„Клубът на селянина“ е артистичен ресторант в центъра на Букурещ, любимо място за градската средна класа. Именно в това заведение, в което често има изложби и се играят театрални пиеси, бе представен новият роман на румънския писател Василе Ерну „Бандитите“. Тове е втора част от трилогията му за маргиналите, започнала с книгата „Сектантите“. И в двата романа действието се развива в Бесарабия и Буджак – райони, които днес са част от Република Молдова и Украйна.
На представянето на „Бандитите“ Ерну сподели с публиката как е проучвал темата и колко тежко е било за него в емоционален план да се запознае с живота на своите герои. За да прочетат откъси от книгата или да изразят мнение по темата, на сцената излязоха Виктория Стойчу – координатор на програмата на фондация „Фридрих Еберт“ за Румъния, Богдан Гиу – румънският преводач на трудовете на някои от най-големите френски постмодернисти, художникът и арт-човек Митош Миклеушану и младият читател Марк Станеску. Кулминацията на вечерта бяха „бандитските песни“ на Овидиу Никулеску. Със своята китара той интерпретира изпълнения на Владимир Висоцки и на други руски бардове, само че с текстове на румънски. Добави и своя авторска музика в стила на ерата „Висоцки”.
По-долу „Барикада“ предлага съкратен вариант на текста на Василе Ерну, публикуван от румънския ляв сайт Critic Atac. В това своеобразно автоинтервю авторът отговаря на въпроси, задавани му от читатели и приятели, докато в продължение на пет години е подготвял романа си „Бандитите“.
…………………………………………………………………………
Тези дни бе отпечатана книгата „Бандитите“ (изд. Polirom). Работих над нея много години. Специално се старах да се информирам и образовам така, че да мога да я направя с разбиране. Написах я по-бързо, отколкото очаквах. Това се случи благодарение на стипендия на FILIT (Международния фестивал за литература и превод – Яш – б. пр.) и на самия град Яш, където живях това лято. Благодаря им. Докато работех по книгата, получих много въпроси от приятели, с които обсъждах съдържанието ѝ. Основните въпроси могат да бъдат сведени до следващите по-долу. Скицирал съм и някои отговори.
За какво разказва книгата „Бандитите“ – втората част на „Малката трилогия на маргиналите“?
Първата книга разказва за ангелите на светлина – хора на вярата, пуритани, които се жертват, за да спасят ближния. „Бандитите“ е за ангелите на тъмнината. Те имат друга етика и други кодове. Ето как звучи накратко историята:
Едно момче от Буджак (южната част на Бесарабия – днес поделена между Украйна и Република Молдова – б. пр.), израснало и образовано от примерно семейство на сектанти, открива съвсем различен свят от този, с който е свикнало – друга етика, други ценности и други правила. Това е „империята на крадците“ – на хора, които са татуирани по странен начин, които са избрали да си създадат свое общество, неподчинено на официалните институции, и за което нормалността на обикновените хора е забранена. Дори и сектантите считат тези бандити за „паднали ангели“. Младежът от Буджак е привлечен от тези маргинали, след като случайно се сприятелява с един известен крадец от класа в Одеса. Той става истинският му учител. Така момчето попада в непознат и недостъпен свят и открива тайните на едно общество, пълно с контрабандисти и разбойници, джебчии и проститутки, наемни убийци и просяци, които все залагат живота си в името на уважението към своеобразен кодекс на честта. Бандитите разкриват „в негатив“ невижданото и очарователно лице на аутсайдерите и начина, по който раят се възприема от живеещите в ада.
Въпросите, които си поставям, са прости, но фундаментални: кой държи властта върху възпитанието и образованието? Кой има властта да наложи закона и етичните норми? Как се създават те и как функционират? Каква е функцията и ролята на институциите? Кой ни дресира, по какъв начин и в името на какво?
В Русия е писано много по тази тема. В Румъния – по-малко. Къде се поставяш в тази традиция?
В руската литература от една страна стои романтичната традиция, в която бандитите са някакви позитивни, хитри и приятни герои. Исаак Бабел например е класик на този подход с неговата книга „Разкази от Одеса“. Този вид интерпретация ни е познат и на нас. В САЩ целият Холивуд е влюбен в подобен вид разкази. За какво разказват филмите с гангстери? Русия и САЩ имат много богата култура на позитивното оценяване на бандитите. Улицата ги обожава. Да бъдеш бандит в Русия или в САЩ е нещо добро, а не лошо, на нивото на уличната народна култура. Литературата за „хайдуците“ – например Робин Худ, също следва тази линия. Защо? Може би защото те крадат от върховете, а не от низините, както е днешната традиция.
Друга литературна традиция върви по линия на писателя Варлам Шаламов с неговите гениални „Колимски разкази“. Тук „блатните” (крадците-„законодатели“, определящи правилата в престъпния свят) се появяват пред нас в пандиза в разказа на един политически затворник. Писах в „Последните еретици на империята“ две глави за тези наблюдения на Шаламов. Аз съм негов голям почитател. Борил съм се книгата му да се появи на румънски. Според мен най-важното наблюдение на Шаламов, свързано изключително с „блатните”, е описанието му как тогава, когато изчезнат държавните институции, „блатните” вземат властта. Показва при какви условия се разгръща този феномен. И наблюдението му е гениално: как разпадането на политиката води до пъклено, животинско насилие. Затова той казва, че по-свиреп от Гулаг е този свят на джунглата. Смятам, че трябва да се страхуваме много от деполитизацията и от „деидеологизацията“. Изчезването на политиката, на институциите и на ценностите създава страховити светове.
Когато политиците се заменят от технократи, това е знак, че се приближаваме до момент, в който се „отприщва“ страховитата машина на насилието. Най-големите технократи са били диктатори. Сталин и Хитлер са били „перфектните технократи на народа“. Били са „много ефективни мениджъри“. Надявам се, че никой не иска подобна на тяхната лудост, в която диалогът и преговорите т.е. политиката са захвърлени настрана. Така че четете Шаламов.
Има и една руска литературна традиция, свързана с бандитите, в която е Достоевски. Тя свързва падналите ангели с православна славянска традиция, чиито корени са във византийската култура и в Стария завет. В нея на престъплението и кражбата се гледа през основополагаща библейска легенда – разказа за Каин и Авел. Става въпрос за икономиката на саможертвата и икономиката на натрупването. Жертвата създава живот, докато натрупването води до смърт. Това е един парадокс.
Чувствам се чудесно и в трите литературни традиции, свързани с тази тема. Естествено, ги използвам в моята книга. Щом съм решил да бъда хитряга, ще съм такъв до край.
Кои са тези бандити от заглавието?
Бандитите са обобщено понятие, дадено от властта, от мнозинството, на онези, които живеят вън от официалната правна система, които живеят от кражби и нарушават официалните закони системно. Те се наричат крадци, защото живеят от кражби. Не става въпрос за типове, които нарушават Наказателния кодекс, открадват нещо и попадат в кауша. Говорим за една общност, която прави това не само от нужда, но и по убеждение: кражбата като начин на живот. Те имат определено желание, определен етичен кодекс, различен от този на „нормалните хора“ или на балъците, както те ги наричат. Бандитите не се подчиняват на законите на държавата, а имат свои закони. Да се уважават законите и нормите на балъците и на държавата за тях означава отсъствие на чест. Имат определен културен код. Това е един добре структуриран и йерархизиран свят с пределно ясни правила.
Казваш, че са хора вън от институциите. В какъв смисъл са вън от тях?
Бандитите някак си се появяват там, където има нарушения в системата.
Има една история, която ми харесва. Разказа ми я един известен затворник. Когато „Таганка“ – един от емблематичните затвори за царска Русия и СССР, се затваря, знаете ли какво са направили там? Детска градина! Това е било някъде през 50-те или 60-те. Необикновеното е, че тази история ни казва всичко за модерната държава: идеалният модел за контрол и образование е затворът. Това е функцията на институциите: от семейството, през детската градина достигаш до структури, които образоват и контролират. Влиза дървено трупче и излиза Пинокио. Добре ли е? Зле ли е?
Бандитите избягват този механизъм. Това измъкване от структурите не е непременно желано, по-скоро е инцидентно. И възникват мутации. Те стават други хора, с други закони и с други институции – във война с официалните, които бойкотират. Или от които бандитите просто са изключени по различни причини: бедност, различия, цвят, религия, нарушаване на нормите.
Защо имаме нужда от институции? За да ни защитават. За да опитомяват агресията ни. За да ни опитомяват нас самите. Ние сме дресирани животни, а бандитите са по-малко дресирани. Или дресирани по друг начин. Както казват те: ние не сме лъвове, само вълци сме, но няма да ни покажат в цирка.
Ние – мнозинството, сме циркови животни, а те са животни от джунглата. Те знаят как да ловуват, а ние – как да култивираме. Но когато ние ловим, ги ловим тях, не за да се храним, както правят те, когато са на лов, а като жест на наказание или културен акт на разнообразие. Темата за дресировката присъства много в моята книга. От бандитите се научих да дресирам кучета, врана, мишки и дори бълха. Как? В книгата ще откриете как се дресират бълхи. Те много приличат на човека, особено когато е дресиран.
Казваш, че те не се подчиняват на държавата. Как успяват да го направят?
Висшата каста, крадците-„законодатели“ – тези, които ръководят света на бандитите, нямат право да работят. Това е може би най-важният закон. Лесно е да се провери. Но е много трудно да се реализира подобно нещо в режим от комунистически тип. Да не говорим за сталинисткия режим, когато са вкарвали в затвора и кучета. Знаем, че да не работиш се е наказвало при комунизма. Това означава нарушаване на закона. Бандитите е трябвало да предизвикат този закон, иначе си губят ранга в йерархията. Който работи и „другарува“ с държавата, престава да бъде крадец-„законодател“. Един-единствен час на работа в полза на държавата и настъпва краят. Това ги изхвърля в по-долните касти. Защото за един крадцец-„законодател“ да си загуби статуса означава смърт чрез лишаване от чест, чрез унижение. Все едно един благородник да стане селянин през Средновековието. Така че те не са работели.
Не са имали право да притежават лични документи. В някакъв смисъл са били ничии хора. При комунизма това е било много усложнено. Всичко е било контролирано, а паспортът служи на първо място, за да бъдеш контролиран, а не за да си свободен. Те са разбирали това. Ние в по-малка степен го схващаме. И правило номер 3: не е трябвало да имат собственост. Това създава обвързаност. Прави те уязвим. Също така и не е трябвало да имаш семейство. Но за това разказвам отделно, защото е в друга категория според мен.
Тяхната работа е кражбата – всякакъв вид схеми. Като цяло кражбата е вид работа с максимално ниво на печалба, но и максимална степен на риск. Те знаят това. Знаят, че балъците са добри ловци на крадци и много добри строители и охранители на затвори. Бандитите грабят от балъците, но последните ги ловят, за да ги поставят зад решетките. Междинното звено са полицаите. Това е играта: стражари и апаши. Балъците обаче знаят как да си изградят силов апарат с необикновена степен на контрол.
Интересно е, че светът на крадците го няма в учебниците. Не можете да го откриете в историческите книги. Защо ли? Например как можеш да говориш за историята на дисидентите по времето на комунизма и да не напишеш и един ред за бандитите? Извинете ме, но те са презирали в огромна степен режима.
Стигнали са до там да се откажат да воюват на фронта за държавата си срещу фашистите. Защо? Защото това не е тяхната държава и не са техните войни. Не са признавали властта и не са ѝ се подчинявали. Тогава общността им се е разделила на две: на „крадци курви“, които са приели да отидат на война, подчинили са се на властта, но са си изгубили позицията в йерархията; и на „крадците-„законодатели““, които са отказали и са се трудили десетки години в Гулаг. Много от тях са застреляни. След като войната свършва, започва т.нар. „война на курвите“ между двете групи.
Защо не знаем за тези маргинали? Защо въобще не се изучава светът на бандитите? Защо липсват напълно от учебниците? Аз имам теория. Защото това, което се нарича доминираща култура се страхува от тях. От една страна, защото те показват слабостта на властта, а от друга, защото разкриват и нейната безобразност. Тези бандити са един вид огледало на безчинствата на властта. Тя много си прилича с тези бандити. Затова и техните дела и живот трябва да бъдат скрити, криминализирани, опаковани по друг начин и пускани публично на малки, приемливи дози. Много е важно да ги познаваме, защото ще видим и ще разберем света им…
Говориш ли за върховния метафизичен въпрос, за последното метафизично пространство, което този свят на бандитите произвежда?
Играя си малко с темата и използвам термина в един по-народен смисъл. Имам няколко много добри истории на тази тема. Да, мисля, че последното метафизично пространство на съвременния човек е затворът и затова е много добре да минем оттам поне веднъж в живота. Знам, че не е приятно, не можеш да искаш подобно нещо, но смятам, че може да помогне да разберем ужасите на този свят и на това общество, което имитира съвършенството много добре. И най-вече да оценим добрата и красива страна на този свят.
Последният голям метафизичен въпрос, който още не е поставен, е формулиран от бандитите и в никакъв случай от интелектуалците, превърнали се в един декор на властта. Как се поставя този въпрос? Тогава, когато те попитат: парите или живота? Но това не е абстрактно, а много конкретно питане. Задава се на ъгъла на улицата с нож на гърлото ти. Ти трябва да знаеш какво решаваш. И след като си дадеш парите и се измъкнеш непокътнат, животът ти придобива друг смисъл, изглежда безценен. Но докато не срещнеш такъв бандит, мислите ти са свързани само с портфейла, с кариерата и банковата карта. Срещата с този свят те променя малко. Могат да ти променят йерархиите и приоритетите с едно просто питане и с един нож.
Имам и една друга история с двама братя близнаци. Единият става професионален крадец. Другият – професионален просяк. И заключението е следното: когато срещнеш просяк, радвай се, че си срещнал точно него и му помогни! В този ден можеш да се чувстваш щастлив, че си го срещнал. Защо? Можело е да срещнеш неговия брат близнак и той да ти постави последния метафизичен въпрос. Нека разсъждаваме върху този факт.
Говорите за затвора. Как се вижда светът оттам?
От това, което са ми разказали, разбирам, че затворът е един вид домът им, който пресъздава свободния живот вън от него. Но всичко е много концентрирано и кондензирано като пространство и преживявания. В едно много малко пространство са поставени заедно за дълги периоди от време хора с различен опит от живота. Много от тях са бандити, професионални крадци, престъпници или нарушители, но и крадци от най-различен вид. Възможността да се стигне до насилие в затвора е голяма. Забелязах няколко интересни неща, свързани със законите и практиките в зандана.
Първо, нямаш право да играеш карти без финансово покритие или покритие в натура. Тоест спекулацията е забранена.
Второ, нямаш право да лъжесвидетелстваш, да разпространяваш клюки, да говориш за някого лошо без доказателства. Всичко се проверява и ако си лъгал, само, за да отмъстиш на някого, ти се отрязва езика или се правят прорези по него. Това са тежки наказания. Особено за журналистите или за младежите, които работят с думи. Затова в бандитския свят има много пелтеци. Те са сгрешили в даден момент и остават със своята стигма, която не могат да скрият.
Трето, можеш да бъдеш царят на затвора, да имаш право на смърт и живот върху човека до тебе, който може да е паднал или балък, можеш да си позволиш всичко. Едно нещо не е разрешено: нямаш право да посягаш на дневната му дажба. Аз смятам, че това е начин да се спре машината за възпроизвеждане на насилие. Нарушаването на тези минимални правила не прави нищо друго освен да отприщи мотора на насилието, който води до насилие и на липсата на правила.
Така че когато спекулираме на борсата, пишем във вестника и се борим срещу бедните и хората на социални помощи, трябва да си спомним тези истории. Бандитите създават „ред“ чрез наказания. На този, който спекулира, му се отрязват пръстите. На този, който говори без аргументи, му се прави прорез или му се отрязва езикът. А този, който взема на ближния дневната дажба, му се отрязва пенисът и му се дава да си го яде. Не са цивилизовани като нас. Днес тези хора, които нарушават законите, получават почести. В какъв свят живеем?
Говориш много за татуировки, за техния език, за техните кодове. Защо се татуират?
Днес татуировките са цяла мода. Странно е как тази субкултура е станала мейнстрийм. Но в годините на детството ми се татуираха само бандити или онези, които са били в затвора. От жените само проститутките и определени категории от паднали хора. При нас татуировките бяха свързвани с мъжката култура.
Много е интересно, че в културата на мнозинството – на балъците и на властта, доминира „културата на обличане“. При тях е някак си наопаки: същественото е събличането. Те наричат културата си култура на „голите хора“. Кожата е в някаква степен дрехата и тяхно покритие. На тази кожа те пишат своето CV, своята история. Само когато се събличат, ние разбираме какви всъщност са те. При тях всичко по кожата им има определено значение. Ако някой си постави татуировка, която не отговаря на истината за него, може да бъде наказан тежко: от отрязване на органи – до смърт. Балъците и властта пък са наопаки – те се обличат, за да покажат какви са: правят си униформи, слагат си еполети, поставят си рангове, обличат се във фирмени дрехи и т.н.
Както казват на своя жаргон феня – езика на крадците, нещата са сложни. Феня има древна традиция от Средновековието. В моята зона, която обхваща Южна Бесарабия и Украйна от Кишинев надолу към делтата на Дунава и от Буджак към Одеса, доминиращият език беше руски, обаче жаргонът на бандитите е изграден от думи на идиш, много от тях с произход от Талмуда. Защо? Защото Одеса е спечелила битката на бандитския свят в Руската империя. Евреите са контролирали града. Преди тях подземните мрежи са били контролирани от търговци от Волга. В момента, в който Одеса става свободна зона и голямата търговия се поема от пристанището, нещата се променят. Знаем, цялата контрабанда се прави в Одеса.
Защо евреите са дали най-добрите бандити в града? Не защото са по-големи шмекери от руснаците или молдовците, а защото те са били изключени, маргинали, и са съществували закони срещу тях както и много рестрикции. И тогава, за да не умрат от глад, е било необходимо да открият техники за оцеляване в тази контрабанда, която правят те и циганите. Опростявам, но това е линията на интерпретация. Както обясних и в „Сектантите“.
Защо евреите от Одеса са по-добри на цигулка, отколкото на пиано? Много просто – не са имали пари за пиано, от една страна. А от друга страна, са били народ, който винаги се мести и не може да носи пианото със себе си. По-лесно е с цигулката, която си има калъф. Всички тези разкази имат много ясни социални, законодателни и икономически причини. Само че властта им дава погрешни интерпретации, за да ни отведе към грешни изводи. По-лесно е да кажеш: краде, защото го има в кръвта си, вместо да обясниш сложните социални причини. Фашизмът се базира на това: на социално и на етническо обяснение.
Оттук идва и влиянието на русифицирания идиш върху жаргона на крадците от империята. Този жаргон е с над 15 000 думи. Ако не ги научиш, не можеш да разбереш нищо. Той има две функции: на защита и на идентификация. Защитаваш се, защото само твоите хора разбират какво говориш. Полицаите и балъците не те разбират. Идентифицираш се: знаеш да говориш – значи си наш, не знаеш – тогава си изключен. Така проверяват дали новопоявилият се човек не е някакъв инфилтриран кагебист. Понеже властта инфилтрира свои хора сред техните редици. Как проверяват? Много просто: проверяват нивото на познание на фенята. Жаргонът не се научава лесно. Късно научената феня те издава. Езикът показва бързо кой си и тогава ти се отрязва езика, защото си лъгал.
Как свършва книгата? Какво се случва с тези бандити в комунистическия период?
Приключва странно, тъжно с две истории. Всъщност с три. Първата е за моето поколение, родено през 70-те. Това е поколението на надеждата, което при падането на комунизма е на 20-години и вярва, че ще премести планини. Било е пълно с мечти. Това е едно много оптимистично поколение, което обаче е направило живота си на пух и прах и е видяло как един току-що роден свят се разпада. Бях съучастник в голямото погребение, изживяно в този луд купон. Става дума за поколение на надеждата, което се превърна в поколение на отчаянието. Разказвал съм повече за това, защото ме боли. Наричам го Поколение на Червения живак. Разказът с червения живак ще откриете в книгата.
Втората история е за срещата ми с един голям крадец-„законодател“, превърнал се в олигарх и стълб на обществото. Това е разказ за това, как тези бандити стават господарите на новия свят. Либерализираният свят е рай за тях. Те променят нормите, правилата и се адаптират перфектно. Това е свят, с който те се идентифицират. Както съм казвал по-рано, комунизмът бе победен от бандитите, не от дисидентите. Но никой не иска да признае това. Те са големите печеливши от новия режим. И с този голям олигарх имаме един много хубав и искрен разговор. От него се разбира същността на прехода, на икономиката, на падналия интелектуален свят и на пресата най-вече. Например той ми обяснява много красиво как се прави цензура днес. Бандитът олигарх е много хитър мъж. Но е пълен с цинизъм. За техниките на манипулация от нов тип може да говорим друг път.
А последната история е за смъртта. Разказва за разделението, за размишлението върху това, което ни се случва. Стоя на митницата Гацали – Джурджулещ. Отивам в Одеса да погреба Професора – моя главен герой и бандита, който ми беше като родител. Един легендарен герой на Одеса. И на Дунава вдясно се вижда ново пристанище. Хората казват, че е на един голям местен олигарх. С този олигарх съм много добър приятел. Споделяли сме едно и също легло, едно и също ядене, давали сме си назаем дрехите. Кулминацията: обичали сме една и съща жена. Аз си стоя на митницата с последните стотинки, които ми стигат едва за една кифла, а той строи частно пристанище. Съдбата на човека е много сложна тема. И не неравенството ме дразни толкова много. Нещо друго ме боли повече. Знам, че ще се срещна с него и че ще имам какво да разкажа. Имаме общо минало.
Знаете ли кой е основният проблем? Нашите деца. И двамата имаме деца. Моето е в Букурещ. Ходи на държавна детска градина и в кварталното училище. Неговото е в частно училище в Швейцария за стотици хиляди евро на година. Не съм завистник, радвам се за неговото дете. Проблемът е друг. Имам нещо общо с бащата на това дете. Има много неща, които ни свързват с него, независимо от сегашните ни позиции: обичали сме едно и също момиче, яли сме един и същ хляб и знаем да говорим един с друг. Между нашите деца обаче има пропаст. Която не може да се премине. Аз знам, че неговото дете ще управлява тази страна, тези пространства. Но нашите деца не ги обединява нищо. Гледам на това разделение като на голяма трагедия, като на голямо наше поражение. Като смърт е. Но смъртта не идва по друг начин освен чрез насилие и по правило е и успокояваща. А това разделение, за която говоря, е само началото на насилието.
И накрая на книгата плача. Не знам защо. Това са последните сълзи. Толкова. Конец филма.
About The Author
