Роден в СССР (1971 г.), Василе Ерну завършва Философския факултет на Яшкия университет „Александру Йон Куза“ и получава магистърска степен от Клужкия университет „Бабеш Боляй“. Той е редактор и основател на списанието Philosophy & Stuff и е асоцииран редактор на списанието „IDEA изкуство + общество“. През последните години негови статии са се появявали в редица румънски политически и културни издания. Дебютира с книгата „Роден в СССР“, която е преведена на български, руски, испански, италиански, унгарски и полски език. Книгата е отличена с много награди, включително и с Премията за дебют на Съюза на писателите в Румъния. Ерну е написал още книгите „Последните еретици на империята“ (2009 т.), „Това, което ни разделя – Писма от „Хана на Манук““ (в сътрудничество с Богдан-Александру Станеску, 2010 г.), „Руската интелигенция днес“ (2012 г.), Аз съм ляв човек (2013 г.) и е координирал антологията „Илюзията на антикомунизма. Критични уроци от доклада „Тишмъняну“ (в сътрудничество с Кости Рогозану, Чиприан Шюля и Овидиу Цикинделяну, 2008 г.), както и „Украйна на живо. Кризата в Украйна: от Майдана до гражданската война (заедно с Флорин Поенару, 2014 г.). През 2015 г. излиза първият том – „Сектанти“ от малката трилогия на Ерну за маргиналите.
Интервю на Габриел Кешку
Превод: Владимир Митев
Това интервю бе публикувано в списание “Timpul“, Яш през септември 2016 г.
– Василе, как ти се стори Яш по време на месеца, който прекара в къщата „Погор“ – резиденцията на Международния фестивал за литература и превод (FILIT)? Прилича ли си този град още с Яш от времето на студентството ти?
– Когато живях в Яш в периода 1990-1996 г., мисля, че бях много наясно какво ми се случва. Или по-скоро бях хванат във вихъра на промените, на новите преживявания. Попаднах в Яш само на 19 години. Дойдох пълен с ентусиазъм, защото отивах в „Родината“, оставях зад себе си „съветското чудовище“ и комунизма. Но тук открих внезапно нещо много по-различно от онова, което знаех.
Румъния в нашето съзнание беше позната само от книгите и имаше романтичен ореол. Да не забравяме, че с изключение на краткия период на Велика Румъния (между двете световни войни територията на днешна Република Молдова е част от румънската държава) Бесарабия бе преживяла процеса на модернизация, отделена от останалите исторически румънски региони. Ние бяхме изградени като личности по друг начин. Всичко това оставяше следи. Дори и да знаеш езика и да плуваш в една обща култура, съществува език на администрацията, на инфраструктурата, на ежедневните преживявания и на имперското образование в СССР, което оставя следи. Преминах през една доста тежка криза, накарала ме да преразгледам много от идеите и съжденията си до онзи момент. Имам много истории, свързани с него.
Например, беше ми много трудно да науча т.нар. башкалия (характерен за Румъния хумор на подигравката). Румънците от руската империя (СССР – бел.ред.) нямаме това чувство за хумор. Нашият е много развит, но не е башкалия. Години наред четях сатиричното издание „Академия Кацавенку“ с едно трагично усещане и може би заради това не можех да понеса башкалията. Дори и сега считам този вид сатира и критика за нещо посредствено. Но усвоих и него, въпреки че го считам по-скоро за нещо негативно, отколкото позитивно.
С времето се приспособих. Започнах да създавам много приятелства тук, да познавам и да откривам чара на местата и на различията, с които се срещам. Когато напуснах Яш, вече познавах много хора. Това е моята слабост – лесно установявам контакт. Но Яш остана за мене може би най-достъпния за общуване град в страната. Сега се завръщам в него от съвсем друга позиция. Познавам много хора тук, имам много приятели. Вече зад мене са 25 години, през които съм живял в Румъния. Това е повече от времето, прекарано от мене в Империята. Градът беше освежен като изглед, изглежда добре, но мене сградите ме интересуват по-малко. Вълнуват ме хората. Градът е като една дреха. Иска да ти покаже някакви неща, да те направи турист. Ненавиждам този туристически дух, изразяващ желанието на туристическите гидове и „добрите хора“ – да опознаваш неща, които са предварително определени. Харесват ми скритите неща в града, защото съм като един от моите герои – джебчия, и ми харесва да „преджобвам“ градовете, т.е. да ходя там, където не се вижда какво има, където всичко е скрито. Харесват ми джобовете на градовете и ги търся. Затова се опитвах да опознавам хора с друга среда от моята – от различни поколения и социален произход, да си разказваме истории с тях.
Ходих в много семейства, в зони от Яш като „Далас“, където има много бедност. Този град не се представя само от кварталите „Копоул“ и „Палатул“, но и от „Далас“. И е грях, че не се говори за това. Но най-много ми харесва фактът, че Яш още не е станал туристически град. Не иска да те излъже, да представи нещо, което той не е. Хората още се държат естествено, още са лесни за достъп и можеш бързо да се свържеш със семействата. Хората още не си затварят вратите и сърцата, не се оттеглят в жилищата си. Още те викат на масата си, харесва им да се забавляват, без да го чувстват като задължение или да влагат някакъв личен интерес в подобни отношения. Това е голям коз за Яш. Например в Клуж Напока – друг град, в който съм живял много, тези неща почти са изчезнали. Клуж става все по-туристически град, а хората във все по-голяма степен просто предоставят услуги. В Яш случилите се в Клуж промени едва сега започват. Така че е добре, че не стана културна столица. Трябва да гледаме пълната част на чашата. Да прекараш месец в двора на къщата „Погор“ и да пишеш – е една особена привилегия. На практика приключих книгата си там. Затова трябва да благодаря на Яш и на онези, които ми предоставиха стипендията за това едномесечно пребиваване в града.
– Какво си спомняш за следването си във Философския факултет на Яшкия университет? Какво те накара да отидеш в Клуж, а после и в Букурещ?
– Беше един объркан период. 90-те години бяха колкото изпълнени с ентусиазъм, толкова и разпиляващи обществената енергия. Изразходихме много от тази енергия, без да знаем за какво. Скоро ще трябва да направим една малка равносметка на онези години и се боя, че сега, когато анализирам от дистанцията на времето, карнавалът на 90-те ми се струва един реквием. Има нещо трагично в него. Една трагедия, разгръщаща се с ритъма на голямото забавление. Но този период има, естествено, и много позитивни елементи. Обаче вместо да се разберем какво ни се случва и да се борим, ние си правехме кефа. Моето поколение – студентите през 90-те, днес сме станали цинични и депресирани хора, защото нашите мечти са се обърнали с главата надолу. Университетът беше по-скоро поносим. Имах много добри преподаватели, но мнозинството не ми е оставило много спомени. Може да е и по моя вина. Професор Афлороаей е този, който ме впечатли най-много и може би заради това херменевтиката (метод за анализ на религиозни текстове – бел.ред.) е една от сферите във философията, които ми се струват най-вълнуващи. Но за това може да са допринесли и ранните ми години: от малък работя с религиозни текстове, знаех как да ги чета и интерпретирам, да търся историческия контекст и т.н. Разказах за това в последната си книга. Спомням си как на един от изпитите в университета, след като излязох от залата, господин Афлороаей попитал по мой адрес: „Какво му е на този Достоевски персонаж?“ По-късно колегите ми разказаха за случката. Смятах тази забележка за най-голямото признание, което съм получил във философията.
В университета имах много добри колеги. Те бяха дошли от различни махали, села и градове на областта Молдова и от цяла Румъния с едно много високо ниво на подготовка. През 90-те съществуваше една нездрава надпревара в тези университети и нивото на подготовка беше много високо. Спомням си добре общежитията, където живееха мои колеги математици. Имаха изключително ниво, но бяха и малко луди. Можеха да дискутират нощи наред с хората от Политехниката или Медицинския университет за всичко. Възможно ли е още подобно нещо?
Когато завърших през 1996 г. (по време на следването си прекарах година извън страната), един добър приятел – преподавател по математика, ми каза: „Най-добре е да смениш населеното място“. Послушах съвета му, стегнах си багажа и отидох в Клуж, където не познавах нито града, нито когото и да е от жителите му. Започнах от нулата. Записах се като магистър и останах там 10 години, правейки всичко – от списанието Philosophy & Stuff до Културния център „Транзит“, от старата синагога до списание IDEA изкуство + общество и издателство Idea. Клуж бе съвсем друго преживяване. А след 10 години се пренесох в Букурещ, където живея в момента.
– Работиш по втория том на „Малката трилогия на маргиналите“, който е посветен на бандитите. Как събираш информация за него? Разкажи ни за срещите си с някои от бандитите!
– Събирам информация за книгата повече от 5 години. Знаех добре кои са социалните категории, с които ще работя: сектанти, бандиди и крадци-професионалисти. За третата категория ще ти разкажа друг път. Проучвах казуса на етапи: лекции, документи, интервюта с хора от тези групи. Със сектантите беше по-лесно, защото ги познавам по-добре. Имаме стара връзка с тях, включително и по линия на семейството. В техния казус проблемът е свързан с нарушаването на един определен вид лично пространство и на табута от детството. Не бе лесно да попадна в кръга на бандитите, дори и при положение, че имах много приятели от детството, роднини и познати, които се движат в техните среди. Ние сме различни „видове“ с тях. За нас те са крадци, бандити и трябва да са в затвора. За тях ние сме загубеняци, т.е. един „животински вид“, който си е заслужил да бъде обиран. Трябва да разберем, че според бандитите кражбата е вид работа, която е с максимално ниво на риск, но и на печалба. Те определено разсъждават в други категории, имат други закони и етика от тези на „загубеняците“.
Големият проблем при изследването на маргиналните групи е как да попаднеш сред тях. Това са затворени общества, които са подозрителни, и имат голям талант да разбират какви са хората от мнозинството. Те знаят, че властта, представлявана от мнозинството, не идва никога при тях с „мисли за мир“. Винаги изхождат от логиката: дошли са, значи имат интерес. Разполагах предимството да съм близък до един, който от всяка гледна точка на закона е крадец. Той е голям авторитет в своя свят. Освен това отидох при тях с „препоръка“. Но те мислят по свой начин. Ако кажеш, че си дошъл от името на Х, който е авторитет, ти се отварят всички врати. Но пак е трудно да работиш с тях, защото за тях ти си един „загубеняк“. Най-впечатляващата ми среща беше с един крадец, който е лежал в затвора повече от половината от живота си – 43 години.
Най-тежкото – поне за мене, беше времето, прекарано в клана на просяците. След като постоиш малко с тях, повече не си същият човек. Трябва да имаш доста здрави нерви и психика, за да издържиш. Сега очаквам да приключа тази книга, защото ми отнема много емоционална енергия. Ако „Сектантите“ е един алтернативен учебник по изучаване на религиите, „Бандитите“ според мене ще е алтернативен учебник в негативен смисъл. От тези хора можеш да научиш много.
– Първият том на трилогията – „Сектанти“, бе публикуван миналата година от издателство Polirom и бе една комбинация между строг документален разказ и автобиографично повествование. Може би в „Бандити“ липсва второто. Как така тази категория хора разпалва въображението ти? Познавал ли си много от тях в детството си?
– Първата книга разглежда „ангелите на Бога“ – добри хора, които искат да спасят света чрез своя свят, своето слово – строги пуритани във всичко, което правят. Предразположени са към саможертва, организират се много добре, създават институции около себе си – един вид кибуци, в които се чувстват, като че ли са в лоното на Авраам. Или най-малкото се опитват да правят тези неща.
Бандитите са коренно различни група: те са паднали ангели. Проблемът при тях е, че имат притегателна сила. Улицата ги обожава. Те са ролеви модел за децата и за подрастващите. Защо? Това особено се вижда в културата на руската империя и на американския ѝ аналог, които познавам по-добре. Тази субкултура на престъпниците е една от най-силните в държави като СССР и САЩ. Естествено, че са ме привличали и мене в даден момент от живота ми. А книгата, мисля, че разглежда и падналите ангели в огледалото на добрите. Има много въпроси, които ме измъчват от години и се опитвам да отговоря сега чрез тези разкази на някои маргинални хора.
– От каква гледна точка разбирането на маргиналите е жизненоважно за здравето на обществото и на всеки от неговите членове?
– Това е един образ, снет в негатив. Как можеш да съдиш просяка, когато нямаш хабер какво се намира зад него, когато не познаваш трагедията му? Как можеш да съдиш един крадец, когато не знаеш въобще какви са условията, които се го направили различен? Какво ги е накарало да са такива, каквито са? Повярвай ми, нямат дефектен ген. Много от тях управляват цели държави на Изток. Разговарял съм с бандити, които са станали олигарси. Маргиналът може лесно да достигне до центъра на обществения живот. Светът, гледан през очите му, изглежда радикално различен от представата, която съществува за него в очите на властта, на мнозинствотво. Едно е да бъдеш обект на лов, а друго е да ловиш.
– В някакъв смисъл сектантите, за които говорите в първия том на трилогията за маргиналите, се поместват някак в центъра на света. Въпреки че са на границата на обществото, те показват конкретен начин да бъдеш автентичен, който за съжаление е трудно да се постигне в днешния свят. Успя ли да откриеш автентичността на бандитите?
– Малко маргинали искат да останат там, където са. Голямата част от маргиналните религиозни групи, които изследвах през 90-те години, възприеха официалния хегемонистичен дискурс, опиянени от теологията на благосъстоянието от американски неолиберален тип. Изпитвам дълбока неприязън към това развитие. Как е възможно тези, които са могли да се противопоставят на сталинистката машина, да се предадат при първата среща със зелената валута? Резултатът е, че сектантите станаха част от властта и така се приключи с тях. Но винаги се появяват и други маргинали, макар и при съвсем различни условия. Бандитите се вписват тук. След 90-те се чувстваха много добре, защото един максимално либерализиран свят като нашия е идеален за тях. Открит е за големия обир. Тук нещата са много сложни, но е ясно, че те са победили и са достигнали до обществения център. Обаче периферията, особено в контекста на една все по-голяма бедност на социалните слоеве, възпроизвежда постоянно тези социални категории. И това несправедливо общество създава и последните метафизици, които си поставят един-единствен въпрос: парите или живота?
– Като говорим за автентичност, какво точно ни пречи на достъпа до нея в днешния свят?
– Какво е автентичността? Може би когато човекът изразява това, което е, и не го крие чрез различни трикове. Тя се наблюдава, когато мисленето и думите на определен човек отговарят на фактите от живота му. Знаеш ли защо бандитите си правят татуировки? Защото те са един вид „голи хора“ – без дрехи и воали. Татуировките представят тяхното CV и история. Ние, „загубеняците“, обличаме скъпи дрехи, за да се представим в много случаи такива, каквито не сме. Интелектуалецът, син на селянин и работничка, с животинска тор по обувките, си слага папийонка, щом попадне в града, защото иска да изглежда различен от произхода си, да се маскира. Дрехите дават силата да фалшифицираш нещата. Бандитите нямат на разположение тези трикове. Общо взето, обикновените хора не се представят за такива, каквито не са. Лъжата е един от най-могъщите инструменти на цивилизацията. Създаваме изкуствени светове, но това не е задължително лошо. Като цяло, животните са най-автентичните същества, защото не могат да лъжат. Разказвам по-подробно за всичко това в книгата.
– Кажи ни, моля те, какъв е образът, който ти си си изградил за официалните лица в следните институции: парламент, правителство, политически партии?
– В този момент най-големият риск е липсата на вяра в тези институции. Имаме една много слаба държава, със слаби институции, служещи на определени кланове по интереси, на финансови групи и т.н., които при първия натиск отстъпват. За съжаление, тези институции не са особено чувствителни за нуждите и интересите на гражданите. В последно време институциите надават ухо за шумните групи за натиск на средната класа, които се бунтуват във Facebook, в медиите и са се научили да се мобилизират. Това не е лошо, но е малко. Както казва един известен бандит: „Защитавайте си държавата, защото ще ви я сринем!“ Аз не съм фен на държавата, но в този момент нямаме нещо по-добро, което да поставим на негово място. Така че трябва да го защитим, да го засилим и да го поставим в служба на гражданския интерес. Но как? Това е друг въпрос.
– Каква е ролята, която мислите, че може да има гражданското общество?
– От известно време не вярвам в гражданското общество. Така, както е конструирано в момента, не е нищо друго, освен един механизъм, който се бори за привилегиите на малки социални слоеве и е интегрална част от властта, дори и ако мимикрира игра на натиск над нея. То работи за средната класа и за привилегированите групи, които наливат пари за собствените си игри. Непривилегированите социални слоеве, да не кажа декласираните, в които се намира мнозинството от населението на тази страна, не са представлявани от никого, а румънското гражданско общество с малки изключения ги игнорира и дори ги презира дълбоко. Намираме се в ситуация на преоткриване на нови механизми за съпротива и защита. Може би „гражданска самозащита“ звучи по-добре, но трябва да бъде конструирана и такава.
– Какво означава да бъдеш ляв човек в днешна Румъния? Как човекът на културата и политикът съжителстват днес?
– Ако вземеш сериозно политическите убеждения, ценностите, в които вярваш, а аз вземам много сериозно живота и убежденията, тогава да бъдеш ляв, означава да нямаш за кого да гласуваш, да бъдеш обиждан от целия културен и медиен естаблишмънт, който доминира нашето пространство. Актуалната ми позиция е да се солидаризирам не със социалната група, от която съм част – тази на средната класа, а със социалните слоеве, които са в неравностойно положение: работниците, селяните, безработните, децата в несигурност, имигрантите и т.н. Средната класа в Румъния има голям проблем – не е способна да види отвъд собствения си интерес. Тя презира дълбоко социалния слой, от който произхожда, защото голямата част от нея е родом от семейства на селяни и работници първо и второ поколение, а не на благородници или големи интелектуалци. Така е и с нашия интелектуален и журналистически елит: едни декоративни папагали, които кълват от първата протегната ръка. Докато не преодолеем този порочен кръг, няма да разрешим нищо. С какво ще ти помогне да живееш в палат, ако трябва да издигнеш една стена, подобна на великата китайска, за да се защитиш? С какво ти помага богатството, когато около тебе хората страдат и са нещастни?
Източник: Timpul
Прочети и на румънски език!
