Ерик Канепа*
След подписването на договора от Маастрихт в Европа се засили стремежът за консолидиране на (неолибералната) капиталистическа хегемония чрез налагане на различни форми на исторически ревизионизъм. Основна опора на този ревизионизъм са опитите на няколко централно- и източноевропейски държави да поставят знак за равенство между цялата комунистическа традиция с нацизма. По този начин бива прокарвано противопоставяне между „нормалното“ пазарно общество, приравнявано към свободата, и всякаква форма на социална интервенция, дефинирана като „тоталитаризъм“, която би могла да се противопостави или да ограничи необезпокояваното му функциониране.
Стъпка по стъпка и с ускорен темп след кризата от 2008 г., привържениците на този ревизионизъм успяха да легализират някои аспекти от светогледа си като стълбове на официалната историческа памет на ЕС. Една от тези маневри бе извършена през втората половина на 2017 г., когато Естония, възползвайки се от председателството си на Европейския съвет, промотира конференцията „Наследството в Европа през 21 век на престъпленията, извършени от комунистическите режими“. Естонският министър на правосъдието покани колегите си от другите европейски страни да присъстват. Гръцкият правосъден министър не само директно отказа да участва в конференцията, но и публикува отворено писмо, в което описа подробно възраженията си срещу основните презумпции на събитието. Това доведе до размяна на няколко отворени писма между двамата министри, предоставяйки на публиката рядка възможност да наблюдава сблъск между два категорични светогледа.
Също през 2017 г. бе откриването на Дома на европейската история в Брюксел. В съответствие с цялостната тенденция в конструирането на европейската памет и в опит да се изработи обединяваща история за 27-те различни държави, там се представя история, изпразнена от значителна част от социо-политическия антагонизъм. Маргинализирана е историята на войната и религиозните конфликти, както и тази на средиземноморските държави, и почти не се споменава имиграцията. Стремежът е цялата история на континента да бъде сведена до историята на европейската интеграция, започнала през 50-те години със създаването на (западната) Европейска икономическа общност, без да се споменава алтернативният интеграционен модел на (източния) СИВ, създаден около СССР, както и „тоталитаризмът“ да бъде превърнат в ключ към разбирането на историята на Европа като цяло. Всичко това предизвика гняв сред левицата, но същевременно десните елити от Централна и Източна Европа също бяха недоволни заради либералния и космополитски уклон на музея.
На 19 септември 2019 г. Европейският парламент прие резолюция за европейската памет, приравняваща „тоталитаризмите“. Това представляваше още една драстична стъпка към затвърждаване на тази гледна точка чрез радикално ревизиране на историята на Втората световна война и разгрома на фашизма.
Ускоряващата се тенденция за законодателно установяване на официалната историческа памет е феномен, който на този етап не може да бъде истински разбран без преглед на различните конструкции за паневропейска памет, предшестващи маастрихтския договор, тенденциите за завоалиране на историята на социо-политическите конфликти и не на последно място – политическото съдържание на Втората световна война.
Още повече, че без разбиране за кодираните послания, съдържащи се в законовите текстове на ЕС за историческата памет, като се започне още от 1991 г., може да не се види веднага как бива маргинализирана следвоенната история на средиземноморските държави. Но тази тенденция става очевидна, когато си дадем сметка, че напредъкът на демокрацията в тези страни е интимно свързан с техните комунистически движения и партии.
Преговорите между западните елити и тези на новоприетите членки на ЕС от ЦИЕ обаче доведоха до дефиниране на цялата комунистическа традиция като подразбиращо се тоталитарна. По този начин страните от ЦИЕ са удостоени с привилегирован статут на жертви, защото са „страдали под два тоталитаризма“. Сега техните елити до голяма степен определят политиката за европейската памет, защото тяхната легитимация подсилва легитимността и на целия спектър от западноевропейски елити – от традиционните до неолиберализираните, „постидеологически“ социалдемократически елити.
Това се постига чрез налагане на постулати за нов фундаментален антагонизъм, възникващ между, от една страна, корпративистки или „колективистки общества“, извършващи идеологически интервенции срещу аспекти на пазара, а от друга страна – предполагаемо „нормални“ и „модерни“ общества, достигнали „посткласово“, а в някои варианти и „постработническо“ ниво, които се управляват наднационално, в които всеки е предприемач в един или друг смисъл и в които всякаква силна антисистемна политическа намеса в полза на масовите клaси, използваща като инструмент държавата, е считана за вулгарно нарушение на принципите за „откритост“ и „многообразие“.
Институционалната левица в Западна Европа вече до такава степен въплъщава клинтъно-белъритския „трети път“, че не разполага с рефлекси и аргументи, когато се стигне до неща като септемврийската резолюция. Тъй като резолюцията включваше и осъждане на фашизма, те не видяха никаква причина да възразяват.
От „постидеологическа“ гледна точка, демократичната политическа култура в средиземноморските страни през 21 век изглежда предмодерна. В случая с Италия интернализацията на тази гледна точка се превърна в комплекс за малоценност, усещан от елитите, произхождащи от комунистическата традиция в страната. Този страх да бъдат разглеждани като предмодерни накара повечето лидери на най-голямата и модерна комунистическа партия на Запад да я разформироват през 1991 г.
Особено абстрактният характер на европейската памет, налагана от ранните европейски общности, с нейните зейнали исторически дупки, особено около произхода на Втората световна война, не може да се обясни само с невъзможността за компромис между несъвместимите спомени на антифашистките съпротивителни движения в Западна Европа и тези на англо-американските победители. Присъединяването на страните от ЦИЕ също не е достатъчно само по себе си, за да обясни изцяло процесите, оформящи официалната памет.
Защото тази историческа памет, която се стреми да е абстрактна и да избягва засягането на фундаментални обществено-исторически антагонизми – с други думи памет, която е антиисторическа – е последствие от природата на неолибералното общество и от това, как то си представя себе си като постисторическо. Абстрактността достига особено високи нива благодарение на договорните основи на ЕС, които легитимират квазинаднационално икономическо управление, което е радикално отделено от политиката.
Неолибералният разказ не може да интегрира антифашистките гледни точки, тъй като основният му постулат гласи, че свободният пазар, а не демократичното политическо участие и масовата подкрепа за каузи е в основата на западната и европейската цивилизация. Защото, ако свободният пазар и капитализмът се считат като фундаментално мирни, то тогава държавата и идеологията по презумпция са разглеждани като благоприятстващи войната.
Обвинението към социалистическата памет слага ударение върху диктатурите и тоталитаризмите като най-големи злини. Деполитизацията и превръщането в спектакъл на паметта за Холокоста изиграва важна функция в изграждането на пост-национален разказ, фокусиран върху индивидуалните граждански права, които са отделени от въпросите за милитаризма и престъпленията на войната. Това бе от ключово значение за преодоляване на антигерманските наративи от времето на войната.
Лесно е да разберем защо част от германските десноцентристи приемат положително тезите на Даниел Голдхейгън за германското културно, кавзи-генетично предразположение за геноцида над евреите, което изведнъж престава да действа, когато Германия се присъединява към САЩ в Студената война. Вроденото предразположение премахва отговорността, а присъединяването към западния кръстоносен поход срещу „комунистическия тоталитаризъм“ осигурява пълно опрощение. Единствената алтернатива на този официален разказ би било да се признае историята на левицата и работническото движение, както и тяхната антифашистка съпротива в самата Германия. При нежелание да се прави това единственият друг вариант е всеобщо опрощение на политически грехове и присъединяване към западната страна в Студената война, а след това и към неолибералния консенсус.
Но с присъединяването на новите страни-членки от ЦИЕ германоцентричният разказ за Холокоста трябваше да бъде релативизиран чрез разказа за тоталитаризма. Това на свой ред отвори вратата за по-модерно, индиректно и фино – поради което и почти уважително – отричане на Холокоста.
Тезата за „тоталитарните двойници“ бе подложена на вероятно най-големия си политически тест в началото на тази година. Причината бе правителствената криза в Тюрингия, където германските консерватори и либерали бяха принудени да решат дали да поставят знак на равенство между лявата Die LINKE (чийто кандидат ръководеше местната власт при предишния мандат и спечели мнозинството гласове на извънредните избори) с радикалната десница в лицето на „Алтернатива за Германия“ (AfD). Класифицирането на традициите и на двете партии като „тоталитаристки“ означаваше и отхвърляне на помощта на Die LINKE за блокиране на достъпа на AfD до властта. Die LINKE – която очевидно е модерна радикална лява демократична партия, чието частично комунистическо наследство е резултат от критично обновяване – не бе само единствената сила, способна да намали влиянието на AfD в регионалния парламент, но можеше да способства за сформирането на национално правителство. Партията дори предложи да подкрепи служебно правителство на Християндемократическия съюз за една година, създавайки огромна дилема за либералите, които приравняват радикалната левица с радикалната десница.
*Тази статия е част от новото издание на Годишника на фондация Transform! europe.
