Българската държава, олицетворявана, уви, от премиера Бойко Борисов, вдъхновено стреля в крака си. Впрочем не само в своя, но и на цяла Източна Европа.
Борисов изпълни заканата си отпреди две седмици и обяви, че правителството му оттегля доверието си от официалния български кандидат за поста на генерален секретар на ООН Ирина Бокова, като издига за нов кандидат еврокомисаря по бюджета Кристалина Георгиева.
Ходът, макар и ясно анонсиран предварително, все пак оставя със зейнали усти дипломати и експерти по света и у нас, които до последно не вярваха, че чак такова чудо, невиждано никога в историята на световната дипломация, е възможно. „Булгар, булгар” обаче отново удиви света.
Нежеланият шанс
Не само като жена от Източна Европа, но и най-вече като успешен генерален директор на ЮНЕСКО за втори мандат, Ирина Бокова беше първото име, което се завъртя в световните медии като кандидатурата с най-добри шансове за нов генерален секретар на ООН още много преди да тръгне реалната кампания. Общо беше очакването, че българската дипломация ще се впусне в дейни усилия и Бокова ще стане безспорна единна кандидатура на цяла Източна Европа.
Но не би. Нищо не бе направено в тази посока и дори националното ѝ номиниране бе забавено възможно най-дълго. Така че междувременно един куп страни от нашия регион решиха да не чакат и също да издигнат свои кандидати.
Още на онзи етап опитните дипломати по света взеха озадачено да се оглеждат към София и да се питат иска ли всъщност българското правителство страната му да стигне до върха на ООН и дали въобще разбира какъв безценен коз държи в лицето на Бокова. Това озадачаване премина в откровено объркване с подаваните разнопосочни сигнали от висши български дипломати, които всъщност действаха против кандидатурата на Бокова. Плюс разни тукашни писмописци, тиражирали долни нападки срещу нея. Объркването прерасна в стъписване, когато на сцената излезе и „алтернативната кандидатура” на Кристалина Георгиева.
През всичкото това време вървяха предварителните селективни гласувания в Съвета за сигурност на ООН, на които, както наскоро обясни в специално интервю за „Барикада” бившият зам.-външен министър Любомир Кючуков, „стремежът е да се отсеят тези, които нямат шансове” и е „важно не толкова колко са гласовете „за”, а колко са обезкуражаващите гласове.” Това е процедура, в която кандидатите не участват, а най-същественото е какво прави дипломацията на страните им за тях.
Едва по-късно идва гласуването с цветни бюлетини, от което може да проличи кои кандидати събират най-много „червени картони” със значението на вето. Но дори и ветото на този етап не е показателно – при предходни гласувания всички, стигнали до този кръг са получавали по няколко „червени картона”. Вето може да има и на най-крайния етап, когато са останали само един или двама кандидати. Любомир Кючуков припомни в интервюто си за „Барикада” случая с Кофи Анан, на когото Франция 8 пъти наложи вето през 1996 г., но накрая все пак беше постигнат компромис и той стана генерален секретар на ООН.
Режисирано алиби
Тоест – за всеки познавач на сложните механизми, по които върви изборът за този висок пост, е пределно ясно, че сегашният етап от процеса е още много начален. И нищо не може да е достатъчно сериозна индикация за хипотетичен неуспех на кандидата, особено ако кандидатът е генерален директор на ЮНЕСКО и е с априори много силен шанс за победа. Въпрос само на дипломатически усилия е този златен шанс да бъде реализиран.
Българското правителство обаче самó се отказа да полага такива усилия. Още на 13 септември, когато Борисов даде „срок” на Бокова до 26 септември, тоест до поредното селективно гласуване, да стане „първа или втора” и се закани, че иначе щял да размисля, стана ясно, че официална София всъщност работи срещу своя кандидат. Когато се правят такива декларации, това е недвусмислен сигнал към гласуващите в Съвета за сигурност, че държавата България не стои зад кандидата си. Тоест Борисов още на 13 септември практически в прав текст подкани всички в Съвета за сигурност да спрат да гледат сериозно на Бокова. По този начин той сам си осигури алибито днес да излезе и да упрекне Бокова, че „резултатът е с едно място надолу”, да я обиди, сравнявайки я още веднъж с недоразумението Румяна Желева, и да лансира като нова българска кандидатура Кристалина Георгиева.
Защо не трима, четирима, петима кандидати
Веднага след новината потърсихме отново Любомир Кючуков за коментар и ето неговото мнение специално за „Барикада”:
„Това е прецедент, с който влизаме в историята на международната дипломация. Българската държава унищожава шансовете българка да заеме най-високия пост в ООН. С две кандидатури отиваме отвъд границите на разумното. Дотук се стигна заради пропуснати възможности и неадекватни действия на българската дипломация и държава. Компрометирахме шансовете не само на България, но и на цяла Източна Европа. Що се отнася до класирането на Ирина Бокова на последната селекция от 26 септември, аз бих казал, че то е дори неочаквано добро предвид предшествалите изявления на Борисов. Искам също да цитирам един въпрос, който наскоро ми зададе чужд дипломат: Как вие, българите, живеете заедно, след като толкова се мразите? Не можах да му отговоря… Но понеже няма как да остана в сериозната тоналност на фона на онова, което се случва сега, ще се опитам да откликна на разиграваната гротеска в нейния дух. И ще попитам – а защо да останем само с двама кандидати за генерален секретар на ООН? Защо да не са трима, четирима, петима? Мераклии не липсват, а документите на ООН, в които подобен абсурд просто не е бил предвиден, не налагат огранчения. Всяка следваща кандидатура ще има точно толкова шансове, колкото и втората – клонящи към нулата.”
Ирина Бокова продължава напред
Да, така е, защото Ирина Бокова остава в играта. Веднъж номинирана, никой не може да отмени кандидатурата ѝ, освен ако тя самата не се оттегли. А тя показа, че няма да го направи. Няма и защо. Оттеглянето ѝ би признало за валидни „аргументите” на правителството на Борисов. Но Бокова е наистина дипломат от висша класа и тя знае, че същинското състезание още не е започнало.
Има и нещо друго, много съществено – човешкото ѝ достойнство и отговорността ѝ като българка да докаже, че в страната ни живеят не само потомци на Бай Ганю, но и на Алеко Константинов. Нищо, че Ганювците продължават да гърмят по Алековците. Въпреки всичко и едните, и другите влизат в историята и във фолклора достатъчно красноречиво, всеки на точното си място.
Чест прави на Ирина Бокова, че в този толкова болезнен за нея момент, когато собствената ѝ държава я „отстрелва”, тя продължава напред. Но не прави чест на България – и то не само на официалната, но и на масовата, че забравя колко рядко нашата политика и дипломация е била спохождана от толкова позитивизъм, колкото носи Бокова с цялата си дейност на различни поприща.
Достатъчно е само да се припомни ролята ѝ за освобождаването на българските медици от либийския затвор. По онова време Бокова е посланик на България в Париж. Именно нейна е заслугата френският президент Никола Саркози и съпругата му Сесилия да се ангажират лично с каузата. Бокова не е от онези, които шуми около себе си и се хвали. Само на много близки е признавала как е седяла в Елисейския дворец с прехапани устни и стиснати палци в онази нощ, когато се е решавало дали Сесилия ще успее да качи сестрите ни на самолета си и да ги докара в София…
За благодарност днес българското правителство изоставя Бокова пред очите на целия свят. Но вместо да тръшне вратата обидена, тя все пак продължава напред. Защото очевидно за разлика от други добре съзнава, че България е нещо повече от поредното правителство и поредната международна далаверка. И явно ще се опита да изчисти, доколкото може, името на страната ни от петното, лепнато с екзотичния ход от София със смяна на националния кандидат „в крачка”.
Няма да ѝ е лесно. Защото сам по себе си ходът на Борисов оставя много малки шансове някой оттук нататък да погледне сериозно на държавата ни, а и на Източна Европа като цяло.
За кого е полезно торпедото Кристалина Георгиева
Атракцията се подсилва и от летящия старт на новообявената българска кандидатка. Кристалина Георгиева още в първите часове след решението на българското правителство вече беше готова със свое интервю за американския вестник „Политико”, в което заяви ни повече, ни по-малко: „Аз трябва да бъда новият генерален секретар на ООН!”
Какво тук значат аргументите, че точно тази кандидатка няма никакви шансове точно за този пост, които експертите се измориха да повтарят… Първо, никой друг българин не може да разчита на висш пост в системата на ООН, след като Ирина Бокова все още е генерален директор на ЮНЕСКО. Няма как две такива ключови позиции да се заемат едновременно от представители на една и съща държава. Второ, Кристалина Георгиева е член на Европейската комисия, наложила санкции на Русия. А Русия вече достатъчно ясно даде да се разбере, че ще наложи вето на всеки представител на институция, участвала в санкционни действия срещу нея. Тоест това е една предизвестено обречена кандидатура.
Тогава каква е целта на издигането ѝ? Очевидно една-единствена – да се препъне Бокова и изобщо всеки друг кандидат от Източна Европа и да се даде шанс на досегашния фаворит в селекциите португалеца Антонио Гутериш – човекът на Жозе Мануел Барозо. Самият Барозо може и да не е вече начело на ЕК, но още е достатъчно влиятелен в европейските коридори. А с новата си позиция на висш пост в „Голдман Сакс”, макар и критикуван от Брюксел, очевидно се е фокусирал върху сладките перспективи, които съзира в задаващото се ТПТИ – Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции. На което така добре ще му дойде един верен лобист начело на ООН…
Доста се върти и версията, че и канцлерът на Германия Ангела Меркел е заложила на Гутериш, като на общ евроатлантически кандидат. През тази призма е разглеждан и раздуханият от медиите неин разговор с руския президент Владимир Путин на срещата на Г-20 в Китай – не като лобиране за Георгиева, а като пускането ѝ в ролята на торпедо, което да разчисти пътя за Гутериш.
Накратко – абсурдът, който наблюдаваме сега, очевидно е резултат не само на отдавна видимата за всички ни некомпетентност на най-високо ниво в държавата ни. Но и на унизителна сервилност към чужди интереси.
About The Author
