Естествено, че няма изненадани от резултатите на изборите в Русия. Преизбирането на Владимир Путин за президент – и то с по-висок резултат от всичките му досегашни победи – би учудило единствено някой извънземен, който никога не е чувал за третия закон на Нютон. А именно, че всяко действие получава равно по сила и обратно по посока противодействие. Какви ли не държави, подлагани на санкции и външен натиск, десетилетия наред досега са доказвали, че тази закономерност от физиката работи с пълна сила и в политиката. Дваж по валидно е това за държава с размерите, манталитета и историята на Русия.
Така че Путин съвсем основателно още в следизборната нощ иронично благодари на западните медии, които особено в последните дни с поредната антируска кампания около все още лишения от прозрачно разследване и ясни доказателства случай „Скрипал” засилиха допълнително консолидацията на руснаците около техния „батюшка”.
И ето го, тържествуващ, на сцената на масовия вечерен митинг край Кремъл, който слави победата му. Микрофоните не хващат какви именно възгласи долитат от възторжената тълпа, но старият-нов президент им откликва немедленно: „Да, ние с вас сме един отбор!”
Няма и как са бъде друго, особено на фона на карикатурните „алтернативи”, които бяха показани на народа в телевизионните дебати по време на предизборната кампания. Даже някак е скучно да повтаряме сега всичко това, което беше толкова еднозначно предначертано. И така елементарно сведено до дилемата, която всъщност няма как изобщо да предизвиква колебание – или си с Путин за Русия, или си с някакви смешници за враговете на Русия.
Политика на руската политическа сцена отдавна няма. Има геополитика. И тя решава всичко.
Само че не Путин роди този феномен. А феноменът роди Путин. След като във времената на Михаил Горбачов и Борис Елцин Москва се съгласи „западните партньори” да я превърнат в разпадаща се държава без глас в световните дела, нормално беше да се появи и нютоновото противодействие чрез силите, които избутаха на политическия връх Путин.
Всеки, който помни нещичко от онова путиново начало, знае, че то е свързано с „прокремълските” олигарси (сред които и легендарният Борис Березовски), които после станаха „антикремълски”. Машината по „възраждането” на Русия и завръщането ѝ в геополитиката беше пусната и ход назад нямаше още тогава.
Голямото бяло петно в целия този вече 19-годишен процес остана вътрешният живот на руското общество. Защото той целенасочено бе сведен само до функция на външния. Дори в щастливите години на петролния бум, когато Русия натрупа сериозни бюджетни резерви от нефтено-газовия износ и разгърна амбициозни социални програми, всичко това пак беше част от големия стратегически замисъл светът да види една стабилна и мощна държава с непоклатима „вертикала на властта” – по бащински снисхождаща и до народа.
В нито един момент така и не се проведе същински разговор за структурата на обществото, за носещите му колони, за идейната му ориентация. Видимостта за политически дебати бе оставена на дежурни фигуранти от рода на вечните Генадий Зюганов, Владимир Жириновски, Григорий Явлински и сие, подлъгвайки масовата публика, че именно и само това е и сблъсъкът между хипотетичните „ляво”, „център”, „дясно”. Със съпътстващото внушение, че от тези „орел, рак и щука” нищо продуктивно не може да се роди и че единствените националноотговорни решения се взимат от „партията на властта” – докато я имаше де, защото напоследък вече стигаме и до пълно персонифициране на надпартийния и общонационален спасител в лицето, естествено, на Путин.
„Няма ляво, няма дясно”, има само върховна пътеводна светлина – това е не просто мантрата, а съзнателно прокарваното трасе за обществените нагласи в Русия от много време насам. Тенденцията е подсилена и от все по-активното включване на православната църква в напътстването на податливите миряни.
При подобен подход липсват условия за прозрачен и резонансен политически разговор за „наши” и „ваши“ олигарси, за кухини в социалното развитие, за дисбаланси в икономиката. Населението де факто е отучено (ако въобще някога е било учено) да участва активно, критично и отговорно във взимането на решения по „вертикалата на властта”.
Тук голям принос имат и „западните партньори” – както Москва от години и все по-подигравателно зове САЩ и страните от ЕС. Къде и как да се родят заслужаващи интерес и внимание опоненти на Путин, след като с усилията именно на „западните партньори” забелязваната от чуждите медии руска опозиция се свежда до шепа невротични блогъри и любители на пърформанси, някои също с националистически, че дори и ксенофобски залитания? Зловещият спектакъл с подобни участници, вече разигран „на живо” в съседна Украйна, кара не само Путин да се хваща за ракетите, но отблъсква и редовите руснаци.
Очевидно Путин ще продължава да си властва все по-царски в Кремъл – поне докато останалите играчи на световната сцена не спрат да се упражняват във всевъзможните версии от „теорията на хаоса”. В такива времена, за които дори Бойко Борисов вече пророкува, че водят към война, готовият с ракетите си Путин няма как да не стои здраво сред онова руско общество, което си е отгледал с активното съдействие на „западните партньори”.
Нека наблегнем – рамката, в която е сложено това общество, произхожда от тачените на Запад политически консерватизъм и икономически неолиберализъм. Все родени в западното лоно десни практики, които сега процъфтяват под властта на Путин. И чийто адепт е също Доналд Тръмп отвъд океана – линия, комично интерпретирана като „руска намеса” в САЩ. Всъщност САЩ бяха тези, които внесоха модела в Русия още по времето на Елцин. И ето до какво порасна той.
Не е за пропускане и още един детайл от московската следизборна нощ на Путин. Неговият площаден лозунг за „единния отбор” имаше интересно продължение. Когато влезе в своя предизборен щаб и там „импровизирано” даде пресконференция на подбрани журналисти, колега от Китай му напомни, че е бил поздравен за победата си от китайския президент Си Дзинпин. И го подкани той също да предаде нещо за Си, току-що преизбиран вече без ограничения в мандатите. На което Путин отговори с комплименти към китайски президент и с дълга тирада за добрите отношения и общите интереси между Русия и Китай – с недвусмисленото послание, че те, разбира се, вървят в един отбор и в обща посока.
Посоката, избрана от Си Дзинпин отдавна е известна – това е нашумелият нов „път на коприната”, утъпкван от проспериращия китайски държавен капитализъм. В него Си е в ролята на главен глобализатор, изтървана вече от Тръмп.
Гледайте Путин, сещайте се за Си и Тръмп – и забравете, че някой се интересува какви са плановете ви за утре. Светът е малък и спасение не дебне от никъде.
