Сред изпълнителните заповеди, избълвани в деня на встъпването в длъжност на президента Доналд Тръмп, беше и заповедта за деветдесетдневна пауза на цялата чуждестранна помощ, за да се оцени „програмната ефективност и съгласуваността с външната политика на Съединените щати“. Която, както услужливо се пояснява в заповедта, е външната политика на президента.
Документът съдържа интригуваща формулировка: „[Индустрията и бюрокрацията за чуждестранна помощ на Съединените щати] служат за дестабилизиране на световния мир, като насърчават в чужди държави идеи, които са в пряка противоположност на хармоничните и стабилни отношения вътре в държавите и между тях.“ Тази формулировка повтаря оплакването на републиканските сенатори по време на първия мандат на Тръмп за това, че американските посолства и Американската агенция за международно развитие (USAID) се намесват в политиката и насърчават прогресивни каузи за ужас на местните жители на Балканите, в Латинска Америка и Африка. В това писмо от 2017 г. се твърди, че американската чуждестранна помощ „не зачита националния суверенитет и гражданското общество“ и „подклажда размирици“.
Трудно е да си представим, че Тръмп е потикван от искрена загриженост за суверенитета и демократичното самоопределение на държавите от Глобалния юг. Действиятаму за премахване на USAID очевидно не са продиктувани от опасения за нарушаване на автентичното развитие на гражданското общество на други държави. Откровено транзакционният подход на Тръмп към външната политика оставя малко място за уважение към това, което той е наричал „лайняни държави“.
Изкривяващите и дестабилизиращите аспекти на чуждестранното финансиране на гражданското общество и политиката на развиващите се страни обаче са реални и все по-явни. Ако някой иска да проучи сериозно как чуждестранната помощ влияе върху гражданското общество, демокрацията и суверенитета и да помисли честно за това до какво в крайна сметка се свежда всичко – до пари и власт – има начин да го направи.
В крайна сметка парите никога не са „просто пари“.Те са най-чистият дестилат на властта. Те привеждат нещата в движение, невидимо, като магнит, който се движи под плоча с железни стърготини. Това осъзнаване кара много хора да се чувстват неудобно.
Този дискомфорт се превърна в негодувание, когато австрийската потомка на една от най-големите индустриални фамилии в Европа, Марлене Енгелхорн, реши да раздаде почти всички 27 милиона долара, които щеше да наследи от баба си. Енгелхорн си беше написала домашното. Тя е работила като доброволец в групи за борба с бедността, основала е движението „Обложи ме сега“, изучавала е радикални мислители и е написала книга, озаглавена „Пари“, в която обяснява как парите са равни на власт – и как е несправедливо тя да получи толкова много и от двете.
Ако тръгне по обичайния филантропски път, това би означавало да използва силата си, а не да я намалява.Тя не иска да бъде поредният Бил Гейтс или Джордж Сорос, които използват огромните си богатства, за да преследват собствените си идеи за това какво е лошото в света и как да го поправят, създавайки от нулата неправителствени сектори в цели държави, управлявайки ги с армии от програмни служители и, като крайна награда, овладявайки определянето на политиката в държавите, към които е насочено тяхното благосъстояние.Тя дори няма да е Маккензи Скот (бивша Безос), която бързо излива милиардите си под формата на многомилионни изненадващи подаръци без обвързване с утвърдени прогресивни институции, избрани от съвет от високопоставени съветници.
Енгелхорн няма да се възползва от властта си, а ще се откаже от нея.Тя не само щеше да върне парите си на обществото, откъдето, както беше стигнала до извода, те са били извлечени.Тя обяви, че ще позволи на обществото да реши на кого да бъдат разпределени нейните пари чрез произволно избрани събрания на граждани.
Това предизвика гневно избухване сред австрийското учтиво общество, което се гърчи от възмущение: Защо Енгелхорн мрази успеха на трудолюбивите и талантливите? Защо не може просто да се присъедини към политическа партия, за да изрази възгледите си? Защо такава млада жена се опитва да привлече вниманието към екстравагантните си и опасни идеи? Какво лошо има в това да бъдеш покровител на изкуството, както нормалните богати хора?
Една немска поговорка гласи: „Човек не говори за пари, той ги притежава.“ Но възмущението, с което се сблъсква Енгелхорн, не се дължи на това, че тя е направила неприличното нещо да говори за пари.Тя е нарушила много по-фундаментално табу: казала е на глас, че парите – винаги, неизбежно, по своята същност – са равни на власт.
Прозрачно финансиране и „чуждестранни агенти“
Нерегулираните пари в политиката разрушават демокрациите ни отвътре. Изборите в САЩ през 2024 г. направиха това болезнено очевидно. Предупрежденията бяха ясни и категорични още от решението на Върховния съд по делото „Citizens United“ през 2010 г. Демокрацията е доведена до ръба, а някои твърдят, че вече е отвъд. Не защото Доналд Тръмп спечели, а защото и двете основни партии са изцяло и открито, дори гордо, подчинени на големите донори.
Тревогата от парите в политиката не се ограничава само до Съединените щати. През 2021 г. австрийците бяха отчасти шокирани, отчасти мрачно развеселени от откритието, че Томас Шмид, високопоставен политически служител в Министерството на финансите, е отправил към данъчните служители паметната реплика „Не забравяйте, че сте курвата на богатите“, когато е настоявал за благоприятно третиране на политически свързан предприемач. Скоро се появиха още доказателства: в замяна на удобни закони и податливи съдебни назначения, големият бизнес в страната е предлагал политически дарения и изгодни места в управителните съвети на компаниите. В друг разговор величавият морален философ Шмид казва нещо, което всички знаем: „Който плаща, той поръчва музиката.“
Парите и властта са неразривно свързани, поради което паричните потоци, идващи от влиятелни групи по интереси, трябва да бъдат оповестени, щателно проверени и регулирани. Ние знаем това. Но не го прилагаме, когато насочваме парите си към неправителствените организации и политическите системи на страните от глобалния Юг.
Делото „Citizens United“ завърши с извод, че неограничените и непрозрачни парични потоци в политиката са незаменим компонент на свободата на словото. Веднага и интуитивно разбираме колко проблематично е това: как това тълкуване изкривява до неузнаваемост понятията за свобода и слово, превръщайки ги в оръжие за мощни интереси.
По подобен начин, когато в консултативното становище на Венецианската комисия – съветник по конституционно право на Съвета на Европа – по отношение на „Закона за прозрачност на чуждестранното влияние“, приет наскоро от Република Грузия, се твърди, че изискването НПО да разкриват чуждестранно финансиране нарушава свободата на сдружаване, ушите ни трябва да се наострят. Би трябвало да е очевидно, че това тълкуване отвежда свободата на сдружаване в неизследвана територия. В края на краищата чуждестранното финансиране на НПО засяга основни въпроси за демокрацията и суверенитета, за властта и за това кой може да носи отговорност за начина, по който я упражнява.
Регулаторната цел на свободата на сдружаване, едно от класическите либерални граждански права, е да ограничи властта на държавата, като създаде защитени пространства, в които хората да се събират и да обединяват своите действия и ресурси, за да преследват своите политически, културни и социални цели.Тъй като определя отношенията между гражданите и държавата, свободата на сдружаване, подобно на повечето други граждански права, не е замислена като транснационална. То никога не е имало и сега няма за цел да позволи транснационални финансови потоци и да ги държи в максимална тайна, независимо дали това може да подкопае суверенитета на дадена държава.
Би трябвало да се замислим, че това ново тълкуване на Венецианската комисия (подкрепено от ООН и други международни организации) определя финансовите потоци от богати и силни държави към бедни и развиващи се държави като „право“ и не обръща внимание на огромното разминаване в силата на държавите донори и получатели.
Важно е да се отбележи, че Върховният съд на Индия категорично отхвърля подобно тълкуване:„Получаването на чуждестранни дарения не може да бъде абсолютно или дори предоставено право.“
Дискусията относно законите за „чуждестранните агенти“, които регулират финансирането на НПО от чужбина, често се води нечестно, най-малкото повърхностно и с изкривявания. По време на последната полемика около такъв тип закон в Грузия през пролетта на 2024 г. цяла фаланга от европейски представители отправиха пълни с глас предупреждения за това как законът ще наруши нормите на ЕС. Но организациите с нестопанска цел изрично не попадат в регулаторната компетентност на ЕС: не съществува норма на ЕС, която грузинският закон би могъл да наруши.
Гредата в собственото ни око
Преди всичко Западът не вижда гредата в собственото си око. В продължение на повече от двадесет години западните правителства и фондации претендират за мажоритарен дял в политическото и социалното развитие на Грузия: в страна, която години наред получаваше една от най-високите чуждестранни помощи на глава от населението и от десетилетие върви по пътя на интеграцията в ЕС, чуждестранните донори и международните финансови институции отдавна диктуват закони и реформи и дори отварят офиси в самите министерства, където допълват и заплатите на чиновниците Доходите на академичните среди често зависят от чуждестранни субсидии; това всъщност важи за цели университети. Секторът на неправителствените организации, който почти изцяло се финансира от чужбина, формира най-голямата част от средната класа в Грузия и генерира много от политическите идеи и голяма част от мобилизацията, на която разчитат опозиционните партии. На практика всички медии, които се определят като „независими“, са финансирани от чужбина, като голяма част или дори всички пари идват от правителства. Това се случва съвсем открито и през по-голямата част от това време с ентусиазираното съдействие на грузинските ръководители и елити
Но към 2020 г. този механизъм започва да се пропуква. При управлението на партията „Грузинска мечта“ страната се справяше отлично приемането на технократските реформи, предписани от западните ѝ партньори, но последните въпреки това се опитаха да изтласкат партията от властта. Първо частично, чрез схема за споделяне на властта, разработена от ЕС; след това, след нахлуването на Русия в Украйна през 2022 г., все по-настойчиво; и накрая, преди изборите през октомври 2024 г., открито. През цялото време западните правителства продължаваха да финансират мощна и гласовита група от пристрастни неправителствени организации, които в различни варианти призоваваха за налагане на санкции, сваляне на властта или сваляне на правителството. Затова през пролетта на 2023 г. грузинското правителство за пръв път въведе закон, който задължаваше финансираните от чужбина НПО да разкриват финансите си. След една година на периодични и мащабни протести той беше приет.
След като грузинското правителство започна да се противопоставя на чуждестранния контрол върху неправителствените организации, медиите, политиките и управлението на страната, то се сблъска с язвителни обвинения в тайни споразумения с Русия и в това, че е под влиянието на Владимир Путин – без значение, че липсват доказателства.
Този двоен стандарт почти не се признава и никога не се поставя под въпрос, тъй като според мълчаливия консенсус Западът участва в играта на влияние само защото иска най-доброто за Грузия и никога не би търсил изгода от „защитата на грузинската демокрация“ и насърчаването на „реформи“ (съкращение на широк спектър от правни и политически промени, предпочитани от чуждестранните партньори вместо от избирателите). Чуждестранното влияние и ерозията на суверенитета са нещо добро, стига да го правим ние.
Дискусията за законодателството за чуждестранните агенти по света също избира странна и произволна отправна точка – посравена десетилетия по-къусно, отколкото би трябвало. Първият „закон за чуждестранните агенти“ в Русия, приет през есента на 2012 г., често се представя като искрата, поставила началото на глобална тенденция. Това удобно подсилва разказа du jour за оста на автокрацията, без значение от неточността. Защото дори ако броим само законите, които регулират неправителствения сектор, а не други форми на чуждестранно влияние, установяваме, че такива закони са приети от 90-те години на ХХ век насам в десетки много различни държави по света: 1991 г. в Мозамбик, 2001 г. в Ирландия, 2009 г. в Египет, 2010 г. в Индия и 2011 г. в Израел.
Помощ при изготвянето на закони
В продължение на повече от двадесет години, през късните нощи пред компютъра, в конферентните зали на донорите в Ню Йорк или Брюксел, а в най-щастливите ми моменти – в неотоплените мазета на гражданските групи в Одеса или Бишкек, водих нещо, което ми се струваше като храбра битка на терена на насърчаването на гражданското общество, парите и репресиите. Написах стотици молби за безвъзмездни средства за и с неправителствени организации и лобирах пред фондации, посолства и агенции за помощ от името на граждански активисти. След това отново и отново наблюдавах как парите, които осигурявах, даваха възможност на тези активисти да вършат добра работа, но едновременно с това ги вкарваха в порочния кръг на материалната и психологическата зависимост и политическите репресии, които ги връхлитаха именно защото работата им се финансираше от чужденци. И след това се опитах да се мобилизирам и срещу тези последици.
През 2016 г. участвах в международна конференция за правата на жените, на която говорихме за „свиващото се пространство“. По онова време този термин се разпространяваше – с подобаващо мрачен тон, с широко отворени от тревога очи – из световната сцена на неправителствените организации и означаваше уж нова и особено злокобна заплаха за праволинейните активисти като нас. Тогавашният ми шеф, който беше участвал във войните (в преносен и буквален смисъл, работейки в конфликтни зони) и ръководеше женска организация на повече от сто години, заяви сухо: „Този проблем изведнъж придоби име, когато дарителите разбраха, че вече не могат да превеждат пари в чужбина.“ И все пак дискурсът за „свиването на пространството“ направи така, че да звучи като нещо ново и нечувано, че активистите – хората, които разклащат основите на властта – са подложени на натиск от страна на силните. Или сякаш правителствата и фондациите, които превеждат пари, където си поискат, са някакво блажено, добродетелно природно състояние, което сега наближава своя несправедлив край.
След Втората световна война, успоредно с деколонизацията, НПО – показателно е, че става дума за „неправителствени организации“ – се развиват бавно, но неудържимо и се превръщат в един от основните участници в международната помощ за развитие, тъй като страните донори не се доверяват на държавата (от Третия свят) по отношение на социалните и икономическите програми. Първоначално тази нагласа идваше от мястото на искрената солидарност между хората, но скоро тя разви явно неолиберални странични ефекти. И тъй като беше Студената война, неправителствените организации, работещи в развиващите се страни, бяха редовно кооптирани от западните служби за сигурност. Това нанесе дългосрочни щети на репутацията на НПО по света, в почти всички случаи несправедливо.
След края на Студената война интересът към неправителствените организации като средство за подпомагане на развитието и реформите нарасна. В някои африкански страни делът на помощта за развитие, изразходвана за НПО, се увеличи от 1 до 20% за две десетилетия.
В посткомунистическите държави между Източна Европа и Централна Азия Западът първоначално се опита да влияе пряко на политическите процеси и за известно време местните правителства бяха съгласни с това. Но в рамките на няколко кратки години политиците и политическите партии се оказаха непокорни, непохватни инвестиционни обекти, вероятно защото за разлика от НПО те разполагат с автономни властови бази сред (част от) населението, както и със значителни местни ресурси под техен контрол. Скоро апетитът на донорите за пряка подкрепа на политическите институции намаля, докато финансирането на НПО нарасна значително.
Едновременно с това институцията на неправителствените организации претърпява драматична трансформация, която е по-бърза и по-дълбока в развиващите се страни и особено в бившия Съветски съюз, отколкото на Запад. Западните законодателни традиции, датиращи от XIX в., отразяват класическото гражданско право на свобода на сдружаване и по този начин осигуряват регулаторна рамка за сдруженията в буквалния смисъл на думата: хора, които се обединяват като членове на клуб или съюз, предприемат действия предимно чрез доброволни дейности на членовете в полза на другия или на общото благо, финансирани по подразбиране от членски внос. Неправителствените организации, които западните правителства финансират с бюджетите си за помощ за развитие, не приличат на нищо подобно, а по-скоро на стартъп предприятия, управлявани от социални предприемачи. Вместо членове и доброволци, те имат шефове и служители, организирани в строга йерархия, и твърди граници, разделящи тези, които изграждат доходоносни кариери в управлението на НПО, от тези, които се възползват от тяхната помощ.
Тези неправителствени организации служат като технически изпълнители на агенциите за помощ за развитие и често се използват съзнателно като политически актьори, за да консултират министерствата, да изготвят закони, да лобират пред своите и чуждите правителства, да поемат основни държавни задачи (макар и често некачествено и неравномерно), да подкрепят политически партии и да участват в предизборни кампании. И всичко това се финансира предимно или изключително от чужбина, с пари, които в голяма степен идват от правителствата, а не, както често се предполага, от частни лица, които събират по няколко хиляди долара или евро под формата на малки дарения, за да ги изпратят в някое село в Молдова, където ще платят за храна за възрастни хора. Този пример е от реалния живот, но представлява рядко изключение в сектора на помощта за развитие.
Донорите обичат да рисуват чисто алтруистична картина на финансиращите ги дейности, сякаш единственото, което са искали, е да облекчат страданията в Грузия, Молдова или Малави или да възнаградят автентично „жизненото гражданско общество“, което вече е съществувало там, като оставят на местните активисти да решат за какво ще похарчат парите. В действителност обаче използването на НПО за изрично политически действия отдавна се разглежда като върхово постижение на чуждестранното отпускане на безвъзмездни средства – най-висшата дисциплина за най-изтъкнатите играчи, която дава най-голям резултат за парите им. Донорите смятат, че изготвянето на закони и тяхното приемане и прилагане е най-ефективното средство за извеждане на обществата от глобалния Юг от тяхната (както се мърмори зад затворените врати на индустриалния комплекс за чуждестранна помощ: „самопричинена“) хронична криза.
Нищо от това не е тайна. В поканите за представяне на предложения редовно се обявява съвсем открито, че представените проекти трябва да имат за цел приемането на този нов закон или на тази реформа. След като НПО спечели грант, тя може да бъде задължена по силата на договора за отпускане на безвъзмездна помощ да постигне приемането на пет нови закона. Този пример също е взет от реалния живот.
Едно различно гражданско общество
Съпротивата срещу огромното влияние на финансираните от чужбина НПО започва да се разраства по света десетилетия преди прословутия руски закон за чуждестранните агенти. През последните петнадесет години се приемат все повече и повече такива закони. Първоначално това се случваше в страни, които отдавна са получатели на чуждестранна помощ, но през последните години това се случва и в богатите западни държави.
Сравненията на законите за чуждестранно влияние на западните държави и тези на страните от глобалния Юг често се отхвърлят с аргумента, че тези закони на Запад са насочени към нещо съвсем друго, а именно към противодействие на хибридната война от страна на Русия или Китай. Ние на Запад никога, никога не бихме си и помислили да ограничим чуждестранното финансиране на НПО. Но това е лесно да се каже, тъй като неправителствените организации в западните държави не получават почти никакво чуждестранно финансиране. Обществата създават закони само когато се появи проблем, изискващ регулиране; там, където няма проблем, няма да има закон, който да го регулира. На Малдивите няма закон за планинските спасителни операции, а в Монголия няма закон за дълбоководния риболов.
Така се случва, че дори ерата на хипотетичната отвореност на Запада към транснационалното финансиране на нашите НПО е към своя край. От миналата година насам Европейската комисия изработва нова директива относно „прозрачността на представителството на интереси, осъществявано от името на трети държави“, която изрично включва НПО като носители на такова „представителство на интереси“. Подобни законопроекти са в процес на разработване в Обединеното кралство и Канада. В Съединените щати от 1938 г. действа закон, който задължава представителите на чужди интереси да се регистрират: Закон за регистрация на чуждестранните агенти (FARA).
Американските професионалисти в областта на насърчаването на демокрацията твърдят с искрена убеденост, че FARA изобщо не прилича на законите за чуждестранните агенти в Русия, Грузия или Индия – че неправителствените организации в САЩ никога няма да бъдат тормозени с безвкусни обвинения, че работят за чужди интереси. Но от известно време Министерството на правосъдието на САЩ се отнася към този въпрос по съвсем различен начин: още през 2020 г. то установи, че американска неправителствена организация, занимаваща се с опазване на околната среда, е станала „генерален подизпълнител“ на Норвежката агенция за сътрудничество за развитие чрез договор за безвъзмездна помощ, и че тъй като действията ѝ биха повлияли на „всяка част от обществеността в Съединените щати“, тя действително е „агент“ на чуждестранен възложител и следователно е длъжна да се регистрира съгласно FARA. Впоследствие неправителствената организация се регистрира по FARA, макар и с протест.
Очевидно е, че навлизаме в епоха на повишена предпазливост по отношение на всички форми на чуждестранно финансиране навсякъде по света. Какви ще бъдат последствията за сектора на НПО? На Запад почти никакви, тъй като чуждестранното финансиране на НПО е незначително.
В страни като Грузия обаче, където НПО, финансирани от чужбина, преобърнаха с главата надолу политическата икономия и социалните структури, прекратяването на чуждестранното финансиране на НПО би било голямо сеизмично събитие.
Тук някои питат загрижено: Могат ли неправителствените организации да оцелеят? Това е погрешен въпрос, който почива на погрешни предположения. Къде е записано, че неправителственият сектор в сегашния си вид представлява единственото възможно и същевременно най-доброто възможно гражданско общество в тази или онази страна?
Без чуждестранно безвъзмездно финансиране по-голямата част от неправителствените организации в глобалния Юг изобщо не биха съществували. Някои групи и движения можеха да приемат коренно различни форми, ако нямаше такова финансиране. Те щяха да разчитат в много по-голяма степен на подкрепата на собственото си население и на неговите доброволни дейности и дарения, поради което щеше да се наложи да се вслушват в по-голяма степен в своите съграждани и да съсредоточават техните проблеми в мисиите си. Или пък, за да спечелят обществеността за своите каузи, щеше да се наложи да обясняват много по-добре своите идеи и своята работа. Вероятно и двете. Без чуждестранно финансиране секторът на неправителствените организации никога не би създал високоплатена и дистанцирана висша класа, подобна на тази на инвестиционните банкери и консултантите по управление на Запад.
Един пример: през последното десетилетие клонът в провинциален град на известната руска правозащитна организация „Мемориал“, носител на Нобелова награда, започна да защитава в съда социалните права на групите в неравностойно положение, вместо да се занимава само с първоначалната си мисия – документиране на престъпленията от времето на Сталин. „Преди да можем да говорим на хората за несправедливостите от миналото, трябва да им дадем възможност да се възползват от правосъдието тук и сега“, каза ми техният млад директор.
Този нов фокус на работата им се оказва толкова популярен, че организацията може да разчита все повече на местни дарения. Възрастните членове на управителния съвет, които няколко години по-рано са предали ръководството на новия директор, добавят: „Навремето бяхме много добри в писането на предложения за безвъзмездни средства до чуждестранни донори, но не бяхме в състояние да направим това, което прави това младо поколение.“ Може би нещата щяха да се развият по различен начин за руското движение за човешки права, ако то беше принудено да се обърне към своите съграждани още през 90-те години на миналия век?
Секторът на НПО, какъвто съществува в момента в глобалния Юг и периферията на ЕС – почти изцяло финансиран от чужбина, едновременно раздут и недостатъчен – принадлежи към глобалния ред на еднополюсния момент след Студената война. Този глобален ред сега се пука по шевовете. Неправителствените организации не са сибирски тигри, достойни за опазване заради самите тях. След като сме осъзнали това, не бива трескаво да подкрепяме лични интереси, а сериозно да се опитаме да дадем възможност за формиране на по-добри, по-устойчиви и локално закрепени форми на гражданско общество.
Алмут Рошовански е активист, специализирана в мобилизирането на ресурси за гражданското общество в бившия Съветски съюз. Нейни текстове по тази тема се появяват в блога „Зона на дискомфорт“.
About The Author
