Вече е ясно, че европейските лидери предпочитат войната в Украйна да продължи, че се страхуват от мира (поне от „бърз“ такъв), че мнозина вярват, че Европа вече е във война и изглеждат сляпо ентусиазирани да я превърнат в война с оръжия, и че са обсебени от идеята да нанесат поражение на Русия. Много по-неясно е защо мислят по този начин. На фона на бурните събития през тази година се очертава отговор – някакъв метод в тази лудост.
Ние живеем в епоха на Zeitenwende. От трепетът, с който тази дума се изрича в английските медии, човек би си помислил, че означава „германците отново обичат войната“. Може да ви бъде простено, че мислите така, когато в промоционален видеоклип на Бундесвера се показва церемония с факли и танкове в литовска гора, съпроводена от музика от „Властелинът на пръстените“, или когато министър иска да подготви гимназистите за война. Или, в тази връзка, когато Германия възстановява наборната военна служба.
Но Zeitenwende означава „край на една ера“. Това не се отнася само до ерата, обявена от бившия германски канцлер Олаф Шолц в отговор на руската атака срещу Украйна през 2022 г. По-скоро имам предвид историческа промяна, която настъпи от само себе си. Три години след прокламацията на Шолц и само няколко дни след встъпването си в длъжност през януари тази година, американският държавен секретар Марко Рубио заяви, че еднополюсният момент е бил аномалия и че светът се връща към многополюсен ред, в който има място за Русия и Китай като велики сили.
Откакто Рубио постави клиничната си диагноза, наблюдаваме как европейските външнополитически кръгове отново се оказват в неловка ситуация: грубата критика на Пит Хегсет на конференцията по сигурността в Мюнхен; Доналд Тръмп и Дж. Д. Ванс, които се заяждат с Володимир Зеленски в Овалния кабинет; френските съобщения за миротворци в Украйна, които се разпадат в рамките на няколко дни; срещата на Тръмп с Владимир Путин в Аляска, последвана от група европейски лидери, наредени пред бюрото му като деца, извикани в кабинета на директора; и европейските лидери, които аплодират американския президент, наричащ Русия „хартиен тигър“, само за да осъзнаят, че той е намеквал, че ще трябва да се борят с това животно сами.
На 19 ноември излезе новината за посредническото предложение за мир на САЩ, налагащо строги условия на Украйна. Това беше новина и за европейските лидери, като американски представител добави още сол в раната: „Ние не се интересуваме от европейците.“ През първите 48 часа европейците реагираха с изумено и мрачно мълчание.
Американците видяха в това предимно неприятното зрелище. Европейците, междувременно, наблюдаваха как елитите им се поддават на мания за превъоръжаване, характеризираща се с пронизително разпалване на страх („последното ни лято в мир“), престорена военна самонадеяност и главоломн ооръжейно печалбарство. Бълват се изтърканите клишета: младежта ни е твърде мека за война, а всеки, който не иска да умре и да убива за родината, е опасност за обществения морал.
Какво обяснява тази истерия сред европейските елити? Какво обяснява внезапната им готовност да загърбят строгите фискални правила, да отблъснат гражданите с още по-строги мерки за икономии и след това да ги упрекват за недоволството им, да отстъпят покорно позициите си в търговията или да суспендират демокрацията? Защо се възраждат милитаристките пропагандни тропи, които миришат на гнилостта от началото на ХХ век?
Европа сама
Когато в края на Студената война Съединените щати се оказаха единствената останала суперсила, теории като „краят на историята“ на Франсис Фукуяма или доктрината на Волфовиц превърнаха еднополюсната реалност в мандат. Глобалната хегемония на САЩ трябваше да бъде запазена на всяка цена, а армията ѝ трябваше да бъде в състояние да победи противниците си навсякъде по света — ако се наложи, едновременно. Регионалните сили, изоставащи далеч зад САЩ в военно и икономическо отношение, трябваше да се подчинят на американското първенство. Съответно военните съюзи – преди всичко НАТО – бяха разширени и от Северна Африка до Централна Азия бяха подети евентуално вечни войни.
След това, през последното десетилетие, ново поколение американски мислители започна да критикува стремежа към доминация като неустойчив, вреден за националната сигурност и пагубен за демокрацията и благоденствието на обществото. Първенството придоби негативна конотация в голяма част от политическия спектър на САЩ. Но информацията за промяната никога не стигна до Европа.
Според Елдар Мамедов, бивш старши съветник по външна политика в Европейския парламент, това дори не е било забелязано в най-висшите кръгове на Брюксел: „Когато питам европейските политици защо САЩ биха искали да помогнат на Европа да срине Русия, те споменават лидерство, доминация и първенство, сякаш не знаят, че „първенство“ вече е мръсна дума във Вашингтон.“
Все пак грубите изисквания на администрацията на Тръмп към членовете на НАТО да харчат повече за отбрана не би трябвало да са изненадващи. Американците отдавна призовават европейските си съюзници да увеличат военните си разходи: през 50-те години, за да допринесат за сдържането на Съветския съюз, а от 90-те години насам – за да съфинансират съвместния проект за глобално господство. В същото време Америка извлича огромни ползи от военното си присъствие в Европа, която е най-ценният актив и ключов център на глобалното ѝ господство.
Ако европейските лидери сега се опитват да предприемат отчаяни мерки, като например рискована хазартна игра с теглене на заеми обзпечени със замразени руски активи, то е защото краят на американското господство представлява много по-драматична загуба на статут за европейците, отколкото за американците. Съединените щати остават суперсила, един от безспорните полюси на многополюсния ред. Но какво трябва да бъде Европа сама по себе си по отношение на военната си мощ и силовата политика? Велика сила? Искат ли това европейските граждани? Искат ли и великодържавното съперничество, което неизбежно ще дойде с това, което ще отрови тяхната демокрация, ще засили неравенството и ще застраши мира по целия свят? Никой не е попитал европейците за това. Те биват подтиквани към паника и надпревара във въоръжаването в сляпо бързане.
Но това не е от страх от атака на Русия срещу държавите от НАТО.
Европейските влиятелни политици обичат да разказват история, в която Путин се явява като безразсъден и алчен завоевател на светове, нападащ една страна след друга, като в този процес (и против всякаква логика) става все по-силен.Чудовище, по думите на Макрон, „хищник пред нашите порти, който трябва да се храни, за да оцелее“.
Така го обяснява и брюкселският мозъчен тръст Bruegel: Русия ще атакува Европа. Защо? Защото разполага с толкова много оръжия от този или онзи тип. Но в този аргумент липсва каквито и да било доказателства от (изтекли) руски източници, улики от съвременната (и по-старата) руска история и, преди всичко, основателна стратегическа причина. Нека не забравяме, че колективните армии на НАТО са далеч по-силни от руските, което е изключително добре документирано.
През по-голямата част от тази година избраните представители на Европа, все още неуверени в новопридобитата си войнствена осанка, се измъкваха, когато бяха питани за плановете на Русия за нападение. Понякога някой допуска гаф, като подхвърля, че страната му няма от какво да се страхува, като испанският премиер Педро Санчес, който заяви, че руските войски едва ли ще преминат Пиренеите.
Някои проявиха пасивно-агресивна съпротива срещу огромното превъоръжаване и всеобхватната милитаризация на политиката, икономиката и обществото, които се представят като единственото спасение за Европа. Механизмът на ЕС за отпускане на заеми срещу оръжие SAFE, който председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен обяви с голяма помпозност през пролетта, в крайна сметка не беше подкрепен, като Германия се оттегли в последния момент.
Членовете на НАТО се съгласиха на думи с изискването на Тръмп за 5% от БВП за разходи за отбрана, въпреки че Испания се противопостави на тенденцията, позовавайки се на социалния мир в страната. Но те постигат това чрез креативно счетоводство: всичко, от ремонта на мостове до инвестициите в изкуствен интелект, ще се брои. Все пак, дори и тази разединеност – отказът на Испания да отдели 5% от БВП за отбрана, краткотрайната постановка на Словения за референдум за членството в НАТО, хроничното противопоставяне на Унгария – може да забави, но не и да спре марша на европейския неомилитаризъм.
Хегемония в Евразия
Реакцията на европейските лидери на незаконните атаки на Израел и САЩ срещу Иран през юни допълнително изясни мотивите зад новата войнственост на Европа: германският канцлер Фридрих Мерц благодари на Израел за това, че е свършил „мръсната работа” на Европа, а фон дер Лайен проповядваше за правото на Израел на самоотбрана, докато критикуваше Иран. Два месеца по-късно „E3“ – Германия, Франция и Великобритания – възстановиха санкциите срещу Иран. Официално това беше направено, защото Иран не се върна на масата за преговори, но всъщност беше демонстрация на предпазливо подчинение на Тръмп, с цел да го умилостиви да продължи войната в Украйна.
Неомлитаризмът на Европа е стремеж към доминиране, а не към защита от опасност.
„Неудобството по въпросите, свързани със сигурността, често може да бъде заместител на по-дълбоки опасения относно статуса“, обобщава канадският експерт Закари Пайкин след месеци на интервюта с европейски политици, отговорни за външната политика. Европейските елити не се страхуват толкова от атака срещу съответните си родини, колкото от загубата на първенството, в което са се настанили удобно от десетилетия като младши партньори на Съединените щати.
Европейските политици, дипломати и служители на официални организации, както и коментаторите, които им се подмазват, са свикнали да живеят над възможностите си в областта на силовата политика: да поучават другите за ценности, да се намесват грубо във вътрешните работи на трети страни, да завземат техните ресурси и да насилват отварянето на пазарите им, както и да се впускат във военни авантюри, както в Либия. В удобната сянка на американското превъзходство европейските държави са могли да си позволят егоцентрична, доходоносна и понякога безскрупулна външна политика. Ако Съединените щати се сбогуват с глобалната си хегемония от ерата на еднополюсния свят, европейците ще загубят статута си на заместник-първенци и ще трябва да започнат да третират държавите по света като суверенни и равни. Мисълта за това довежда много от представителите на европейската външна политика до ръба на нервен срив.
Следователно, повикът на момента е да се запази западната хегемония, в идеалния случай като непо-бебе на американците, както бе в миналото – колкото и абсурдно да е това в момента, в който империята се разпада. Европа „поема отговорност за собствената си сигурност“, което се превежда така: тя харчи много пари за всичко, свързано с войната, и засилва посланието, като прави големи поръчки от неприлично скъпата американска отбранителна промишленост. Тези действия не са мотивирани от страх от атака от Русия, а са предназначени като подкуп. Жалкото подмазвачество на генералния секретар на НАТО Марк Рюте спрямо Тръмп или най- скорошното споразумение, според което европейците ще плащат за доставките на американски оръжия за Украйна, са израз на такова мислене.
За да се опитат да проумеят това, както коментарите във водещите медии, така и по-грубите кътчета на интернет обвиняват европейците, че са васали на Съединените щати или че са се превърнали в такива по своя собствена воля. Но това предполага, че европейските лидери действат под натиск или се отдават на мазохистични наклонности, а това изобщо не е логично. Те се самонараняват икономически и се унижават, очаквайки, че наградата – продължаващото косвено наслаждение от американското превъзходство – си струва високата цена.
Алтернативно, някои европейци фантазират за независима европейска хегемония извън сянката на Америка, като третата велика сила в света. Европа има традиции в това отношение: британците възприемаха колонизирането на света като „бремето на белия човек“, французите – като своята „мисия за цивилизация“, а германците, макар и по-малко известно, твърдяха, че германската същност може да излекува света. Днес ЕС служи както като платформа за проектиране на илюзии за превъзходство, така и като бюрократична машина за тяхното осъществяване.
През цялата година речите на европейските лидерисъфържаха ехото на на „ние сме по-добри” и „победа”: Имаме повече пари, нали? Ние сме по-умни, по-силни, по-добри; веднъж вече сме победили Русия. Не може да не победим руснаците и този път. Това, което не трябва да се случи, не може да се случи.
Разочаровани брюкселски инсайдери са споделили с Мамедов на закрити срещи, че тези вярвания са широко разпространени, тревожно повърхностни и никога не се поставят под въпрос: „ние сме 500 милиона, а в НАТО сме 1 милиард, докато Русия е 140 милиона”; „БВП на Русия е равен на този на Испания или Италия“; и „простата математика показва, че не можем да не победим Русия, следователно трябва да победим Русия и лесно можем да си го позволим“.
Дългогодишният изгнаник и бивш руски централен банкер Сергей Алексашенко коментира европейската вяра в предстоящата икономическа катастрофа на Русия със сухото „Западните политици обичат да се самозаблуждават“. Неговият германски интервюиращ добавя, че едно е да се очерня Русия като част от информационната война, но напоследък е установил, че „тези хора всъщност вярват в това, което казват“.
Списанието „Икономист“ се хвали с „историческата възможност да се промени балансът на силите между Европа и Русия“. Цената, която Европа трябва да плати, за да постави Русия на мястото ѝ, може да е „висока“ – 390 милиарда долара, но е „отлична инвестиция“. Хегемонията в Евразия си заслужава.
Според Мамедов, европейските външнополитически кръгове считат, че „всякакъв компромис в Украйна, всяко предложение Русия да запази контролираните от нея територии, би било равносилно на поражение – стратегическо поражение на ЕС, както се изразяват официалните кръгове, а това би било неприемливо и унизително“.
Но за каква стратегия става дума? Как би изглеждала така провъзгласяваната „сигурност“? Трябва ли Европа да замести едно към едно цялото военно оборудване и войски, които САЩ разположиха в Европа и сега започнаха да изтеглят? Може би с наши собствени ядрени оръжия под европейско командване, както изисква бившият германски външен министър от партията на Зелените Йошка Фишер от позицията си в лобистката индустрия?
Това е опростенческо и неадекватно изчисление. В зараждащия се многополюсен ред тектоничните плочи на геополитиката се изместват по целия свят, като на куб на Рубик: завърташ го с едно кликване и изведнъж няколко страни изглеждат по-различно. Европа, която вече не служи като военна база и ракетна установка на глобалния хегемон, би била възприемана по различен начин от съседите си – по-малко привилегирована, но и по-малко заплашителна.
Всяка дефиниция на сигурността в Европа изисква това, което учените наричат „ голяма стратегия“ — отговор на въпроса „Каква роля искаме да играем в света и какви средства ще използваме за тази цел?“ Този въпрос остава без отговор; той дори не е бил поставен, и със сигурност не пред гражданите на Европа.
От такава голяма стратегия би се извела конкретна външна и сигурностна политика, а от нея – военна стратегия в тесен смисъл – разполагане на оръжия, войски и логистика (и всичко хибридно) за постигане на определени военни цели. Настоящото превъоръжаване изглежда по-скоро безумно, безсмислено отмятане на точки от поръчкови листи, които отдавна лежат в куфарчетата на лобистите в областта на отбраната, но нямат нищо общо с бързо променящата се реалност на войната.
Неотдавнашната истерия с дронове, която обхвана голяма част от Източна и Северна Европа, следваше аналогичен модел, но с още по-стремителна скорост. Длъжностни лица от ЕС, включително и фон дер Лайен, говориха за изграждането на така наречената „стена от дронове“, присвоиха си водещата роля във финансирането и реализацията ѝ, изготвиха конкретни бюджети и спечелиха ентусиазирани аплодисменти от мозъчни тръстове – и всичко това, преди да има време да се изясни, че наблюдаваните в Дания, Германия и Литва не са руски дронове, а понякога дори и изобщо не са дронове. „Стената от дронове“ навежда на мисли за най-модерна технология, реагираща в реално време на възникваща заплаха, надеждна защита за спокойствие. Но това е само маркетингов термин, зад който се крият неясни, конкуриращи се и неизпитани технологични предложения.
Европейският комисар по отбраната Андриус Кубилиус, който наскоро се опита да поеме контрола над портфейла за безпилотни самолети, през май даде полезен отговор на въпроса за голямата стратегия (въпреки че не разполагаше с демократичен мандат да прави нито едното, нито другото). Той обясни „Pax Europaea накратко: какво предстои – Европа нагоре, с отбранителни способности; Русия надолу, материално и политически; Съединените щати навън, подготвящи се за оттегляне; Украйна вътре, подготвяща се за спешна интеграция с Европа в областта на отбраната. Да направим Европа отново независима!“ От тази гледна точка руската вероломност не се състои в плановете да нападне Европа отвъд Украйна, а в това, че не се подчинява на претенциите на ЕС да бъде водещата сила в Евразия.
Евразия не свършва с Русия. Изказването на Мерц за „мръсната работа“ и поредицата от враждебни политики към Китай подсказват, че такава грандиозна стратегия за хегемония на ЕС на евразийския континент, подобна на промоция „купи едно, получи две“, би се разпростряла и върху Иран и Китай.
Това хвърля нова светлина върху изявления като „трябва да сме готови за война с Русия“ – независимо дали това ще стане чак през 2029 г., или, както предупреждава Франция, още тази вечер. Те се основават не толкова на предполагаеми руски планове за атака, разкрити от шпионски дейности, колкото на намеренията на Запада: продължаване на прокси войната срещу Русия за поне още две или три години, разполагане на германски войски в балтийските държави, масивно превъоръжаване и хвалби, че НАТО подготвя превантивна блицкриг срещу Калининград – всичко това е включено в оценката, че война с Русия е неизбежна. Всъщност европейските лидери изглеждат все по-решени да я предизвикат. Мерц, Доналд Туск и Макрон наскоро заявиха, че вече сме във война – поне в някакъв смисъл. Според разсъжденията на мозъчните тръстове, важното е да се превърне „смазващото” латентно превъзходство на Европа в пари и хора във военна сила, с подходящата решителност.
Не са включени в цената — защото не са предвидени — алтернативни сценарии, като конструктивно участие в мирни преговори, деескалация, възстановяване на дипломатическите отношения, взаимно контролиране на въоръженията и мерки за изграждане на доверие. Ако европейските политици имаха предвид буквалната сигурност на своя континент, те със сигурност биха дали приоритет на политическите и дипломатическите мерки, а не на милитаризацията, защото първите обещават много по-голям успех.
Ако искаш мир…
Но всеки, който изрази критика към неомилитаризма на Европа и предложи алтернативи на тази прибързана надпревара във въоръжаването, ще бъде изолиран от европейските лидери на общественото мнение и ще бъде обект на подигравки и тиради от страна на политически мобилизираната и изключително активна в интернет общественост. Те са открили силата на възпиращия ефект и са го обявили за окончателното решение по въпроса за войната и мира. Това е едностранчива перспектива, сякаш са пропуснали втората част от лекцията „Въведение в международните отношения“, където биха чули за неизбежния резултат от стратегията, основана на възпиращия ефект: дилемата на сигурността. Римляните са измислили израза „ако искаш мир, подготви се за война“, но те са живели в лъжа. У. Е. Б. Дю Боа е бил прав: „Причината за войната е подготовката за война.“
Нападенията с дронове през есента – тези, които действително са се случили, и тези, които вероятно не са, но въпреки това са предизвикали голям шум – са типичен пример за това как възпиращите мерки ни поставят в дилема по отношение на сигурността. На скалата на ескалацията ние сме обвързани с нашия опонент. Всеки път, когато преместваме скалата с едно кликване напред, същото прави и другата страна. След години на манипулиране на скалата, Русия и Европа са затънали дълбоко в спирала на взаимна ескалация. Руските дронове и самолети, нахлуващи в европейското въздушно пространство, са предупреждение, едно очевидно силно кликване на скалата след месеци на празни приказки от страна на европейските лидери за преместване на „успокоителни сили” в Украйна в момента, в който влезе в сила примирие.
Засилващите се барабани на войната заглушават рационалния дебат. В условия на всеобщ милитаризъм естественият закон на политиката е суспендиран и всеки, който посочи очевидни абсурди, бива наказан. Например, идеята, че можем произволно да изберем част от БВП – години наред тя беше 2 процента, вчера все още беше 3,5 процента, а сега вече е 5 процента – за да я изразходваме за неясни нужди на отбраната, за да можем… ами, какво точно? За да живеем в мир и сигурност? Или може би, за да прокараме тази нова велика стратегия за хегемония в Евразия? В никоя друга област на демократичното управление и политика, в никое друго ведомство министър не може да измисли число от нищото и с него да определи началото и края на дебата.
Определено има неща, които трябва да бъдат обсъдени. Европа е на път да похарчи стотици милиарди – може би дори 3 трилиона евро – за скандално скъпи, така наречени „позлатени“ оръжейни системи. Както Адам Туз описва това, „Най-голямото разхищение на публични средства, което човек може да си представи“: 123-те танка, които Германия е поръчала до 2030 г., ще трябва да бъдат изработени с много любов на ръка, защото конвейерните ленти, които някога са ги произвеждали, отдавна са спрели да работят. Такъв танк, чието производство струва до 29 милиона евро, може да бъде унищожен от смешно евтин дрон минути след като се появи на бойното поле. Ние наблюдаваме това на живо по OSINT каналите.
Всички участници в играта на многополюсното съперничество между великите сили са обект на този нов, опустошителен разчет на разходите и ползите. През май американците сключиха примирие с хусите, защото разхищаването на скъпи самолети и кораби в борба срещу евтини дронове и ракети, изстреляни от една от най-бедните страни в света, просто не си струваше. Няколко седмици по-късно Русия загуби значителна част от стратегическата си бомбардировъчна флота в дронова акция на украинските служби за сигурност, която беше толкова зрелищна, колкото и евтина.
Означава ли всичко това, че вместо да се въоръжават до зъби и да залагат на възпиращия ефект, европейците трябва да се отпуснат и да не правят нищо? Ни най-малко. Трябва да мислим, да обсъждаме, да се организираме и да работим усилено, за да избягаме от нелогичността на милитаризма, да разобличим надпреварата във въоръжаването като заплаха и чрез търпелива и дисциплинирана дипломация да спрем ескалацията и да намерим мир. Вторичното първенство, благодарение на Америка, която се спуска в бял националистически империализъм, или Европа като милитаристка велика сила, която се бори за хегемония в Евразия, не са единствените варианти. Ние, европейците, се нуждаем от по-добър отговор на въпроса каква роля искаме да играем в света и какви средства да използваме за тази цел.
About The Author
