Как гледат българите в Бразилия на Болсонаро и на страната-континент

Огромната по площ и население Бразилия е и много пъстра етнически, така че българската общност тук трудно може да изпъкне сред множеството други големи емигрантски диаспори. Въпреки това все пак се откроява върху местния пейзаж. Има и дълга история. Но преди да припомним миналото, нека погледнем към настоящето през погледите и съдбите на някои от нашите сънародници в латиноамериканския гигант, част от които съм и аз.

Как се вижда оттук новият етап, в който влиза Бразилия, след като неин президент стана така нашумелият и по света Жаир Болсонаро?

Потърсих мненията на неколцина представители на българската общност. Те са на различна възраст, живеят в различни части на Бразилия, имат различни професионални профили. Естествено, и възгледите им са различни. Пъстротата на оценките им прелива и в техните лични истории.

Лора Трайкова Гонсалвес – журналистка, омъжена за кариока (жител на Рио де Жанейро) и майка на момченце на 11 месеца:

„Съпругът ми работи в пенсионен фонд на една от най-големите бразилски банки, държавен служител е, но част от банката е с частно участие. От 2014 г. насам забелязвам постоянно увеличаване на социалното напрежение в Рио. Достатъчно е да изляза на улицата и да видя колко се е увеличил броят на бездомните или да чуя за още някой познат, който е бил ограбен на улицата, заплашен с оръжие, както се случи и на нашето семейство миналата година.

Новият завой в управлението на страната изпълва съпруга ми и мен с притеснения, защото виждаме, че настоящето правителство е поело един ултраконсервативен курс – крайнодесен, обслужващ големите бизнесинтереси, включително на евангелистката църква. Курс, лишен от класова, етническа и полова толерантност. Напоследък започнахме все по-често да мислим за установяване в България.

Бягайки от себе си, избрах Рио де Жанейро през 2014 година заради любовта – като място за ново начало и нов живот. С това едновременно спечелих и изгубих, както става обикновено в живота. Спечелих, попадайки в една богата с разнообразието си от култури (засега) страна, която всеки ден ме учи и ми дава нова перспектива към живота и света. Изгубих обаче ежедневния контакт с близките си, както и остатъка от илюзиите си, защото никога не съм живяла в по-опасен град, раздиран от шокиращи социални разлики и неравенства”.

Стефан Кръстанов – философ и професор във Федералния университет на щата Мато Гросо до Сул.

„Бразилия зави надясно. Падна в капана на неолиберализма и неоколониализма на „чичо Сам”, откъдето Работническата партия се опитваше да ни измъкне и го направи, благодарение на сполучливия социален модел, на който и „старата” Европа би завидяла. Творецът на този модел се казва Игнасио Лула да Силва, един прост стругар и синдикалист, който стана най-популярният по света бразилски политик. Той изведе Бразилия до седма световна икономика, но днес е залостен в затвора за корупция. Без факти! Без доказателства! Обвинението е за неопределен акт!

За 13 години управление Работническата партия създаде повече, отколкото е създадено през цялата историята на Бразилия. От длъжник на Международния валутен фонд страната стана негов кредитор с близо 500 милиарда долара актив.

Но разбира се, от този бразилски възход най-недоволни бяха САЩ. И започнаха ударите „под кръста”. Първо започна спекулацията върху цената на петрола, който падна от 130 до 30 долара за барел. Де факто това беше първият нанесен удар, който дълбоко засегна доста страни по света, между които и Бразилия.

Вторият удар беше нанесен от т.н. операция „Лава Жато” („Автомивка” – серия от разследвания и дела за корупция – б.р.), предвождана от продажния съдия и политически играч Сержио Моро. Удариха най-силните бразилски фирми с геополитическо значение. И вместо да накажат виновните, съсипаха фирмите. Които пък, от своя страна, съкратиха милиони работници. Безработицата започна да расте стремглаво нагоре.

Третият удар беше свалянето на Дилма Русеф за някакви измислени фискални злоупотреби, за които впоследствие я оправдаха.

Четвъртият удар, може би най-големият беше, че не позволиха на Лула да се кандидатира на току-що отминалите избори. Според социологическите прогнози Лула щеше да спечели с голяма преднина и да запази социалното статукво. Но дори становището на ООН да се позволи на Лула да се кандидатира, беше отхвърлено от конституционния съд, отговарящ и организиращ изборите в Бразилия.

Така, изборите бяха спечелени от фашиста Болсонаро. Спечели ги с много изборни манипулации и трикове, както и с fake news. Те достигаха чрез социалните мрежи, най-вече чрез whatsapp, до простолюдието и до евангелистите, които бих оприличил на една същинска напаст за Бразилия.

От първия ден новият президент започна да премахва права и свободи, да имитира всичко, което върши Доналд Тръмп в САЩ, да ликвидира индианските резервати, да изсича горите в Амазония, за да могат големите аграрни магнати като ракови образувания да унищожават „белите дробове” на планетата.

Мисля, че се очертава тотален регрес за Бразилия, но все пак таим надеждата, че Лула ще излезе от затвора и ще извади Бразилия от блатото, отново повеждайки народа към благоденствие и достоен живот. Такъв, на който бразилците се радваха цели 13 години, а Бразилия отново да бъде независима и уважавана държава по света.

Що се отнася до моята история, аз пристигнах в Бразилия на гости на големия ми брат Петър през 1999 г. Не толкова да търся по-добър живот, колкото да се отдам най-вече на авантюристичния ми дух. Петър е цигулар и беше поканен през 1992-ра заедно с още 16 българи да професионализират оркестъра на града Рибейрао Прето в щата Сао Пауло.

Отначало се занимавах с търговия, но се оказа че не ставам за търговец. Тогава захванах дебелите книги. Бях завършил философия в Софийския университет. Започнах безспирно да „атакувам” единствения частен университет тук, в който имаше курс по философия. Назначиха ме на работа като университетски преподавател и ми дадоха за начало две дисциплини – Антична и Средновековна философия. Студентите ме харесваха, а шефовете не спираха да ме хвалят.

В един горещ априлски ден обаче получих едно писмо от Федералната полиция относно документите, които бях подал за постоянна виза. Когато отидох в сградата на полицията, ме посрещна началника и ми каза: „Имаш 8 дни, за да напуснеш страната”. Дойде ми като гръм от ясно небе.

Срещнах се със собственика на университета д-р Оскар Ласерда. Разказах му за случилото се, а той бащински ме погледна и ми каза: „Не се притеснявай, ще продължиш да работиш тук, но за да се реши този проблем с полицията, ще трябва да ти намерим едно момиче, за да се ожениш”. Аз му благодарих, но му казах, че имам момиче до мен, Вера – бъдещата ми съпруга. Женитбата реши кардинално моите проблеми с Федералната полиция.

Възникна, обаче нов проблем. Не ми признаха магистратурата, а само чрез нея бих могъл да продължа да преподавам. Тогава реших да направя докторат. И успях. Приеха ме във Федералния университет в град Сан Карлос, като ученик на големия Бенто Прадо Жуниор. Докато карах доктората, започнах работа в още 3 университета. Не спирах да пътувам, да преподавам и да уча.

През февруари 2010-та защитих докторска степен с големи похвали и право на публикуване на дисертацията ми – „Ницше: артистичен патос версус морално съзнание”. Впоследствие издадох още десетина дидактични книги. През април същата година спечелих конкурс за преподавател във Федералния университет на щата Мaто Гросо до Сул. Имам и активна политическа дейност със студентите. Организирах курс с цел да се анализира преврата, който президентката Дилма Русеф претърпя“.

Момчил Стоянов – архитект и мениджър-проектант от гр. Гояния, щат Гояс.

„Относно социалната, политическа и икономическа обстановка в Бразилия днес бих казал, че като цяло oбщото настроение е оптимистично. Има надежда за обновяване в политиката, особено що се отнася до намаляване на корупцията и подобряване на обществената сигурност.

Икономическите параметри се подобряват и изгледите на пазара също са положителни, което може да означава, че страната отново ще расте и дългогодишната криза ще остане в историята.

Но това са само очаквания и прогнози. Ако новото управление не oдобри ключови теми и не успее дa предприеме сериозни и ефективни мерки, ситуацията няма да се подобри. Въпросното обновяване се вмества в процеса на излизане на част от политическите кадри, свързани с предишното управление. Hо това е еднa илюзия, защото голяма част от новото правителство е съставена от „стари” физиономии. Два основни сектора обещават положителни подобрения: правосъдието и икономиката. Дано страната намери сили и консенсус за положителни промени и растеж.

Аз съм роден в София през 1979. Покрай майка ми Нели Нешкова и баща ми Румен Стоянов обикнах Латинска Америка, нейната култура, природа и население. Живея в Бразилия от 18 години, a от общо 26 години съм из страни от Латинска Америка.

Жена ми Моника и двете ни дъщери Ана Каролина и Катерина са бразилки. Архитект съм, завърших през 2006-та факултета по архитектура и градоустройство на Държавния университет в столицата Бразилия. Специалист съм в развитието на корпоративни, търговски, жилищни и промишлени проекти, с огромен опит в местния строителен пазар, като архитект и технически ръководител.

Успешно работих като мениджър на проектанския отдел за проектирането и строежа на два логистични парка на GR Properties в Сао Пауло. Повече от 8 години работих в същия град с корпоративни клиенти (GE, ALSTOM, HYUNDAI, BASF), като служител в най-голямата архитектурна фирма в Латинска Aмерика Athié Wohnrath. Бях технически ръководител на строежа и разработих архитектурния проект на изследователския център на корпорацията GE на остров Fundão в Рио де Жанейро”.

Елица Бъчварова – преподавателка във Федералния университет на Рио де Жанейро. Дъщеря на емблематичната българска писателка, редакторка и киносценаристка, Свобода Бъчварова.

„По образование съм социолог и историк, преподавам във Федералния университет на Рио де Жанейро. Като цяло, съм тревожна за обстановката в страната предвид вълната на идеологически примитивизъм и политическо своеволие, както и от саморазрушението на левицата. Всъщност левицата никога не е била особено силна и сплотена.

Разбира се, голямата ми надежда е в младото поколение! Младите са тези, които трябва да намерят нов синтез за страната и бразилското общество, извън старите клишета, стереотипи и предразсъдъци

Връзката ми с Бразилия беше политически обусловена още от самото начало, когато бях студентка в Университета на Чикаго (The University of Chicago). Тогава се сближих с бразилски политически емигранти и дисиденти, бежанци от военната диктатура в Бразилия, която беше към своя край. Омъжих се за един от тях и дойдохме да живеем в Рио де Жанейро в годината на приемането на новата демократична конституция – 1988-ма.

Това беше и периодът на края на диктатурата на Тодор Живков в България, по време на която и майка ми Свобода Бъчварова, и баща ми д-р Любен Бъчваров бяха подлагани на политически тормоз и репресивни действия от страна на комунистическия режим в България. Когато пристигнах в Бразилия, в София и мама, и татко бяха без паспорти и под полицейски надзор.

С помощта на завърналия се от изгнание губернатор на щата Пернамбуко Мигел Ахайес, а така също и с помощта на белгийската национална антифашистка организация, в която много от членовете бяха приятели и съратници на дядо ми Тодор Ангелов – герой на белгийската антифашистка съпротива, награден посмъртно с най-високите ордени на Белгия, успяхме да издействаме разрешение за майка ми, за да дойде да ме посети в Бразилия. Другата причина тя да остане при мен в Рио де Жанейро бе, за да ми помага с децата, които се родиха тук.

Видях се с баща ми чак след падането на Берлинската стена – през 1991-ва, когато най-сетне той успя да се запознае с внуците си София и Лука. Тогава вече беше тежко болен от рак. Скоро след това почина тук, в Рио.

Мама остана при нас до самата си смърт през 2012 г., използвайки времето си в писане и осмисляне на житейския опит на собственото си, а така също и на бащиното си поколение. Написа трилогията мемоарни романи „По особено мъчителен начин”. Бяхме за премиерата в София през 2008-ма, а за 80-годишнината ѝ режисьорът Росен Елезов и операторът и продуцент Пламен Герасимов дойдоха в Рио де Жанейро, за да заснемат документален филм за нея. И филмът, и книгата получиха награди.

За майка ми, както и за мен, Бразилия е страна многообразна и изпълнена с противоречия, но и с много прекрасни изненади. Като във всяка страна по света, най-голямото богатство са самите хора и съприкосновението с тази огромна, континентална смесица на култури и езици. Това, бих казала, е истинска привилегия, както в емоционален, така и в интелектуален аспект”.

Вероника Вапирова – стилистка и модна дизайнерка. Дъщеря на прочутия  джаз-музикант, педагог и композитор Анатолий Вапиров, инициатор и художествен директор на международния джаз фестивал „Варненско лято“.

„От социална и политическа гледна точка  Бразилия е доста противоречива страна. Животът тук не никак лесен, когато човек зависи от местната бюрократична система. Като народопсихология предизвикателствата за чужденците също не са малко – докато човек свикне, осъзнае  и приеме техните разбирания и етикети. Но въпреки всичко, това е една държава-континент. Страна на огромни възможности и ресурси. Въпросът е системата да позволява лесен достъп за всички до същите тези предизвикателства и ресурси. За съжаление, държавата все още се дели на бедни и богати, на цветнокожи и бели и т. н. Има предразсъдъци и прояви на хомофобия. Грозни случаи, които в ХХI век на мен лично ми изглеждат абсурдно, особено когато такова отношение бива толерирано институционално и на правителствено ниво, както се получава в момента.

Политически погледнато, настоящата ситуация ме подтиква да преразгледам бъдещето си в тази страна… Честно да  призная, за първи път съм на категоричното мнение, че е време да сменя посоката… Да се върна към по-адекватна система на управление, както и към по-спокоен и сигурен живот, като цяло. Проблемите, които срещам днес у местните хора, а именно крайна бедност, отчаяние, разочарование, страх, паника, агресия и несигурност, никога преди не съм ги срещала в такива огромни размери. А сега и изборът на това правителство, както и начинът, по който то влияе върху народа и обстановката в страната…

Всичко това ме кара да преосмислям живота си тук и все повече да се убеждавам, че е дошло времето да продължа житейския си път някъде другаде по света.

Истински съчувствам на бразилците и заедно с тях искрено се надявам, че има някакви шансове ситуацията да се обърне в полза на благоденствието на този прекрасен народ. Бразилският народ е невероятен, понякога по детски чист. Хората се радват и са благодарни за всичко, което имат, дори то да е минимално. Това са по природа креативни, слънчеви и позитивни хора. Мисля, че определено не заслужават да се намират в такава нелепа ситуация, както и да страдат от липсата на разбиране и елементарно внимание, които настоящото правителство усърдно демонстрира.

Имала съм възможността да пътувам и да живея на доста места по света, но от ранна детска възраст силно си мечтаех да срещна Бразилия. Да живея в тази страна и да говоря езика ѝ. Още в детството ми често хората ми казваха, че съм като бразилка. Може би, защото бразилската култура и цветове, винаги силно са ме вдъхновявали. Осъзнато или не, навярно съм ги отразявала визуално върху себе си. Не спирах да си мечтая и всячески да се стремя да стигна до Бразилия. И така до 2009 година, когато за първи път се озовах в Сао Пауло с чисто туристическа, а така също и с информативна за тогавашните ми планове цел.

Още преди да пристигна тук съзнавах, че Сао Пауло е градът, в който исках да живея. Когато вече бях в Бразилия, посетих Рио де Жанейро, както и други градове, но за мен като артист и модист беше от изключителна важност динамиката точно на този град, съвкупността от разнообразни култури и възможности за работа, образование, културни събития, забавления и развлечения…

За мен е много важен стилът на живот като цяло и всичко, събрано в един мегаполис с тропически пейзажи, както и щат с богата на плажове ивица, стигаща чак до Рио де Жанейро. Просто си казах, че това е всичко, което искам – един огромен град и красива природа ведно.

Първия път изкарах в Бразилия два месеца. Влюбих се от пръв поглед в тази красива страна. На следващата година се върнах, оставайки цели шест месеца. Хей така, за да се адаптирам към всичко тук. Да изучавам езика и да търся възможности за професионална реализация и развитие.

До 2014-та всяка година прекарвах между шест и десет месеца тук. А през 2014-та продадох всичко, каквото можах, от онова, с което се занимавах в България, и се установих в Бразилия за постоянно. Бях пристигнала в една огромна държава, съвсем сама. Започнах да създавам контакти и приятелства от нулата, следвайки страстта си към всичко, което бях научила, изживяла, опитала и усетила от Бразилия до онзи момент. Въпреки че всичко това не беше малко, прекрасно знаех, че то е само частица от цялото богатство, което по природа и микс от култури представлява Бразилия.

Както навсякъде преди, и тук успях да се реализирам като мултидисциплинарен артист, креативен директор по дизайн и мода. Основно работя на свободна практика. Не съм толкова позната и търсена за услугите си, както в Европа, например.  Но съм благодарна, че работя това, което харесвам и ценя. Консултирам различни проекти, модни марки. Създавам модни концепции. Правя дизайна на колекции за няколко местни марки за облекло, основно конфекция, за бижута, а също така, понякога правя дизайн на сценографии за събития. В общи линии, събирам опит и знания, за които съм сигурна, че в един момент ще използвам и приложа в нещо много по-интересно. Бразилия за мен е едно от най-силните ми преживявания засега. Взе ми много, но и ми даде много. На много неща ме ме научи, за което винаги съм ѝ много благодарна!”

…………………………………………………………………………………………

Тези мнения са само една малка извадка от пъстрата българска общност в Бразилия, която до голяма степен се вписва и в пъстротата на самото бразилско общество. Разбира се, от цитираните оценки не може да се вадят обобщения за политическите нагласи на нашенците там, те са много разнообразни.

Общността ни в тази страна-континент е формирана от няколко имигрантски „вълни”. Първите нашенски организирани преселници са бесарабски българи от Приднестровието и Молдова. Те идват в началото на ХХ век. Тероризирани и заплашени от тотална асимилация от страна на тогавашното румънско правителство, те се оставят да бъдат подмамени от обещанията да се сдобият със собствена земя в далечната Бразилия. Така доста многочислени български семейства от Бесарабия групово се отправят към Новия свят.

Стъпвайки на бразилска земя, те разбират, че всички сладки обещания за благополучие са лъжлива пропаганда за набиране на евтина работна ръка за обширните кафеени и тръстикови плантации в щатите Парана, Сао Пауло, Рио де Жанейро и Минас Жерайс. Повечето от тях заедно със семействата и с децата си са впримчени в робски труд по полетата, а мечтата им за собствена земя и достоен живот зад граница се оказва само мираж.

Историята е запечатала болката и ужаса от трагедията на остров Аншиета, тогавашния Остров на прасетата (Ilhados Porcos), който се намира недалеч от курортния град Убатуба в щата Сао Пауло. В края на април 1926 г. няколкостотин недоволни от условията бесарабски семейства временно са интернирани на острова с оправданието на бразилските власти, че лицата са поставени под здравна карантина. Де факто хората са били изоставени на волята на провидението, без почти никаква храна и медикаменти. За да оцелеят, те започнали да берат и варят mandiocabrava – вид дива маниока, която е смъртоносно отровна, ако не се обработи предварително. От хранителното натравяне с нея умират около 150 човека, предимно деца и възрастни. В днешно време всяка година на 30-ти април се прави паметно възпоменание за жертвите на тази трагедия на гробището на острова (или това, което е останало от него), организирано от „Associação Cultural do Povo Búlgaro no Brasil” (Културна асоциацията на българския народ в Бразилия).

Този тъжен епизод от зората на българската имиграция тук, както и всичко, свързано с историята на бесарабските българи в Бразилия, е добре описан в книгите на д-р Жорже Косиков, юрист и български потомък, които са издадени и на български език с финансовата помощ на доскорошната Агенция на българите в чужбина.

Към този период може да се прибави личността на писателя и личен приятел на Елисавета Багряна – ямболията Матвей Вълев. Той пристига в Бразилия през далечната 1930-та и остава тук едва 4 години. За този си кратък, но ползотворен престой Матвей работи по именията за отглеждане на добитък в щата Минас Жерайс, жени се за бразилка от немски произход. От нея има син Валтер, който почина преди няколко години. Написва забележителната книга „Ферма в Сертон”, описвайки в нея живота си по тези земи.

Преди време българският филмов продуцент Иван Хлебаров от Бело Оризонте беше се заел с нелеката задача да направи документален филмов очерк за живота на Матвей Вълев и да го представи на българската общественост, но за момента не се знае докъде е стигнал този негов проект.

Доста известна за времето си е била и българската прима-балерина Жулиана от операта в Рио де Жанейро. Това всъщност е Цветана Янакиева от Трънско. Тя се установява в страната през 1939-та, едва на 18 години. Жулиана е по-малката сестра на т. нар. Ива Ваня (Иванка Янакиева), българска певица и актриса от немите филми в предвоенна Германия, секс-символ в Европа по онези времена.

През 40-те години, след престой във Франция и Аржентина, в Бразилия се установява и габровецът Петър Русев, който ще стане преуспяващ строителен магнат, построил доста известни сгради в Бело Оризонте. Това е бащата на бившата бразилска президентка Дилма Русеф.

Втората, по-компактна и знакова по своето значение имигрантска фаза, започва в началото на 50-те години, когато български дисиденти успяват да се изплъзнат от управлението на комунистите в България. Тази фаза продължава до самия край на онзи строй през 1989-та.

От този период са такива важни фигури на българската общност в Бразилия като големия колекционер на кристали и основател на „Музея за Земята и Хората” в София, роденият в шуменското село Ивански Илия Делев. Или пък големият архитект и строителен инженер Илия Попов, създал множество елитни сгради в Сао Пауло.

Вълнуваща е историята на Христина Митова от Монтана, която пристига в Сао Пауло през 1998-ма, за да се види най-сетне с възрастния си баща Димитър Йосифов, избягал от България през 1951-ва, за да търси лекарство за туберкулоза на дъщеря си. Когато бащата заминава с тази мисия, момиченцето е само на 2 години. Той намира и успява да изпрати въпросното лекарство и така да спаси живота ѝ. Но цената е политическо изгнание, далеч от семейството.

Почти половин век по-късно баща и дъщеря успяват да се съберат, но уви, едва за една седмица, след което той умира. А Христина остава да живее в Сао Пауло в бащината къща.

Наскоро пък Николай Точев от Петрич открива чрез българската общност в Бразилия, че дядо му Ванче Точев Паламутов, също избягал през 1951-ва, не е бил застрелян на българо-гръцката граница от народната гранична милиция (както семейството му в Петрич е знаело за него), а е живял живота си до преклонна възраст в щатите Сао Пауло и Парана.

А преди няколко години наследниците на Илия Гълъбаров от с. Михнево, Петричко, които живеят в гр. Итажаи в щата Санта Катарина, успяват да открият роднините си в Петрич 65 години след емигрирането на Илия и така да възродят семейните контакти и традиции.

Не можем да не споменем и за един от най-уважаваните членове на българската общност в Бразилия – бизнесмена, филантроп и писател от Манаус Илко Минев. Той пристига в Бразилия в началото на 70-те, едва на 24 години. Негова е основната заслуга малката семейна фирма за електротехника на неговия тъст да е днес най-голямата мрежа за черна и бяла техника в Северна Бразилия, както и една от най-големите в страната (lojas Bemol). В момента Илко Минев се е оттеглил от бизнеса и е предал щафетата на сина си Денис Минев. Радва се на внуците си, обича да пътува и е един от най-четените писатели на приключенски романи в Бразилия. Всичките книги са издадени на родния му език и могат да се намерят по българските книжарници.

Началото на „прехода” в България дава възможност на много българи да поемат по „широкия свят“, в търсене на по-добра професионална реализация. В Бразилия по онова време идва голяма група музиканти, които първоначално се установяват във филхармонията на град Рибейро Прето в щата Сао Пауло, а впоследствие се разпръсват из всички по-големи и известни филхармонии в Бразилия – в Сао Пауло, Рио де Жанейро, Порто Алегре и най-вече в Амазонската филхармония в Манаус. Едни от най-известните членове на тази група са Мартин Лазаров (мениджър и основател на групата „Балкан Нео”), Филип и Величка Филипови от Порто Алегре, Петър Кръстанов от Рибейрао Прето, Николай Сапунджиев от Рио де Жанейро, Любислава Белчева от Сао Пауло и др.

Също така, като „акостирали” на бразилска земя в началото на този период, могат да се споменат уважавани наши сънародници, като Михаил Кръстанов – журналист, писател, създател и директор на българското училище в Сао Пауло, Иво Соколов – бизнесмен от Сао Пауло, Иглика Спасовска – физик от Сао Жозе дос Кампос, Ервант Бабикян – служител на индийското консулство в Сао Пауло, специалистът по дигитален маркетинг от Сао Жозе дос Кампос Божидар Попов, изпълнителите на класическа музика от Сао Пауло Николай Генов и Николай Илиев, преводачката Милена Миткова  от Сао Пауло т.н.

Инженери, лекари, университетски преподаватели, музиканти, бизнесмени или хора на изкуството – независимо в коя сфера на живота се реализират, членовете на българската общност в Бразилия се радват на много добро име и уважение.

Разбира се, не липсват и неприятни моменти, хвърлящи сянка върху престижа на България. Такъв бе случаят от края на 2007-ма с двата задържани български кораба „Петимата от РМС” и „Лиляна Димитрова” на пристанището в Паранагуа. Те пренасяха към Европа общо около 200 килограма кокаин и марихуана. При акцията, която получи името „София”, бяха арестувани шестима български граждани, а като организатор е посочен живеещият в Сао Пауло бизнесмен Орлин Йорданов (т. нар. Fat Man), женен за бразилка. Впоследствие Орлин беше трансфериран в затвора в Итаи, недалеч от Сао Пауло, а 6 години по-късно успя да избяга оттам и никога повече не се чу нищо за него.

В периода между 2005 и 2016 г. имаше нещо като експанзия на български наркотрафиканти „мулета” в Бразилия. Към 2012 г., броят на българите, лежащи из бразилските затвори за пренос на наркотици към Европа, беше нараснал до 80 човека. Кулминацията беше през 2011-та, когато заловиха олимпийския ни шампион по вдигане на тежести Гълъбин Боевски с 9 килограма кокаин на международното летище в Сао Пауло. Той също лежа в затвора в гр. Итаи. Друг нашумял случай е с починалия от инфаркт български гражданин на летището във Фош де Игуасу през май 2012 г. Той бе погълнал капсули с близо 2 килограма кокаин.

За щастие, през последните години секнаха казусите на заловени за наркотрафик и съдени от бразилското правосъдие наши сънародници. Смея да твърдя, че подобни случаи и неприятни моменти не са били в състояние негативно да рефлектират върху изграденото с годините добро име на нашата общност.

Концентрирана и компактна е българската диаспора в многомилионния Сао Пауло и принадлежащите му сателитни градове от едноименния щат. Българите от този район имат различни социални и професионални профили. Има доста деца и внуци на български емигранти от средата на ХХ век. Само малка част от тях знаят български, но почти всички са обърнали поглед към България, интересуват се от културата и традициите на своите деди.

Срещат се и не малко български имигранти, пристигнали и установили се в Бразилия през последното десетилетие – от 2010-та насам. Това основно са млади и високо образовани хора, работещи с успех в бразилски и международни фирми за финанси и телекомуникации – като финансиста от „Алианц” Яна Атанасова; IT инженера от „Моторола” в гр. Кампинас Чавдар Иванов; рекламния мениджър от самолетната компания „Авианка” Веселин Колев, известните и уважавани лекари Росен Георгиев и Росен Хазърбасанов, модния дизайнер Вероника Вапирова, шипинг мениджъра от гр. Сорокаба Иван Манасиев и др.

Българската общност в Сао Пауло и региона поддържа прекрасната традиция да се събира по повод чисто български празници като 3 март или 24 май, а също за Великден и Коледа. На тези срещи се оформят и поддържат приятелства, разискват се интересни теми, разменят се мнения и впечатления, касаещи българската общност, като цяло.

Например, през май миналата година с помощта на българското училище в Сао Пауло и под егидата на българското посолство в Бразилия в лицето на бившия посланик Валери Йотов и на постоянния консул Магдалена Илиева беше организирано едно невероятно красиво тържество в музея на имиграцията в града. Там децата на доста българи, живеещи в Сао Пауло, и ученици на училището изпълниха музикална програма, която сгря сърцата на членовете на общността.

Стожер за поддържане на българския дух, култура и традиции несъмнено е българското училище в Сао Пауло. Ето какво казва неговият основател и директор Михаил Кръстанов:

„През май тази година училището ще празнува 10 години от своето основаване. В него се обучават над 50 ученици от различни щати в Бразилия, тук е и единствената българска библиотека в Сао Пауло с богата колекция от книги на български и световни класици, както и на съвременни български автори. Училището е инициатор за отбелязване на всички национални и фолклорни български празници. Миналата година по инициативата на МОН „Розите на България” и съвместно с над 100 други български училища извън България за деня на Светите братя Кирил и Методий беше изиграно първото хоро на открито. Участваха над 100 представители на българската общност в Бразилия. Съпътстващо бе представена и богата културна програма в музея на имигрантите в Сао Пауло. В тази инициатива участваха и известни български музиканти, живеещи и работещи в Бразилия.

От месец март тази година ще бъде открит курс по народни танци, а вече започна и подготовката за отбелязване на десетата годишнина от основаването на училището.

Българското училище в Сао Пауло е удостоено с медал за особени заслуги за разпространяване на българското слово и култура, а от 2014-та година е и училище към българското посолство в Бразилия”.

В Рио де Жанейро и прилежащите му предградия живее малка и компактна група от наши сънародници, всеки един от тях пристигнал в Бразилия по различно време, с различна професия. Могат да се споменат художничката Доли Михайловска, която е на повече от 80 години, но продължава да работи и твори с огромен успех; преподавателите във Федералния университет на Рио де Жанейро – физикът Ирина Настева и социологът-историк Елица Бъчварова; фотографът Калин Христов; журналистката Лора Трайкова Гонсалвес; треньорката по художествена гимнастика Йорданка Заркова; преподавателят по математика в Католическия университет Боян Сираков; преподавателката по йога и източни медитации Катерина Димитрова и др.

Третият център, в който имаме по-концентрирана и по-компактна българска общност, е главния град на Амазония Манаус. В едноименната филхармония има голяма група от български музиканти от различни възрасти. Като пристигнали в началото на „прехода“ в България могат да се изброят Асен Ангелов и Мирослава Кръстановa, Елена Койнова, Мария Григорова, Маргарита Щерева и др. А от по-новото поколение са Владимир Русев, Диана Тодорова, Симеон Спасов, Деница Маринова и др. Амазонската филхармония е една от най-„българските” в света. Може би една трета от музикантите там в момента са българи.

Други известни българи в Манаус са споменатият вече писател и бизнесмен Илко Минев; фотографът Румен Койнов; професорът по математика във Федералния университет на щата Амазония Драгомир Цонев и др.

В различни други бразилски градове и райони също се срещат наши сънародници, като също споменатият архитект от Гояния Момчил Стоянов, син на един от най-уважаваните българи в бразилските литературни среди проф. Румен Стоянов.

„Самотници” по местата, където са се установили, са и професорът по философия от Федералния университет на щата Мато Гросо до Сул Стефан Кръстанов; собственичката на рекламна агенция от Форталеза Веселка Градишка; евангелистката пасторка от Боа Виста в щата Рорайма Полина Иванова-Морейра; строителният инженер от малкото градче Гурупи в щата Токантинс Кирил Апостолов; самолетният техник от Порто Алегре Мария Луканова-Джордани и др.

Голяма роля за добрата комуникация и за размяната на мнения и впечатления в самата общност играе фейсбук групата „Общност на българите в Бразилия“, която беше създадена с такава цел от Ирина Настева от Рио де Жанейро. Идеята е да се държат информирани по важни теми и събития нейните членове, в което и кътче на Бразилия да се намират. Групата доста помага да се разискват общи проблеми, да се създават и поддържат приятелства между българските имигранти.