Проф. Искра Баева: Нека върнем отдавнашния борчески характер на Осми март

Какво отбелязваме днес?

Идеята да се обърне обществено внимание върху борбите на жените за равни права възниква почти преди век. Това става в Копенхаген през 1910 г. на втората международна конференция на жените социалистки.

Предложението е направено от германската социалдемократическа деятелка Клара Цеткин. Тя е убедена, че международните работнически организации трябва да обърнат внимание и на експлоатацията на жените като изразят своята солидарност с тяхната борба за равни права и за достойно заплащане. Идеята на Клара Цеткин е приета и още през следващата 1911 г. за пръв път е отбелязан международният “женски ден” в няколко развити индустриални държави от Западна Европа.

В България този ден започва да се празнува от 1914 г. – само три години след като е определен за такъв. При това не става дума за борба на жените само за граждански права, като например правото за гласуване (такова е британското движение на суфражистките), а преди всичко за икономически права и то на онези жени, които са принудени да работят в производството.

Осми март е посочен не заради някакъв религиозен празник, не е във връзка с някоя светица или нещо от този род, а е съзнателно измислен от едно политическо движение и има също толкова ясна политическа цел. Това личи и от пълното наименование на празника: Ден за международна солидарност с жените в техните борби за икономическо, социално и политическо равноправие. Празникът е възникнал, защото е съществувала нужда от борба на и за жените, чиято цел е да подобри тяхното положение в производството, в семейството и в обществото. Това го прави политически и го свързва с лявото политическо пространство.

Такова е било съдържанието на Осми март, преди да бъде официализиран от социалистическата държава и да преживее съответната еволюция, при която борческият му характер е останал на заден план, а на преден е излязло празнуването и честването на майката, любимата, съпругата и колежката.

Какво остана от Осми март, след като системата на държавния социализъм рухна? Традициите угасват трудно, затова той продължава да се отбелязва, но вече напълно лишен от политическия си смисъл. И това щеше да бъде напълно нормално, ако не се бяха променили драстично както социалните, така и икономическите условия за живот и труд на всички и в частност на жените. По-голямата част от българите платиха висока цена за прехода към политическия плурализъм и пазарната икономика (с други думи, за завръщането към капитализма). Но особено тежко се отразиха промените на жените.

Жените загубиха голяма част от социалните си привилегии, свързани с раждането и отглеждането на децата, безработицата ги върна обратно в семейството не като доброволен избор, а по принуждение, в много случаи младата възраст и привлекателният външен вид се превърнаха в задължително условие за получаване на работа, възроди се и различното заплащане за една и съща работа – по-ниско за жените, отколкото за мъжете. Всичко това може да се определи с една дума: дискриминация. Сиреч, отново се възродиха причините, поради които преди век се е наложило да се определи ден в годината за солидарност с жените, които се борят за равноправие.

Трябва ли при това ново положение да върнем борческият характер на Осми март? Да, но не съм сигурна, че в съвременна България това може да стане. Не защото българските жени не се нуждаят от организирана защита, а защото самите те не искат да осъзнаят нуждата от нея и да я поискат. Данните са категорични: според доклада на работната група по “Лисабонската стратегия” сред българите над 50-годишна възраст имат работа едва 18,2% от жените, докато при мъжете този процент е двукратно по-висок – 37.

Подобни случаи на дискриминация могат да се изброяват още много. Въпреки това, не се забелязва някакво желание у жените да се противопоставят на несправедливостите, да се организират за борба или дори и само за да напомнят за човешките си права. Затова е добре да запазим Осми март като международен ден за солидарност с жените, да си припомним за техните права, за равноправието, за необходимостта от солидарност с всички онеправдани, голяма част от които неслучайно са жени. И да върнем отдавнашния борчески характер на празника – той трябва да се свързва не толкова с празнуването, с подаръците и пожеланията, а с правата: на достойнство, на труд по избор (в семейството или извън), на равно заплащане и на уважение.