Развалените яйца на Европа са пазарният фундаментализъм и диктатът на банките

Каква стана тя? Най-подредените и взискателни към другите страни на Европа – Белгия, Холандия, Германия – се оказаха оплескани с отровни жълтъци, белтъци, черупки и кокоша перушина…

Първо преди 2-3 дни медиите у нас скромно и лаконично известиха, как Германия е алармирала, че в търговската мрежа на тези три държави са засечени опасни яйца със следи от токсичния пестицид „Фипронил”. Пръскали го по кокошките, за да ги предпази от въшки, бълхи и кърлежи. Наличието му в хранителни продукти може да предизвика у консумиралите ги проблеми с бъбреците, черния дроб и щитовидната жлеза.

Бдителната Българска агенция по безопасност на храните веднага демонстрира жизнеутвърждаваща категоричност и увери, че опасните яйца не били стигнали до пазара у нас. Все пак било по-сигурно да купуваме само кокоши продукти българско производство, грижовно предупредиха цял ред медии. Но ако в белгийски, холандски и германски птицеферми са употребявали въпросния пестицид, примесен към други препарати, кой всъщност ни гарантира, че родните производители не са прибягвали до същия или подобен вреден химикал?

Германия блокира вноса на холандски яйца и започна унищожаването на вече внесените партиди, докато службите по безопасност на храните и разследващите органи в Белгия и Холандия се заеха да закриват птицевъдни стопанства, използвали препарата, и да водят следствия. Разбра се, че опасният пестицид е бил употребяван в хиляди такива ферми – включително и за „щастливи кокошки” – и то още от миналата година.

В една от най-засегнатите от рисковия холандски внос германски провинции – Долна Саксония, местният земеделски министър Кристиан Мейер алармира пред телевизия ZDF, че в Германия вече са били продадени около 10 милиона от развалените яйца, а не 3 милиона, както твърди федералното земеделско министерство. Според Мейер, който разпоредил на екипа си спешна проверка доколко опасно е консумирането и на месото на третираните с препарата кокошки, „скандалът, тръгнал от яйцата, още не е стигнал кулминационната си точка”…

Подобна истерия около храни имаше пак в Германия преди шест години. Помните ли „отровните испански краставици”, уж разнасящи бактерията ешерехия коли? Берлин тогава дори забрани вноса на плодове и зеленчуци от и без това тежко поразената от кризата и от спуснатото от Ангела Меркел затягане на коланите Испания. А после се оказа, че нашествието на бактерията е тръгнало от марули от екологична ферма в самата Германия…

Възможно е и сегашната паника да е пресилена. Или пък да не е – да се окаже, че е разкрита схема за заобикаляне на правила и санитарни норми, за нарушения, за слаб контрол, за безотговорност, за неефикасност на кухи директиви…  Но какво може да последва? В състояние ли са Еврокомисията или Европарламентът да санкционират сами себе си за това, че не са изработили механизъм, предпазващ от подобни случаи? Или всичко скоро ще стихне, заметено от стремежа да не се накърняват корпоративните интереси на птицевъдни лобита и химическа промишленост, а не дай боже и авторитета на евроинституциите и на водещи държави в ЕС…

И все пак „яйченият” случай може да послужи за емблема на токсикозата, която е на път да погуби Европейския съюз – тъй изкусително продавания десетилетия наред модел за солидарен напредък, самоотравящ се с противоречащи му и вредни политики.

ЕС също носи парадокса на „щастливата кокошка”, съсипвана от пестициди заедно с яйцата ѝ „за нейно добро”. Точно по тази схема „оздравителните” неолиберални орязвания и рестрикции на Берлин и Брюксел, които в кризата от 2008-2009-та оставиха „банките да изядат хората”, родиха и мощната вълна на разочарование и загуба на доверие в ЕС. И понеже ръководствата на соцпартиите в повечето европейски държави също се поведоха по тези откровено десни рецепти, сякаш ги беше срам от собствените им леви корени, възмутените площади потърсиха отдушници при по-радикалните движения.

Дошлата в следващите години бежанска криза, пряко свързана пак с недалновидни политики в подкрепа на разрушаващи световния ред войни, даде силен тласък и на десния радикализъм, на национализмите и ксенофобията, на озлоблението и конфронтацията.

Може на някои и да се стори пресилено на фона на сегашната августовско-отпускарска жега, но Европа днес вече си е отгледала всички онези фактори, белязали и обстановката на Стария континент в навечерието на експанзионизма на Третия райх и последвалата Втора световна война. Разбира се, условията днес са други. Но атмосферата е много подобна на тогавашната. Огромни човешки маси са загубили солидната основа под краката си, обезверени са, липсва им перспектива, дразни ги еврокрацията.

Източноевропейците, които след 1989-та даваха жизнената сила на ЕС с вярата си, че той за тях е врата към благоденствието, са се сбогували с илюзиите си. Прехвалените европейски фондове, програми и проекти подхраниха корупцията и злоупотребите в нашия край на континента, вместо да ги задушат. Няма дребен предприемач, който да е просперирал след кандидатстване по европейски проект. Дори напротив – такова усилие е по-вероятно да го разори, ако не му бъдат признати и възстановени направените разходи. Хиляди са семействата в България, изгърмели по този начин – заложили апартаменти и имоти, за да финансират съответния проект, често за семеен бизнес, а после затънали да покриват непосилни ипотеки, защото някой сбъркан отчет им е отрязал бленуваното възстановяване на 60 или 80% от средствата.

В същото време големи фирми, медии или навързани с лобистки и приятелски отношения с поредните управляващи НПО-та се оказват „абонирани” за вечно „печеливши” проекти…

В глобални мащаби несправедливостта, дисбалансите, нестабилността също крещят пронизващо. Пояс от войни, конфликти, глад и бедност, произведен от самия „бял” свят, го е стегнал почти като примка. Вместо да търсят диалог и солидарно решаване на световните проблеми обаче, „големите” сили си играят на санкционни войни, все повече подкопаващи световната икономика и разяждащи със силата на пестицид съпротивителните сили на човечеството.

В обстановка, доста наподобяваща сегашната, на 2 август 1935 г. Георги Димитров изнася известния си доклад пред VII конгрес на Коминтерна, в който зове за единни народни фронтове против фашизма. И дава онова христоматийно определение: „Фашизмът… е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистическите и най-империалистически елементи на финансовия капитал”. Малко по-нататък избистря нещата още повече: „Фашизмът – това е власт на самия финансов капитал”.

Със сигурност под това биха се подписали и хора, чиито жилища днес се гълтат от банките заради непосилни ипотеки, или пък страни като Гърция, на чийто пример ЕС, ЕЦБ и МВФ показаха на света, че солидарността става куха фраза, когато „международните кредитори” бранят интересите на големите пари – своите и на частните банки…

А че отново е дошло време за антифашистки народни фронтове или поне за единение на всички сектори на левицата, в прав текст усърдно подсещат и участниците в т.нар. Прогресивен форум – пространство за диалог и дебати, създадено през 2015-та от над 60 евродепутати от различни политически групи в Европейския парламент, убедени, че обществото трябва да се базира на принципите на солидарностт, демокрацията, социалната справедливост. Те вярват също, че ЕС трябва да се гради не от изолирани и бюрократизирани „елити”, а от самите европейски граждани и техните социални движения. Прогресивният форум е и двигател за дебатите в ЕП по теми като спорните споразумения за свободна търговия (ТТИП, СЕТА и др.), минималната работна заплата и базовия доход, отхвърлянето на политиката на орязванията, хармонизацията на социалните права в ЕС и т.н.

През май т.г. евродепутатите от Прогресивния форум, сред които има представители на групите на социалистите и демократите, на обединената левица и северната зелена левица, както и на зелените, огласиха свой документ, озаглавен „Липсващият сценарий: алтернативи за европейците има!” Това е левият отговор на десните „пет сценария” на шефа на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер за бъдещото развитие на ЕС.

Алтернативният левичарски сценарий за ЕС залага на следните 6 акцента:

1. Необходимост от социална справедливост и солидарност: осигуряване на условия за достоен живот и труд за всички европейци.
2. Демократизация на Съюза.
3. Икономика на възстановяването и солидарността.
4. Създаване на устойчиви общество.
5. Изграждане на обществена регулация на глобализацията.
6. Политики за мир.

Сред подписалите този документ има двама българи – Георги Пирински е координатор на Прогресивния форум и евродепутат от групата на социалистите и демократите, а Костадинка Кунева, макар и наша сънародничка, е евродепутатка от гръцката партия „Сириза”, член на групата на обединената левица и северната зелена левица.

Последните година-две белязаха важна тенденция за обръщане отново наляво сред част от ръководствата на социалистическите партии в Европа, доскоро зомбирани да се правят на десни с мисълта, че иначе избирателите няма да ги харесат. Забележителният възход на автентично левия Джереми Корбин начело на британските лейбъристи направиха на пух и прах тези приумици.

На свой ред, след преживян вътрешен преврат от „бароните” в Испанската социалистическа работническа партия, реванш там взе левеещият Педро Санчес, който отново оглави партията и този факт веднага скъси дистанцията в популярността меду ИСРП и управляващата в Испания дясна Народна партия. Ако преди завръщането на Санчес разривът е бил 11,6 пункта, то сега се е свил до 3,9 пункта.

Доста късно подобен завой наляво се опитаха да направят и членовете на Френската соцпартия, които на вътрешнопартийни избори избраха за свой кандидат в тазгодишните президентски избори пледиращия за въвеждането на базов доход Беноа Амон. Но кандидатурата му практически бе саботирана от отиващия си президент социалист Франсоа Оланд, който лансира „ни левия, ни десния” Еманюел Макрон. В резултат Амон внушително бе изпреварен от по-левия Жан-Люк Меланшон, кандидат на „Непокорна Франция”. Впрочем, на 1 юли т.г. Амон напусна изложилата се ФСП и обяви, че стартира собствено политическо движение, наречено „1 юли”.

На дискусия, организирана в Брюксел през юни от Прогресивния форум, френската евродепутатка Изабел Тома, зам.-председател на групата на социалистите и демократите каза: „Тази година скъсахме  голямата коалиция с десните и либералите и сега левите вече сме отделно. Алтернативните ни позиции в отговор на политиката на десните са за предприемане на спешни действия в три посоки: да се прекъсне Пактът за стабилност (който постановява рестрикционни действия за поддържане на нисък дефицит – б.а.), да не се приема превръщането на гръцкия народ в заложник, да се осъществи икономическа промяна; обществото да се базира на устойчивото производство; да не се допуска Европа да страда от глобализацията и нейните негативни последици за заетостта, да се спре спиралата на социалния дъмпинг”.

Завръщането на водещи европейски социалистически партии в естественото им ляво лоно може само да се приветства. Дано модата стигне скоро и България и дано не се изчерпва само в приказки.