като за първите пет месеца от годината преките чуждестранни инвестиции в страната са намалели драстично с 77.2% спрямо същия период на 2016 година. Междувременно прехвърлената върху косвените данъци тежест задушава потреблението, а оттам и цялостното икономическо развитие за сметка на спестените пари от малцина.

Вместо дебат за политиките, с които неравенството може да бъде ограничавано, активно в България се говори единствено за увеличаване на разходите за отбрана – тема, по която всички политици демонстрират широк консенсус въпреки меко казано спорните положителни резултати от увеличаването на разходите за въоръжаване по света и подвеждащите твърдения, че страната ни е „на опашката в НАТО“ по отношение на разходите.

Дебатът по отношение на пазара на труда пък постепенно се налага в публичното пространство, но най-вече благодарение на десетките случаи на неизплатени заплати, довели до протести и дори до сформирането на парламентарна комисия, но със спорен и все още неясен краен резултат. Междувременно работниците продължават да бъдат унижавани, да не получават заплатите си редовно или изобщо или пък направо да губят живота си на работното си място – само от началото на тази година има 31 такива случая, а за миналата година те са 71.

Защо прекомерното неравенство е лошо за всички?

„Неравенството е лошо за всички нас. То води до престъпност и несигурност, по-нисък икономически растеж, лошо здраве и други неблагоприятни резултати. Последствията за най-бедните хора в света са особено тежки. Доказателствата са ясни: на крайната бедност няма да се сложи край, освен ако правителствата не се справят с неравенството и не обърнат последните тенденции. Ако не го сторят, Световната банка прогнозира, че до 2030 г. почти половин милиард души все още ще живеят в крайна бедност“, посочват още от Oxfam в своите изводи.

Пред „Барикада“ икономистът от Австрийския институт за икономически изследвания Атанас Пеканов коментира, че в последните години темата за разпределението на доходите се е наложила не само като проблем от морална гледна точка, но все по-често се говори и за неговите последствия за икономическото представяне на дадена страна.

По думите му, големите неравенства сами по себе си означават разрив между индикатори като Брутния вътрешен продукт (БВП) и директния ефект на растежа върху доходите на хората. „Така например, поради големите неравенства, чисто статистически, икономическият растеж вече не ни показва много ясно какво наистина се случва с т.нар. средна класа. В последния доклад на Томас Пикети от тази година, той показва как макар като цяло да има сериозен икономически растеж в периода 1980 до 2015 в Щатите, то доходите на средностатистическия американец не са се увеличили. Т.е. живота не се е подобрил въпреки големият икономически растеж – целият растеж се изразява в растеж на доходите на най-богатите 1 % или дори 0,01 %“, обясни Пеканов.

„Една икономика започва да губи динамика, когато голямата част от средната класа бива притискана и не може да консумира, докато само най-богатите, които консумират по-малка част от общия си доход, увеличават своето богатство“, добави той и подчерта, че подобни са и изводите от изследванията на МВФ, които показват, че по-неравните страни са изправени пред повече проблеми, бележат по-нисък растеж и по-често страдат от кризи.

Атанас Пеканов

„Рагурам Раджан, както и други икономисти, често подчертават, че нарастването на неравенствата в комбинация с отпускането масово на лесни кредити (които да компенсират липсата на достатъчно високи доходи за адекватна консумация) са част от причините за това колко силна беше кризата в Щатите. Освен това, неравенствата влияят и на ефективността на паричната и фискалната политика“, каза той. Според Пеканов напоследък, важна тема е и неравенството при фирмите – като източник на монополна мощ в полза на т.нар. фирми-звезди.

„Не трябва да забравяме полит-икономическата страна на този въпрос –  някои академици обясняват възхода на популистките партии с недоволството на хората от постоянното нарастване на разликите между най-богатите групи в обществото и останалата част от населението”, припомни Пеканов, който е работил още и в Института за ново икономическо мислене (INET).

Опитът на Австрия, и не само

На Запад със сигурност се прави много повече, дори и да не е напълно достатъчно, за да се ограничат тези негативни трендове, категоричен е Пеканов.

„Има редица политики, които са важни в това отношение. Екипът около Пикети и Саец винаги подчертават важността на прогресивното данъчно облагане като исторически най-силните фактори за намаляване на неравенствата и утвърждаване на едно по-равно разпределение на доходите. Данък наследство и данъците върху големите богатства също играят важна роля, особено защото имат по-малко демотивиращ ефект, отколкото данъците върху труд – те таксуват капитали, които иначе може би въобще няма да бъдат активирани или инвестирани“, коментира той.

„Разбира се, преди преразпределението, идва първичното разпределение. Така в Западна Европа, например в Германия и Австрия, висшето образование е безплатно, което дава по-добра възможност на младите хора да се развиват равностойно, без да се налага да трупат дългове още преди да са започнали работа. В същия смисъл жилищната политика е от ключово значение, за да осигури достъпни жилища за всички граждани – нещо, което е огромен проблем в някои европейски столици с бума на пазара за имоти“, посочи Пеканов.

По думите му, при най-беглото сравнение на англо-саксонските страни и тези от Западна Европа и големите разлики в неравенствата между тях, си проличава, че политиките по доходите могат да играят важна роля за едно по-равно разпределение и за стабилизиране на средната класа. „За съжаление, със своите политики, България в момента по-скоро прилича на англосаксонските страни“, обобщи Пеканов.

Препоръките на Oxfam

Социалните разходи за обществени услуги като образование, здравеопазване и социална защита имат доказан ефект върху намаляването на неравенството. Например, неотдавнашно проучване на 13 развиващи се страни установи, че 69% от намаляването на неравенството се дължи на инвестициите в обществените услуги. Социалните разходи почти винаги са прогресивни, защото помагат за намаляване на съществуващите равнища на неравенство.

Прогресивното данъчно облагане, при което корпорациите и най-богатите лица се облагат повече, за да преразпределят ресурсите в обществото и да осигурят финансирането на обществените услуги, е ключов инструмент за правителствата, които се ангажират да намалят неравенството. Потенциалната роля на данъчното облагане за намаляване на неравенството е ясно документирана в страните от ОИСР, както и в развиващите се страни. Въпреки това, данъчното облагане може да бъде прогресивно или регресивно, в зависимост от политическия избор на правителството.

Съществуват сериозни доказателства, че по-високите заплати за обикновените работници и по-големите трудови права, особено за жените, са от ключово значение за намаляване на неравенството. Правителствата могат пряко да въздействат тук, като определят минимални заплати и повишават минималната заплата; Те могат да имат непряко въздействие, като подкрепят и защитават правото на формиране и организиране на синдикати. Данните от Международния валутен фонд (МВФ) и други показват, че неотдавнашният спад в синдикалната организация е свързан с нарастването на неравенството, тъй като работниците губят сила при договарянето на условията си на труд и още по-голяма част от стойността на производството отива за печалбите на собствениците на капитала. Жените са непропорционално представени в най-нископлатените работни места, с лоша защита и несигурни условия на заетост.

Николай Драганов
Бакалавър по социология и магистър по маркетинг от Университета за национално и световно стопанство в София. От 2012-та година работи като политически журналист - в News.bg, Информационна агенция БГНЕС и Телевизия BiT. Като парламентарен репортер отразява работата на 42-рото и 43-тото Народно събрание. Съавтор е на документалния филм "Невидимите хора".

Оставете коментар