Когато напускате Брюксел с влак, фабриката на Audi е едно от първите неща, които виждате. Съставен от сиви правоъгълни сгради, заводският комплекс дълго време е бил един от най-големите производители на автомобили в Белгия. Елегантен и продуктивен, той е подходящ символ за столицата на Европа. В началото на тази година обаче заводът стана жертва на индустриалната криза, обхванала континента, и беше безцеремонно затворен. По някога безупречните му стени вече се виждат графити.
През последните месеци историята на завода на Audi се превърна в историята на Европа. И двете са с лош късмет, застрашени да бъдат отнесени от новата геоикономическа вълна. В Брюксел отговорът на затрудненото положение е също толкова в унисон с времето – като част от по-широкообхватна военна реорганизация, министрите твърдят, че бившият автомобилен завод трябва да бъде превърнат в производител на оръжие. Според привържениците на това решение, то ще подпомогне стратегическата автономност на Европа и ще създаде 3000 работни места.
В цяла Европа политиците се обединяват около една и съща стратегия с надеждата да убият два заека с един куршум. Увеличаването на военните разходи ще направи Европа защитена от Русия и независима от Америка, като най-накрая ще осигури нейния статут на суперсила. Освен това ще съживи закъсалия промишлен сектор на Европа, подложен на натиск от китайските конкуренти и нарастващите разходи за енергия. Според този аргумент наливането на пари в армията е начинът да се преборим с двойната криза на геополитическата уязвимост и икономическото неблагополучие.
Тези надежди вероятно ще се окажат измамни. Стремежът на Европа към милитаризация, страдащ от проблеми както по отношение на мащаба, така и на ефективността, едва ли ще проработи сам по себе си. Но той крие по-голяма опасност от провала. Фокусирайки се върху отбраната за сметка на всичко останало, той рискува да поведе Европейския съюз не напред, а назад. Вместо значителен напредък, главоломното превъоръжаване може да се окаже историческа грешка.
Новият подход на Европа обикновено бива наричан с по-старо име – военно кейнсианство. Първоначално понятието се отнасяше до тенденцията на правителствата от средата на века да противодействат на икономическите спадове чрез увеличаване на военните разходи – комбинация, за която се предполагаше, че е въведена от нацистите през 30-те години на ХХ век, а след това е глобализирана от американците през 40-те години на ХХ век. Напоследък терминът се прилага към военната икономика на президента Владимир Путин в Русия.
И все пак далеч не е ясно дали настоящите усилия на Европа заслужават такова определение. От една страна, континентът просто се връща към нивата на военните разходи отпреди 1989 г. В пика си през 60-те години на миналия век например германските военни разходи достигат малко под 5% от брутния вътрешен продукт; целта на канцлера Фридрих Мерц, обявена миналата седмица, е 3,5%. Подобно възстановяване едва ли може да се определи като голям скок напред – със сигурност не отговаря на понятието Zeitenwende или „повратна точка“, което се използва за описание на промяната в подхода.
Публичните ползи от стратегията – частта с кейнсианството – остават също толкова неясни. Въпреки че Германия леко облекчи правилата си за дълга, европейските политици продължават да не желаят да увеличават бюджетните дефицити. Повече пари за армията ще натоварят и без това ограничените бюджети, отнемайки средства от социалните програми, развитието на инфраструктурата и комуналните услуги. Вместо военното кейнсианство, по-добро сравнение за европейският отбранителен харчалък е Рейгънизмът от 80-те години на миналия век, при който увеличените военни разходи и социалните ограничения вървяха ръка за ръка.
В крайна сметка това е логиката на белгийските чиновници, които подкрепят превръщането на завода на Audi в доставчик на оръжие. Главният защитник на плана, министърът на отбраната Тео Франкен, твърди, че държава, която иска да намали дефицита си и да увеличи военния бюджет едновременно, трябва да намали разходите за социални грижи. Бюджетът за социално осигуряване „е твърде тлъст“, казва той. „Да отнемеш няколко милиарда от бюджет от 200 милиарда не е нечовешко, нали?“ Като се има предвид как широко разпространеното социално недоволство подхранва надигащата се крайна десница и застрашава европейското сближаване, това мнение е в най-добрия случай късогледо.
Има и други проблеми, свързани с ремилитаризацията. От една страна, много бивши индустриални сектори ще придобият собствен интерес към разпалването на войната в чужбина – едва ли това е толкова надежден източник на печалба, колкото потребителите, купуващи автомобили. А и повече пари за армията не означават непременно по-добри резултати. Както отбелязва икономистът Адам Туз, европейците колективно харчат огромни суми за своите „зомби армии“ и получават поразително малко в замяна, както по отношение на жива сила, така и на материални средства. Нито една европейска компания например не е сред 10-те най-големи производители на оръжие по оборот.
Освен това съществува и типично европейският проблем с координацията. Освен че танковете и техниката и без това са скъпи, разходите за континентално превъоръжаване ще се увеличат многократно поради децентрализираното вземане на решения в съюза, при което държавите се борят за договори поотделно. Изражения на подобна неефективност се виждат в протакането на усилията за производство на снаряди за войната в Украйна. В допълнение към тази бъркотия първите плащания от европейското разточителство вероятно ще отидат при американските производители, докато европейските заводи започнат да работят. По показателна ирония на съдбата първите бенефициенти на тази програма ще бъдат не европейски, а американски.
Тези логистични ограничения трябва да се разглеждат заедно с културните ограничения на ремилитаризацията в Европа. През 90-те години на ХХ век британският журналист Анатол Ливен твърди, че всеки, който смята, че Европа скоро ще види завръщането на пруската военна мощ, „никога не е бил в германска дискотека“. Подобни миролюбиви нагласи само се засилват през следващите десетилетия. Много европейски държави отмениха наборната военна служба през 2000-те години и все още срещат големи трудности да продадат перспективата за военна служба на своите избиратели. В отговор на призивите за подновяване на мобилизацията например един германски водещ се изказа от името на мнозина: „Предпочитам да съм жив, отколкото мъртъв“.
Въпреки това европейските политици са решени да представят превъоръжаването като условие за навлизането на континента в XXI век. Срещата на върха на НАТО миналата седмица, на която почти всички членове се ангажираха да увеличат военните разходи през следващото десетилетие до 5% от брутния вътрешен продукт – макар и с 1,5% за инфраструктура и изследвания, свързани с отбраната – предизвика изблик от такива мнения. Броят на войните по света, най-скоро в Иран, уж подчертава необходимостта Европа отново да бъде воюващ континент. Тази стратегия, твърдят официални лица, съчетава военна независимост с търговско съживяване.
Нито един от тези резултати не е вероятен. При сегашния си курс Европа не се насочва нито към военен кейнсиански подход със социални дивиденти, нито към отбранителна стратегия, подходяща за амбициозна суперсила. По-скоро тя рискува да получи най-лошото от двата свята: слабо икономическо възстановяване без дългосрочни перспективи за растеж и огромни плащания за отбранителния сектор, които няма да позволят на Европа да се изравни с другите държави. Едно бързо пътуване до Брюксел, където фабриката на Audi все още стои празна, би трябвало да е достатъчно, за да убеди посетителите в тази истина.
*Антон Йегер е преподавател по политика в Оксфордския университет и автор на книгата „Хиперполитика: Крайно политизиране без политически последици“.
About The Author
