Ако се интересувате поне минимално от актуалните събития, които ни заобикалят, най-вероятно сте разбрали за протеста на служители на „Булгартабак“ пред офисите на една медийна група и близка до нея извънпарламентарна партия на Никулден. Ден по-рано в социалните мрежи изтече информация, че служители на компанията ще бъдат доведени в София, за да протестират срещу „лъжите“, които въпросната медийната група (персонално в лицето на нейния собственик Иво Прокопиев) и партия „Да, България“ разпространяват за работодателя им.
Накратко служителите „са недоволни“, че хората на Христо Иванов и медиите на Прокопиев настояват прокуратурата да извърши проверка върху изнесените официално от турските служби твърдения, че изделия на „Булгартабак“ формират близо половината от контрабандата с цигари в Турция. Работници в частна компания да протестират срещу частни медии и партия с минимална подкрепа на последните избори, при това защото последната иска институциите да извършат дадена проверка, най-вероятно е поредният международен феномен, роден у нас.
В абсурдността на въпросното протестно мероприятие има нещо изключително тъжно. На първо място, това е очевидната насилствена форма, под която работниците бяха докарани в София, облечени в бели тениски, снабдени с плакати и принудени да шестват из столицата с абсурдни лозунги. Подобна гледка е тъжна или поне такава би трябвало да бъде за всеки средно интелигентен човек, който става свидетел на това как един работодател демонстрира нагледно пълната си власт над живота на своите работници, като ги превръща с лекота и без право на възражение в пионки в своето монополи.
И да не искат, застрашени за своята работа, без която са загубени, хората вдигат плакатите и обикалят, където им е казано. Мълчаливо и отчаяно. Добрата новина е, че за разлика от някои свои симпатизанти, както и от други подобни случаи назад във времето, Христо Иванов може да бъде поздравен за своята реакция.
Бързам да уточня, че не съм симпатизант на неговата формация, а вероятността някога да бъда техен избирател граничи с 0 по ред сериозни причини. И въпреки това е похвално, че той опита да разговаря с протестиращите служители на „Булгартабак“, вместо първосигнално и повърхностно да ги заплюе като „слуги на Пеевски/мафията“, както уви много от неговите последователи в социалните мрежи с лекота са готови да направят. Вместо това Иванов се опита да им каже, че има пълното уважение към техния труд и не е техен враг. Напълно резонен е и въпросът му дали служителите, излезли да бранят името на своята компания, знаят името на нейния собственик? Едва ли, след като официално то е офшорна тайна дори за властта.
Разговор между двете страни не се проведе, тъй като беше заглушен от вувузели, а протестиращите, под давлението на своите тартори, отказаха всякакъв диалог. Комичен факт е, че част от въпросните тартори се оказаха добре познати „професионални граждани“, известни с влизането си в различни роли, включително на мотористи от българската версия на т.нар. „Нощни вълци“.
Друг тъжен факт е, че това събитие беше пореден епизод от делегитимацията на протеста изобщо като форма за отвоюване на определени граждански права и интереси от страна едно общество. В това отношение част от днешните партийци и довчерашни протестъри, които този път бяха от другата страна на барикадата, имат много сериозна заслуга.
Впрочем, можем само да се надяваме, че сблъсквайки се очи в очи с този проблем, представителите на градската десница ще успеят да надскочат конкретния казус и да бъдат по-чувствителни към голямата картинка, в която дори най-корпулентната фигура е всъщност дребна прашинка. Олигарси в България има и с други имена, не само с името Делян Пеевски. Несправедливостта в България нито започва, нито свършва с това име. Големи компании бягат от „страхотната данъчна система“ у нас и крият имената на реалните си собственици, дори да не идват от Сараите в Бояна. Дори, само на теория, това е възможно да правят и лица от техния приятелски и професионален кръг.
Но да оставим надеждите за бъдещето и да се върнем в настоящето. Днес протест (или поне модерната му умалена форма „флашмоб“) може да организира почти всеки, което би трябвало да счита за напредък на българската демокрация. Уви, ситуацията е точно обратната – по-голямата мълчалива част от обществото вече е видяла толкова много и толкова абсурдни протестни прояви, че не вижда смисъл да протестира, когато наистина има за какво. Причини за работнически протести в цялата страна има ежедневно, но малцина имат силите да се вдигнат на такива. Същевременно същите нямат избор и са длъжни да излязат на улицата, когато офшорният им работодател прецени, че се нуждае от това.
По ирония на съдбата, на същия този 6 декември 2017 година, освен бутафорния протест в София, се състоя още един протест с дъх на тютюн. Ако сте чули за протеста на служителите на „Булгартабак“, колко от вас чуха за протеста на тютюнопроизводители в хасковското село Текето? Нещо повече – подобно на случая с „Булгартабак“, и в този случай е замесена друга държава – Гърция.
През миналата година повече от 1000 семейства са продали тютюна си на гръцка фирма, но и до днес не са получили парите си. Става дума за обща сума от порядъка на колосалните 2,5 млн. лева, съобщиха протестиращите пред БНТ. Хората търсят помощ от държавата, за да получат парите си и се готвят за нови протести – този път в София. Вероятно, за да бъдат чути по-добре.
Този протест е без съмнение далеч по-истински от другия, но уви имаше лошия късмет да се състои в един и същи ден с онзи в столицата. Още по-лошото е, че подобно развитие не е прецедент. Случаите на ощетени работници, които не могат да приберат изработените си с честен труд пари, са ежедневие в България. Това е тема, която си струва не по-малко от целия шум, генериран когато е намесено името на Делян Пеевски. Но рядко събужда вниманието на медии и политици. Може би и заради това доверието към тях е минимално, дори когато истината в даден казус е на тяхна страна.
About The Author
