Испанският вестник El Pais публикува наскоро текста на лекция, изнесена още миналата есен от германския учен Юрген Хабермас, най-авторитетния от живите философи, в Хуманитарния факултет на Университета „Гьоте” в Хамбург. Дисекцията, която той прави на опасните процеси на дезинтеграция на Стария континент, продължава да е актуална и сега, в навечерието на изборите за Европейски парламент на 26 май.
Помолиха ме да говоря за „Новите перспективи пред Европа”. Но не успях да се съсредоточа върху никоя. Дезинтеграцията в тръмпистки стил, която вече засяга дори сърцето на Европа, ме принуждава да поставя въпросите си именно върху тази тема. Още повече, че обществото осъзнава налаганите от световните промени големи рискове, които предизвикват тревога за перспективите пред Европа. В европейските страни изкристализира убеждението, че новите предизвикателства нанасят вреди върху всички, затова най-добре е да им се дава общ отговор. Оттук се ражда и затрудненото да стъпи върху реална почва желание за една политически ефикасна Европа.
Ето защо днес либералните политически елити все по-активно настояват да се укрепва европейското коопериране най-вече в три сфери. Първо, в рамките на апарата за външна политика и отбрана се изисква военно засилване, което да позволи на Европа „да излезе от чадъра на САЩ”. Второ, под емблемата на единна европейска политика по даването на убежище, се върви към укрепване на външните граници на Европа и към установяване на някакви неясни центрове за подслон в Северна Африка. Трето, чрез лозунга за „свободна търговия” се отстоява обща европейска търговска политика по линия както на Брекзит, така и в преговорите с Тръмп. Всичко това спада към обещаващата страна на уравнението. Другата обаче се състои в живия и дори още по-консолидиран егоизъм на националните държави, подхранван от измамните внушения на новия популистки интернационал на крайната десница.
Развитието на обсъжданията по политиките за обща отбрана и за даването на убежище, които винаги се провалят, щом се стигне до въпроса за разпределяне на ангажиментите, показва, че правителствата дават приоритет на своите моментни национални интереси. Особено когато имат проблем с нарастваща вълна на десен популизъм в собствените си страни. Някои от тях не се и притесняват, когато влизат в противоречие между собствените си европейстки декларации и късогледото си и егоистично реално поведение. В Унгария, Полша, Чехия, Италия, Австрия това дори е изместено от открито антиевропейски национализъм.
Тази ситуация повдига два въпроса. Как е възможно само за едно десетилетие противоречието между стария проевропейски дискурс и пречките пред необходимото сътрудничество да стигне до такива екстремни измерения? И също – как изобщо още съществува еврозоната, след като във всички страни е във възход популистката опозиция „срещу Брюксел”?
В Германия след септември 2015 г. темата за имиграцията и политиката за даване на убежище доминира в медиите и тревожи населението, засенчвайки всичко друго. Тази обсесия е в основата на бързия отговор на въпроса за основната причина, предизвикала нарастването на евроскептицизма. Можем да добавим и обстоятелството, че това е страна, която все още страда от психологическите разделения, провокирани от едно неравностойно обединение (обединението на Германия – бел.ред.).
Ако погледнем общо към Европа и специално към еврозоната, нарастването на имиграцията няма как да бъде основният фактор, който да обясни възхода на десния популизъм. В други страни завоят в общественото мнение се осъществи много по-рано, още при прилагането на противоречивата политика за преодоляване на дълговата криза, провокирана от банковата криза.
В Германия, както е известно, партията „Алтернатива за Германия” се роди по инициатива на група икономисти и предприемачи начело с професора по икономика Бернд Луке. Това бяха хора, които се бояха, че един възможен „съюз на дълговете” ще стане капан за германската икономика, една от най-големите износителки. Именно те задвижиха една широка, спорна, но ефикасна кампания против заплахата от синдикализиране на дълга.
Десетгодишнината от срутването през 2008 г. на инвестиционната банка „Лемън Брадърс” беше добър повод да се припомнят споровете за причините на онази криза – дали тя бе резултат на пазарни или правителствени грешки? Припомнена бе и наложената политика на девалвация. В други държави членки на еврозоната този дебат намери силен отзвук сред общественото мнение, но тук, в Германия, както правителството, така и медиите не му придадоха значение.
В международните обсъждания сред икономистите критичните гласове срещу политиките на орязвания, лансирани от Шойбле и Меркел, бяха слабо представени. Те почти не намериха място и на страниците за икономика във водещите германски медии, нито пък в политическите анализи бе обърнато достатъчно внимание на социалната и човешката цена на тези политики – и то не само в страни като Гърция или Португалия. В някои европейски региони показателите за безработица и до днес са от около 20%, сред младежите данните дори са двойни.
Ако ние, германците, днес сме загрижени за демократичната стабилност в нашата страна, длъжни сме също да си спомним съдбата на така наречените „спасявани страни”. Скандално е, че в общия дом на Европейския съюз една такава драконовска политика, която толкова тежко засегна социалната система на други страни, беше лишена от най-елементарна легитимност, особено на фона на нашите обичайни демократични критерии. Това е една все още отворена рана за много народи в Европа.
Независимо, че в ЕС общественото и политическото мнение се формира главно в рамките на националните граници и че тези становища все още не са отворени едно за друго, все пак през тези 10 години се оформиха противоположни тълкувания на кризата в различните страни от еврозоната. Тези тълкувания отровиха тежко политическия климат, защото всяко от тях се фокусира върху вътрешните национални проблеми и не позволява да се изгради тази обща перспектива, без която е невъзможно да се стигне до общо разбиране, а още по-малко до общо противопоставяне на опасностите, които застрашават всички ни. Не позволява и да се изгради перспектива за проактивна политика, способна да решава общите проблеми въз основа на манталитета на сътрудничеството.
В Германия този тип егоизъм трябва да се има предвид, когато анализираме мотивите за липса на дух на сътрудничество в Европа. Учудва ме безочието на германското правителство, което вярва, че може да убеди своите съюзници в правотата си по политики, които засягат всички ни – бежанците, отбраната, външната политика и външната търговия – като в същото време блокира фундаментални въпроси в политиките на Европейския съюз и Валутния съюз.
Вътре в ЕС кръгът държави, които принадлежат към Валутния съюз, са толкова взаимосвързани, че вече са се оформили като едно централно ядро, дори и да е само поради икономически причини. Вследствие на това страните от еврозоната могат да се възприемат като един вид естествени доброволци в определянето на ритъма на по-голямата интеграция. От друга страна същата тази група страни страда от проблем, заплашващ да навреди на целия европейски проект. А именно – ние, в частност и живеещите в Германия насред един икономически бум, сме забравили, че еврото бе създадено с очакването и политическото обещание, че жизненото равнище на всички държави членки ще се изравни. В действителност стана точно обратното. Забравили сме истинския мотив да не съществува така нужния дух на сътрудничество – фактът, че никой валутен съюз не може да оцелее задълго, ако непрекъснато се увеличават различията между съставляващите го национални икономики, както и между жизнените равнища на гражданите в държавите членки.
Фактът, че и днес – след ускорената капиталистическа модернизация, все още се изправяме пред негативните последствия на дълбоките социални трансформации, струва ми се, говори, че антиевропейските чувства, лансирани от леви и десни популистки движения, не са феномен, свързан с актуалния ксенофобски национализъм. Тези евроскептични чувства имат различен произход, свързан с провала на същинския процес на европейска интеграция. Те са родени преди най-новите популистки усилия за предизвикване на ксенофобски реакции в отговор на имиграцията.
В Италия евроскептицизмът е единствената обща ос между популизмите отляво и отдясно – а това са две идеологически групи, които са дълбоко разделени по въпроса за „националната идентичност”. Освен по темата за имиграцията, евроскептицизмът залага и на внушението, че Валутният съюз вече не е най-доброто за всички свои членове. Югът на Европа срещу Севера и обратно – „загубилите” смятат, че са били третирани несправедливо, а „спечелилите” отхвърлят исканията на другата страна.
В действителност твърдата нормативна система, която е наложена на държавите членки на еврозоната, без възможност за компенсаторни механизми, без начин за преодоляване по съвместен и гъвкав начин на проблемите, облагодетелства членките с по-силни икономики.
Следователно, действително важното, според мен, не е кухото противопоставяне „за” или „против” Европа. Отвъд тази груба поляризация без нюанси, действителните приятели на Европа би трябвало да си зададат един неизречен въпрос, за който никой досега не се е загрижил, макар той да е истинската разделителна линия. Дали с един Валутен съюз, който функционира при пожелателни за подобрение условия, трябва да се ограничаваме само с „блиндирането” му срещу опасността от нови спекулации, или трябва да се придържаме към така и неизпълненото обещание за развитие на икономическата конвергенция в еврозоната и поради това да превърнем Валутния съюз в политически и европейски проактивен и ефикасен? Това беше обещанието, дадено при създаването на Европейския валутен съюз.
Предложението за реформи, отправено от Макрон, придава еднаква тежест и на двете посоки. От една страна, това означава да се пази все повече еврото с помощта на известните предложения за създаване на банков съюз, чрез съответни мерки относно несъстоятелността, общ фонд за гарантиране на депозитите за спестявания и демократично контролиран Европейски валутен фонд на равнище ЕС. Известно е, че независимо от не особено конкретните декларации, германското правителство е против да се правят повече стъпки в тази посока и да се прилагат всички тези мерки. Но Макрон предлага също създаването на бюджет за еврозоната, който ще е съчетан и с политически действия, прилагани от един „европейски министър на финансите” и контролирани с демократични механизми. За ЕС това предполага възстановяване на политическата власт и на народната подкрепа чрез лансиране на конкуренция и на бюджет, които да позволят прилагане на програми с демократична легитимност, възпрепятстващи по-нататъшно социално и икономическо раздалечаване между държавите.
Парадоксално, тази фундаментална алтернатива между целта да се стабилизира единната валута и да се задвижат политики за овладяване и намаляване на икономическите дисбаланси все още не е била подложена на широк политически дебат. Липсва европеистка левица, която да отстоява създаването на такъв съюз на еврото, който да е в състояние да играе на световната сцена и да може да си поставя цели в далечна перспектива като слагането на бариера пред укриването на данъци и по-стриктните регулации на финансовите пазари. Ако го бяха направили, социалдемократите като за начало поне биха се отдалечили от отровните либерални и неолиберални цели на „центъра”.
Упадъкът на социалдемократическите партии се дължи на тяхната липса на определеност. Никой вече не знае за какво са нужни те. Защото социалдемократите вече не смеят да прилагат систематичен контрол над капитализма дори на нивото, на което самите пазари го изискват. Не че ме тревожи съдбата на някаква конкретна политическа сила, макар никога да не бива да забравяме, че еволюцията на демокрацията в Германия исторически е свързана със Социалдемократическата партия много повече, отколкото с която и да е друга партия. Но онова, което ме тревожи, е по-мащабно. Това е още необясненият феномен, че установилите се в Европа политически партии не искат или не умеят да градят програми, в които безпогрешно да са различими ключови за бъдещето на континента позиции и възможности. Предстоящите европейски избори ще са експеримент в това отношение.
От една страна Макрон, чието движение още не е представено в Европарламента, се опитва да разруши настоящите политически групи, за да изгради една разпознаваема европеистка фракция. От друга страна групите, които са представени в ЕП, със забележимото изключение на крайната антиевропеистка десница, са разяждани от вътрешни разделения, отиващи по-далеч от необходимите различия. В Европейската народна партия има двойнствено отношение към унгарския премиер Виктор Орбан, групите на либералите, социалистите и левицата страдат от подобни разделения. Може би Зелените имат повече или по-малко ясна ангажираност с Европа. Накратко – дори вътре в ЕП, който теоретично би трябвало да гради мнозинства в защита на интересите на обществата, надскачащи националните граници, европейският проект е загубил своята интензивност.
Ако ме попитат не като академичен наблюдател, а като гражданин, каква е цялостната ми преценка, признавам, че нямам много причини да бъда оптимист. Разбира се, независимо от Брекзит, икономическите интереси са толкова очевидни и толкова мощни, че е слабо вероятно еврозоната да се срине. И тук е отговорът на втория ми въпрос: защо оцелява еврозоната. Дори онези, които пледират за отделно „евро на Севера”, осъзнават колко неизброими са рисковете, ако Югът се отдели. По отношение на хипотезата за такова отделяне, нека погледнем настоящото италианско правителство, което клекна, независимо от гръмките си предизборни декларации, защото ако си тръгне, едно от последствията ще е да остане с неизплатим дълг.
Нека обобщим. Ако продължи очевидната връзка между раздалечаването по икономически показатели сред членовете на еврозоната и укрепването на крайнодесния популизъм, ние ще се окажем в капан. И той ще ерозира още повече социалните и културните условия, необходими за съществуването на една жизнена и сигурна демокрация. Е, това все пак не е нищо повече от една песимистична прогноза. Но общото чувство и общият опит ни казват, че процесът на европейска интеграция е в опасен ступор. Обикновено точката, от която вече няма връщане назад, се забелязва, едва когато вече е прекалено късно.
