Защо Виетнам отново е във фокуса на великите сили, а и те в неговия

„Победителят на три империи” – с това прозвище в историята влиза легендарният виетнамски генерал Во Нгуен Зиап, предвождал победните битки на народа си срещу японските окупатори, френските колонизатори и американските нашественици. Често така наричат и цял Виетнам – страната, воювала през 20-ти век най-дълго за своята независимост и спечелила възхищението на цял свят с героизма на народа си.

Поради тази своя съдба виетнамците са се научили да ценят мира като най-голяма скъпоценност. Стремят се да го укрепват с активно международно сътрудничество и с развитие на партньорски и приятелски връзки с всички държави, включително и с онези, с които са воювали. Но съвременните турбуленции на новите глобални съперничества и амбиции изправят Виетнам пред нови изпитания.

Изтекли са вече 73 години след провъзгласяването на суверенната Демократична република Виетнам на 2 септември 1945 г., 64 години след победата в битката с французите край Диен Биен Фу, 53 години след края на Виетнамската война и 32 години след старта на програмата „Дой Мой” („Обновление”), превърнала Социалистическа република Виетнам, както е съвременното име държавата, в най-бързо развиващата се в Югоизточна Азия икономика със 7% годишен растеж. Днес обаче виетнамците отново са нащрек пред поредния опасен риск за така скъпо платения от тях мир.

Става дума за все по-невралгичната обстановка в морето, което мие около 4000-километровата брегова ивица на страната и определя голяма част от прехраната и търговията ѝ. Виетнамците наричат това море Източно, а не Южнокитайско, както то фигурира из повечето световни карти, включително и из българските. Историята на 1000-годишното китайско владичество из виетнамските земи е направила виетнамците много чувствителни към опазването на тяхната идентичност и затова те открай време много държат да наричат „своето” море само Източно и по никакъв друг начин.

Тази чувствителност е допълнително изострена през последните години от растящото напрежение в териториалните им спорове с Китай за суверенитета над група острови в архипелазите Парасел и Спратли. Към втората островна група – Спратли – имат претенции и още четири други страни от региона – Бруней, Малайзия, Тайван и Филипините.

Доста съм писала по този казус през годините. Разказвала съм подробно за него и в „Барикада” – например, в обширен репортаж от гостуването ми в Ханой и Да Нанг през ноември 2017 г., когато взех интервюта по темата от трима изтъкнати виетнамски специалисти и се срещнах с близки на виетнамци, загинали при сблъсъци с Китай за островите.

В момента върви ново покачване на напрежението, свързано с все по-интензивното военно присъствие на Китай не само из спорните острови, но и в морето, и във въздуха около тях. Активизират демонстрациите си на сила там и военни кораби и самолети на САЩ, към които по американска молба вече се присъединяват съюзниците от НАТО Франция и Великобритания, както и регионалният фаворит на Щатите – Япония.

Поредицата военни маневри и серията небезобидни инциденти карат някои наблюдатели да вещаят, че от териториалните спорове в Южнокитайско (Източно) море и от съперничеството между САЩ и Китай за контрол над този изключително важен морски път, през който минава около една четвърт от цялата световна търговия, може да пламне Трета световна война.

По-умерените анализатори смятат, че чак до пряк военен американско-китайски конфликт няма да се стигне, защото с оглед на ядрените арсенали на тези две свърхсили последиците ще са катастрофални за цялото човечество. А и нито Пекин, нито Вашингтон желаят такъв опустошителен и за тях самите сблъсък. Но играта с този опасен огън вече тече и рисковете случайна искра да подпали глобален пожар растат. Така че е редно събитията да фокусират сериозното ни внимание.

Преди да се спрем на конкретните най-нови развития, нека припомним същността на конфликта и да видим защо така активно в него през последните години се включват и Съединените щати. И как техните глобални интереси кореспондират със стремежа на Виетнам да опази суверенитета си над своите острови в оспорваните архипелази.

Параселите (на виетнамски – Хоанг Ша) и Спратли (Чъонг Ша) всъщност се състоят от малки коралови острови, по-скоро рифове, някои от които като оригинална природна структура едва-едва се подават над повърхността на водата. Векове наред те никого не са интересували. На тях понякога са търсили подслон само рибари. Впрочем, риболовът в тази част на света е жизненоважна прехрана за цели народи и държави.

С напредъка на модернизацията и милитаризацията в този регион обаче, още през 50-те години на 20-ти век, интересът към рифовете започва да расте най-вече от стратегическа гледна точка. Става ясно, че укрепването им и превръщането им в точки за военно базиране би дало предимство на притежаваща ги държава.

Китай рано-рано се усеща за това и започва да действа. В края на 50-те се установява по-солидно в района на архипелага Спратли (оспорван също от споменатите Бруней, Виетнам, Малайзия, Тайван и Филипините), а в средата на 70-те посяга към Параселите.

Всъщност в суматохата на последната фаза на Виетнамската война уж подкрепящият северовиетнамското правителство Китай просто стоварва своя войска на Параселите през 1974 г., които по онова време номинално са контролирани от проамериканския южновиетнамски режим. И „забравя” да си тръгне оттам. А когато вече след войната обединената Социалистическа република Виетнам предявява своите искания за възстановяване на историческия си суверенитет над Параселите, Китай обявява, че те са си негови от още по-древни времена.

В хода на продължаващите вече десетилетия наред спорове, особено изострили се през последните години, Виетнам вади документи от 17-ти век, както и по-късни – от френското владичество през 20-ти век и от периода на съществувалата до 1975-та южновиетнамска държава, които доказват виетнамския суверенитет над островите. Китай пък твърди, че те са негови, защото китайски рибари били стигнали до тях още преди 2000 г.

Сгорещяването около островите през последните години е особено интензивно. И то не толкова заради установените край някои от тях залежи на петрол и газ, а най-вече заради ключовото им геостратегическо положение – точно по маршрута на водещи за световната търговия морски пътища. Именно покрай рифовете минават основните трасета, както на танкерите, превозващи петрол от Персийския залив към САЩ и Япония, така и на корабите, откарващи китайска, японска, южнокорейска продукция към Европа или пък китайско оборудване към все по-обсебваната от азиатския гигант Африка. Онзи, който контролира тези острови, ще контролира и световният търговски поток. Не даже само на онези 60-70% от световната търговия, осъществявани в Азиатско-тихоокеанския регион, а де факто цялата световна търговия, около една четвърт от която и сега преминава оттам.

Налице е и военният фактор – Китай отдавна разширява изкуствено някои от тези острови, строи на тях писти за големи самолети и пристанища за големи кораби. Тази пролет стовари върху част от тях и свои ракети.

Отскоро даде картбланш и на частни предприемачи да инвестират в строителни дейности на островите при много благоприятни условия за държавно крeдитиране, стимулира и закупуване на парцели в изкуствено разширените им зони. Тази стратегия не оставя съмнения, че Китай пуска там дълбоки корени. Каквито и решения да се приемат занапред от разни международни институции, много трудно ще е да се приложат, ако са налице са „коренни” жители с придобито там недвижимо имущество и с китайски паспорти.

Всичко това силно нервира САЩ. Те съзират китайско окопаване на ключов за световната търговия морски път плюс идещо сериозно военно присъствие на Китай в тихоокеанските води, които Вашингтон е свикнал да смята за „вътрешно” море на своя Седми американски флот.

Ето защо в последните години Съединените щати са все по-активни спрямо териториалните спорове в Южнокитайско (Източно) море, засилвайки в него демонстративното си присъствие с военни кораби и самолети и с периодични военни учения – като в тях вече най-дружески включват и някогашния си противник Виетнам. От 2011-та насам американско-виетнамски военноморски маневри се провеждат всяка година. Редовно се разменят и визити на военните министри на двете страни. САЩ са ангажирани с доставката за Виетнам на военни кораби за бреговата охрана.

Щатите старателно прекарват очевидното си съперничество с набиращия глобално самочувствие Китай през призмата на местните териториални спорове и усилено се стараят да се представят като защитници на „малките” страни там, които отстояват свои претенции към Параселите и/или Спратли.

Доста време това работеше добре за Вашингтон и амбициите на Пекин към островите бяха повече или по-малко парирани на международно ниво от удържането на претендиращите за островен суверенитет регионални държави в рамките на многостранния подход към казуса. Защото беше ясно, че ако се избере двустранното уреждане между всяка от тези държави и грамаден Китай, натискът на свърхсилата ще предреши спора.

Китай обаче, който е традиционно силен в региона, също има своите лостове за влияние. И през последните 2-3 години съумя да ги използва така, че да обърне баланса в своя полза. Намери такива пътечки към отделните страни, претендиращи за спорните острови, че да ги склони към изгодни за китайските интереси компромиси.

Особено видимо е това в случая с Филипините, чийто настоящ президент Родриго Дутерте много бързо влезе в синхрон с Китай. Той дойде на власт през 2016-та – твърди се, не без съществената подкрепа на Китай. Същата година влезе в сила присъда на Международния арбитражен съд в Хага относно подадена доста по-рано жалба на Филипините срещу Китай – именно по повод спорните острови в архипелага в Спратли. Съдът се произнесе тогава в полза на Филипините и изиска Китай да се въздържа от военно присъствие в зоната.

С Дутерте начело обаче Филипините не се възползваха от въпросното решение, за да продължат напред по темата за островите, а предпочетоха да развиват двустранното си сътрудничество с Китай, включително да осъществяват изгодни икономически проекти с него.

От своя страна Китай пък се активизира, за да обработи останалите страни от региона в рамките на АСЕАН в полза на предлаган от него нов „кодекс за поведение” в Южнокитайско (Източно) море. В същото време, макар и създавайки впечатление за търсене на компромис, китайската страна намери и начин да демонстрира крайно твърд тон точно спрямо споменатото решение на Международния арбитражен съд по казуса с Филипините. През май т.г. влиятелното Китайско дружество за международно право (CSIL) излезе с внушителен 500-страничен доклад, подготвен от 70 китайски учени, озаглавен „Критично проучване” и посветен точно на становището на Международния арбитражен съд, което в този текст е определено като „катастрофално погрешно”. Документът дава да се разбере, че Китай по никакъв начин няма да се откаже от окопаването си на Параселите и на Спратли и от амбициите си за растяща геостратегическа роля в целия регион.

В същия дух е и доста тиражираното изявление на китайския президент Си Дзинпин от юни т.г., направено пред американския министър на отбраната Джеймс Матис, че „Китай няма да отстъпи нито педя своя земя” в тихооканската зона.

С една дума – и по международно-правна, и по военно-демонстрационна линия Китай не показва намерения за уважава нито историческите права на суверенитет на различните регионални държави, нито международното морско право, а явно твърдо следва претенциите на своя „биволски език”.

Нека напомним откъде идва този сочен израз. През 2009 г. подписалите Конвенцията за морско право Виетнам, Малайзия и Филипините представят в специална комисия на ООН предложенията си за определяне на границите на полагаемите им се изключителни икономически зони и на континенталния шелф в Южнокитайско (Източно) море. Веднага следва протест на Китай, който също очертава своя изключителна икономическа зона, обхващаща 80% от морето, включително териториалните му претенции. Зоната е отбелязана с  пунктирна линия с формата на латинската буква U или на „биволски език“, както го виждат от Виетнам. По тази схема Китай оставя на съседните държави само тясна ивица техни териториални води. С което те, естествено, няма как да се съгласят.

Макар още през 2002 г. замесените в споровете регионални страни да са подписали споразумение за отлагане на решението по статута на островите до 2052 г., за всички да е очевидно, че вече никой не го спазва.

През 2018-та, особено в последните месеци, напреженията само ескалират. САЩ вече привлякоха съюзниците си Франция, Великобритания и Япония също да патрулират в „морето на раздора”, както медиите започнаха да наричат Южнокитайско (Източно) море. Тези патрулирания се осъществяват с аргумента за осигуряване на свободата на корабоплаването в региона и са известни с английското си съкращение FONOP.

Но Китай реагира все по-остро. Няколко пъти през пролетта и лятото имаше остри предупреждения от негова страна към американски военни кораби, преминаващи покрай спорни острови, че навлизат в териториални китайски води и могат да бъдат атакувани. През август беше регистриран и опасен инцидент с американки военен самолет, който получи също категорична закана, че може да бъде свален, защото навлиза в китайско въздушно пространство, докато летеше над един от оспорваните архипелази.

Във всеки от тези случаи не по-малко остра бе и американската реакция, която наблягаше, че и водното, и въздушното пространства около въпросните рифове са международни.

Съответно и Пекин, и Вашингтон се обвиняват един друг за милитаризацията на Южнокитайско (Източно) море.

И за слепия е ясно, че става дума за все по-изострящо се съперничество между САЩ и Китай даже вече не за регионално, а за глобално влияние. Съвсем демонстративно и открито наказателно Щатите например изключиха Китай от участието в току-що приключилото тазгодишно издание на най-мащабните учения в света – RIMPAC, които ежегодно се организират в Тихия океан. Същевременно в тях пък за първи път бе включен Виетнам. Целта на RIMPAC е координиране между ВМС на различните тихоокеански държави за извънредни случаи главно при природни бедствия. Сегашните развития на нещата обаче подсказват, че явно бедствията може да не са само природни…

На целия този фон първосигналното впечатление е, че Виетнам активно се сближава с Щатите, защото тяхното съперничество с Китай ги прави влиятелен виетнамски съюзник в отстояването на виетнамския суверенитет над оспорваните острови. Ясно е видима е и мотивацията на американската страна – Съединените щати се нуждаят от Виетнам, за да придадат международно-правна тежест на стремежа си да парират китайската експанзия в Южнокитайско (Източно) море, в Тихия океан и въобще в надпреварата за ролята на световен хегемон.

Виетнамската позиция обаче никак не е еднозначна и опростеното ѝ тълкуване е подвеждащо. Трудната история на Виетнам му е изработила внимателен и многопластов подход в балансирането между великите сили. Сближаването със САЩ в последните години наистина е факт – и във военните контакти, и в разрастващия се търговски обмен, който вече е превърнал Щатите в главен търговски партньор на Виетнам, като салдото е във виетнамска полза. Но също водеща роля в търговията с южния си съсед запазва и Китай, като в този случай салдото е в китайска полза. По инвестиции във виетнамската икономика азиатският гигант си остава първенец. Правителството в Ханой твърдо държи на суверенитета над островите, но съумява така да подхожда към въпроса, че той да не пречи на изгодното му икономическо партньорство с Пекин.

В крайна сметка излиза така, че колкото повече расте съперничеството между САЩ и Китай в региона, толкова повече Виетнам си вдига цената и пред едната, и пред другата сила.

При това Виетнам не се ограничава само до тях. Той поддържа също активни, ползотворни и на високо ниво връзки с други ключови фактори в зоната като Индия, от която купува включително и оръжие, и Япония, която прави внушителни инвестиции във виетнамскаата инфраструктура. На свой ред и Индия, и Япония също имат собствени спорове с Китай, което ги прави отзивчиви пред подобните проблеми на Виетнам.

Далеч не на последно място е и Русия, въпреки че в икономическото сътрудничество и търговския обмен със стария си съюзник от някогашния СИВ тя засега доста изостава от останалите глобални играчи. Но пък по продажбата на оръжие няма равни на себе си – 93% от оръжието на виетнамската армия е руско, при това от най-модерното. Виетнам проявява активен интерес и към закупуване на ракетни системи С-400. Впрочем, Русия е продала такива системи и на Китай…

Министрите на отбраната на Русия и Виетнам си размениха тази година поредни визити и през април подписаха в Москва Пътна карта за развитие на двустранното военно сътрудничество, предвиждаща и съвместни военни учения, и подготовка на виетнамски военни кадри в Русия, и изпращане на кораб от руския Тихоокеански флот край Виетнам за тренировки на морски спасителни операции и т.н.

Заради сближаването си през последните години с Китай и обтягането на отношенията си със САЩ Русия се пази да вземе категорично страната на Виетнам в териториалния пор за островите  Южнокитайско (Източно) море. Но неизменно апелира за търсене на решения по дипломатически път, при зачитането на интересите на всички замесени страни.

Въпреки този старателен неутралитет, на самата Русия наскоро ѝ се наложи да усети колко се е сгорещила обстановката в „морето на раздора”. Дъщерната компания на руския нефтен гигант „Роснефт” –  Rosneft Vietnam B.V., през май т.г. реши да пусне сонда във виетнамския шелф. Но тутакси последва остра реакция от китайското външно министерство, че това била „акватория, намираща се под суверенитета на Китай” и никой нямал право на никакви действия там без разрешението на Пекин. Така че сондата трябваше бързо да бъде изтеглена…

Виетнам много цени отношенията си с Русия и продължава да ѝ е дълбоко благодарен за помощта ѝ в годините на Виетнамската война. Отговарял ѝ е винаги с лоялност и подкрепа. Дори се присъедини към важния за Москва Евразийски съюз – разбира се, възползвайки се и от безмитните му предимства.

Може да се припомнят също дипломатическите усилия на виетнамския президент Чан Дай Куан на домакинстваната от Виетнам миналогодишна среща на Азиатскотихоокеанското икономическо сътрудничество в Да Нанг. Благодарение на тези усилия руският президент Владимир Путин получи възможност да осъществи тъй желаните от него няколко преки лични срещи с американския му колега Доналд Тръмп.

Онзи форум, впрочем, беше паметен и с факта, че веднага след края му, в един и същи ден официални посещения в Ханой осъществиха и Тръмп, и китайският държавен глава Си Дзинпин. Което беше още един вълнуващ епизод в „наддаването” на световните сили и съперници за ключовия Виетнам.

Точно в момента пък тече важна визита на генералния секретар на управляващата в Ханой Виетнамска комунистическа партия Нгуен Фу Чонг (чиято тежест в йерархията във Виетнам е по-голяма, отколкото на президента или премиера) в Русия. Гостуването му започна вчера със среща с руския премиер Дмитирй Медведев в резиденцията „Горки” край Москва, а днес продължава и със среща с президента Владимир Путин в Сочи.

Нгуен Фу Чонг, който е някогашен възпитаник на Политическата академия към ЦК на КПСС, несъмнено има силна лична мотивация да задълбочава конструктивно отношенията с Русия. Именно той при предишното си гостуване при Путин през 2014 г. договори с него присъединяването на Виетнам към Евразийския съюз.

В същото време Нгуен Фу Чонг е и обигран, прагматичен, съвременен политик, станал и първият генерален секретар на комунистическа партия изобщо с света, приет именно и само в това си качество в Белия дом от американски президент. Той не съчетава в свое лице никакви други постове, както е с китайския лидер Си Дзинпин например, оглавяващ едновременно и ККП, но и държавата. Нгуен Фу Чонг гостува на президента на САЩ Барак Обама през 2015 г. и това бе много голям пробив във виетнамско-американските отношения. Гостът произнесе тогава знаковата фраза: „В стремително променящия се свят ние сме длъжни да съумяваме да мислим и да действаме по нов начин”.

Изглежда като нещо очевидно, но в геополитическата лексикология и през виетнамска призма звучи с много подтекст – концентрира виетнамската философия за отстояване на националния суверенитет чрез умело сърфиране сред бурните вълнения на световните съперничества.

Нгуен Фу Чонг поддържа и много добри лични отношения с китайския лидер Си Дзинпин, с когото си размениха визити още през 2014-та, скоро след избирането и на двамата начело на партиите им. И оттогава се срещат и общуват най-редовно.

Що се отнася до днешната среща между Нгуен Фу Чонг и Владимир Путин, няма съмнение, че на нея ще стане дума за проблемите в Южнокитайско (Източно) море, и за военното двустранно сътрудничество, и за засилване на икономическите и търговските връзки, и за съвместни проекти в енергетиката и в ядрените изследвания. Това са все теми, които споменава Нгуен Фу Чонг в интервюто си за ТАСС преди началото на визитата.

Особено интересни ще са детайлите, които ще останат зад кулисите на разговорите. Ще поиска ли Виетнам по-активно  руско посредничество за уреждане на териториалните спорове с Китай? На Путин съвсем скоро му предстои да си общува с китайския си колега Си Дзинпин – по време на широкомащабните военни учения „Восток 2018”, които започват на 11 септември в руския Далечен изток и в Сибир с участието на 300 000 военнослужещи, сред които и 3000 бойци от Китай плюс 30 самолета от Монголия.

А дали пък Путин няма да удари едно рамо на Си Дзинпин и да ходатайства пред Нгуен Фу Чонг за неутрализиране със средствата на виетнамската дипломация на оформящия се в неговия регион антикитайски „квартет” с участието на САЩ, Япония, Индия и Австралия, както намеква руски експерт в неслучайно излязла в навечерието на днешната среща статия в „Независимая газета”?

Сигурното е, че съвременен Виетнам винаги ще търси изгоден за суверенитета си маньовър между интересите на „големите” и че феноменът му на „победител на три империи” работи и в модерните условия…