Двата милиона кюрди в Сирия имат всички основания да ненавиждат Башар Асад. Неговият баасистки режим дълго време потискаше тяхната идентичност, а сред безбройните хора, които излизат, замаяни и препъващи се, от подземията на диктатурата, има много кюрдски активисти. Но дори когато кюрдите танцуваха и сваляха статуи, сянката на по-нататъшно насилие тегнеше върху празненствата, особено сега, когато техният архивраг Турция се превръща в доминираща външна сила в нова Сирия.
След като руските сили се изтеглят в безпорядък, Вашингтон е объркан, а Техеран е обезсилен от Израел, Ердоган изглежда основният печеливш от необичайните събития в Сирия. Целите на самата Турция в Сирия са достатъчно ясни: ликвидиране на кюрдското присъствие по границата ѝ чрез създаване на 20-километров коридор на турско влияние. Всъщност, както се съобщава, именно отказът на Асад да капитулира пред това предложение за нарушаване на сирийския суверенитет накара Анкара да даде косвена зелена светлина на военната операция на Хайят Тахрир Аш-Шам (ТХШ). Алепо, първият град, който падна под настъплението на групировката, е бивша перла в короната на Османската империя. След превземането му от цитаделата на Алепо отново се развя турският флаг.
По времето на Асад кюрдите бяха отписани от държавната политика – буквално. На стотици хиляди бяха отказани сирийски документи за самоличност в резултат на политиката от 60-те години, целяща да „арабизира“ северната част на страната. На практика това включваше изселване на кюрдите, описани от един служител като „злокачествен тумор“ в тялото на нацията. През няколко от следващите десетилетия Асад толерираше войнствено кюрдско присъствие в границите на Сирия. Идеята беше да се провокира съседна Турция, член на НАТО и ключов съюзник на Запада. Но със затоплянето на отношенията между Дамаск и Анкара след края на Студената война това споразумение приключи, а местните кюрдски лидери бяха вкарани в затвора или изгонени. Много от местните жители носят белезите на изтезания от тези мрачни години, особено след като силите за сигурност на Асад потушават жестоко кюрдско въстание през 2005 г.
Революционното кюрдско политическо движение се е отдалечило от марксистко-ленинските си корени, като вместо това развива уникален модел, основан на автономия на жените, представителство на малцинствата и номинално децентрализирана система на общинско управление. Революционното кюрдско политическо движение се отдалечава от марксистко-ленинските си корени, като вместо това развива уникален модел, основан на автономия на жените, представителство на малцинствата и номинално децентрализирана система на общинско управление. Това е така, въпреки че то запазва строгата ленинска политическа култура – идеологически парадокс, който обаче позволява на кюрдите да реагират бързо след избухването на гражданската война в Сирия през 2011 г. Съвсем скоро те обявиха автономия в Рожава, както сирийските кюрди наричат своята родина. По време на последвалата жестока борба Сирийската арабска република проля океани от кръв, за да задържи в ръцете си градовете с арабско мнозинство. Фактът, че тя бързо изтегли силите си от кюрдските райони, предавайки контрола на една парцалива милиция, показва колко малко я е грижа за нейните номинални кюрдски граждани.
Освен че арабистките настроения на партията Баас насърчават пренебрежителното отношение към кюрдите, Асад вероятно се е чувствал способен да игнорира кюрдите в страната си и по други причини. В сравнение с кюрдските родни места в Иран, Ирак и Турция, безводните пустини на Сирийски Кюрдистан дълго време бяха отхвърляни като бедни и нединамични. И все пак кюрдите, подсилени от завърнали се бойци, закалени в битките по време на упоритата партизанска война срещу Турция, се оказаха единствената местна сила, способна да победи „Ислямска държава“. По пътя си те спасиха язидите от геноцид и създадоха неочаквани тактически партньорства както с американците, така и с местните араби. Като прогониха ИДИЛ от бившите ѝ крепости, включително някогашната ѝ столица Ракка, кюрдите помогнаха за създаването на крехък мултиетнически съюз заедно с арабски мюсюлмани, язиди, християни и други малцинства. Известен като Демократична автономна администрация на Северна и Източна Сирия (ДААСИС), този съюз оттогава е изправен пред екзистенциални заплахи. Това включва кръвопролитни бунтове на „Ислямска държава“, спорадични битки срещу Асад, и най-вече последователни военни окупации, започнати от Турция – Анкара остро се противопоставя на проекта за ръководена от кюрди автономия на южната си граница.
По време на този напрегнат процес, в който се изгражда квазидържава и същевременно се изповядва решително антидържавна идеология, кюрдското движение демонстрира изключителна дипломатическа адаптивност, намирайки различни варианти за сътрудничество с Асад, ислямистките и светските опозиционни сили, САЩ и Русия. При наличието на руски и ирански войски, разположени в западните кюрдски райони, и на САЩ, Обединеното кралство и Франция на изток, сирийските кюрди успяха да се възползват от напрежението между двата блока и да се превърнат в незаменими и за двата. Кюрдските сили дори посредничиха, когато американски и руски патрули се сблъскаха, докато установяваха съответните си зони на влияние през 2019-2020 г.: поразителна илюстрация на способността им да се възползват от хаоса на конфликта между великите сили.
Този прагматичен дух позволи на кюрдите не само да се опитат да се помирят с арабските племенни федерации, които преди това бяха застанали зад „Ислямска държава“, но и да поддържат напрегнато, макар и функционално съжителство с Асад и неговите руски поддръжници. Сирийската армия, от своя страна, като цяло бе ограничена до малки административни центрове и гарнизони в градовете на Рожава. Това напрежение бе осезаемо в сложната, взаимосвързана география на Камишли, където режимът на Асад контролираше едни улици, а кюрдското движение – други. Анархистките международни доброволци редовно се разминаваха с войници на сирийския режим на улицата, като всеки от тях старателно игнорираше другия.
Но след като Асад беше безславно изпратен в Москва, сметките се промениха. След като помогнаха на Запада да разгроми ИДИЛ с цената на 10 000 загинали кюрдски бойци, представителите на сирийските кюрди искат да играят ключова роля във възстановяването на Сирия. Участието им в правителството на Сирия би било от полза за стратегическите интереси на Запада, осигурявайки антииранска ос и същевременно създавайки противовес на ислямисткото управление.
На практика обаче ситуацията изглежда мрачна и за това е виновна Турция. До 100 000 кюрди вече са разселени в последния кръг от сражения. И все пак това не е по вина на ХТШ, чиято кампания се характеризира с относителна сдържаност спрямо местните малцинства, а по-скоро на подкрепяните от Анкара милиции, които се възползват от хаоса, за да нападат вътрешно разселените кюрди и язиди. „Ситуацията остава критична“, казва Мохамед Шейхо, ръководител на местен съвет, който е преживял нападенията на джихадистките прокситана Турция, за да изведе хиляди хора на безопасно място в регионите, които все още са под контрола на ДААСИС. „Много хиляди [разселени хора] остават навън. Къщи не могат да бъдат намерени. Липсват ни одеяла, начини да се стоплим, отоплителни уреди, хляб, храна. Много други хора бяха задържани [от подкрепяните от Турция сили] и тяхната съдба е неизвестна до момента“.
Още по-лошо, турските проксита, обединени под знамето на Сирийската национална армия (СНА), сега извършват ново нападение срещу сърцето на ДААСИС. Ако перифразираме Волтер, тези милиции не са нито сирийски, нито национални, нито армия. Те по същество са финансирани и въоръжени от Турция, посветени са на изпълнението на турските цели срещу кюрдите и обхващат объркана колекция от предимно джихадистки милиции, включително някои, санкционирани от САЩ за военни престъпления.
Междувременно турската авиация продължава да нанася удари по кюрдските партньори на САЩ в североизточната част на страната, убивайки и много цивилни. Въпреки че Турция се представя за приятел на антиасадовската революция, нито един безпилотен самолет не е бил насочен срещу силите на Асад, които капитулираха пред ХТШ.
Ситуацията изглежда тежка. Въпреки това същият дух на прагматично сътрудничество, който в крайна сметка позволи на кюрдското движение да оцелее 13 години в един от най-смъртоносните конфликти на 21-ви век, може да проправи пътя към неочакван изход. Съобщава се, че ХТШ и ДААСИС водят преговори, като досега ХТШ изглежда сравнително сдържана. Но други сили са готови да се възползват по-пряко от възхода на ХТШ към властта. Както обяснява Юсуф Кан от Центъра „Уилсън“, въпреки че ДААСИС би могла да се възползва от своите „относително утвърдени“ институции, Турция „предпазливо ликува“ от перспективата да използва ХТШ, за да получи влияние върху всички – от Тръмп до Иран.
Какво ще стане в бъдеще? Ще изпълни ли Турция заплахите си за трансгранична операция, за да смаже завинаги сирийските кюрди? Или пък, предвид неочаквано примирителната реторика на ХТШ спрямо малцинствата, може би ще има място за мултиетническа федерация. Ако Турция най-накрая бъде окуражена да прекрати кръвопролитията, би могло да се стигне до споразумение, обхващащо всички различни групи от населението на Сирия. Но въпреки тези усилия по-нататъшните кръвопролития изглеждат неизбежни, а завръщането на Доналд Тръмп в Белия е много вероятно да налее масло в огъня.
По време на писането на този текст турските марионетни милиции настъпват към Кобани – сирийския кюрдски град, където кюрдите за първи път се изправиха срещу ИДИЛ през 2014 г., поставяйки началото на партньорството си със САЩ и Обединеното кралство. Но 10 години по-късно, когато групи от въоръжени с турско оръжие ислямисти отново се появяват зад хоризонта и се кълнат да отмъстят на кюрдите, техните номинални западни съюзници не се виждат никъде.
*Мат Брумфийлд е журналист на свободна практика и съосновател на Информационния център „Рожава“ – водещ независим англоезичен източник на новини в Северна и Източна Сирия.
About The Author
