„NAZA“ е великолепно направен филм. Дори само заради кинематографията си заслужава да бъде обсъждан и награждаван.
Анонимните израелски войници, интервюирани на фона на нощния Тел Авив, обаче не споделят и не разкриват нищо по-шокиращо от други израелски войници, хвалещи се открито с престъпленията си в социалните мрежи. Не описват нищо, което вече не е документирано от всяка една хуманитарна и правозащитна организация, което не е било излъчено на живо както от жертвите, така и от извършителите.
Виждали сме как израелските войници плячкосват и взривяват домовете на прогонените и избити палестинци, как подпалват библиотеките им, как носят подигравателно бельото на жените и разнасят победоносно играчките на децата. Виждали сме как снайперисти екзекутират отчаяните от глад хора, примамени в зоните за убиване, виждали сме разскъсаните и овъглени тела, виждали сме кучетата, които ядат труповете, оставени по улиците, виждали сме и сме чували отчаяните викове на мъже, жени и деца, чиито семейства са смазани под руините на домовете им, виждали сме килимните бомбрадировки, превръщащи жив град в пустош, виждали сме методичното етническо прочистване, илюстрирано от разграфени карти, виждали сме циничните геноцидни изказвания на израелските политици и военни, виждали сме мръсните кампании за очерняне на всеки, опитваш се да защити палестинците на международно ниво. Докато войниците говореха на фона на спокойните домове в Тел Авив, не е нужно въображение, за да визуализираш описаното – за всеки разказ има безброй съществуващи кадри, които остават загнездени в съзнанието ти, след като веднъж си ги видял.
Използването на „изкуствен интелект“ за превръщане на масовото следене в масово изтребление, системите с цинични имена като „Къде е татко?“, целящи да гарантират убийството на цели фамилии в къщите им, също отдавна са публично достояние. Целенасоченото, обмислено зло зад всичко това е съвършено очевидно и без тези самопризнания.
Поради това на пръв поглед изглежда необяснимо защо точно този филм успява да разкъсва омертата за мълчание, защо израелската пропаганда реагира толкова истерично и отчаяно, до там да скалъпят набързо имитация на „NAZA“, с която да заблуждават публиката. Както истинската, така и фалшивата „NAZA“ не са направени за тези, които са видели всичко това. Те са насочени към всички онези хора, които са взели съзнателно решение да не виждат. Решение, вземано отново и отново, което бе фрапиращо дори за свикналите да наблюдават и критикуват безобразния цинизъм и двойни стандарти на международната политика и масмедиите.
Паралелно с предаваният на живо ужас в Газа наблюдавахме сковаващ страх, автоцензура, двумислие, конформизъм и сюрреалистично отричане на реалността, каквито сме възпитани да вярваме, че могат да се постигнат единствено чрез необикновено жесток тоталитаризъм и всепроникваща пропаганда. Но медийни редакции, университетски кабинети, офиси на „граждански“ организации и политически централи се оказаха пълни с микро-тирани, които генерират сами тоталитаризма, мачкащ самите тях и всички останали.
Баналността на злото, документирана в „NAZA“, сама по себе си е банална. Това не са първите престъпници, които заявяват „просто изпълнявах заповеди“, „аз съм просто техническо лице“, или дори „войната е голям купон“. Автоматизираните системи, използвани като параван за отговорността за тези престъпления, са ужасяваща новост сами по себе си, но не са наистина нови по същество. Аушвиц също е бил фабрика.
Но „NAZA“ явно има ефект на камък, хвърлен в най-вонящата част от блатото на баналното зло – тази на мълчаливите съучастници.
Бях убеден, че на първата прожекция на филма в София ще видя преимуществено същите лица, които съм виждал на всички други филми за Палестина и Ливан, които са били на поредния неотразен от медиите протест предходния ден. Но за моя изненада малцина от тях бяха успели да се доредят до изкупените за един ден билети. Салонът беше пълен с непознати и някои неочаквани лица. Ще предположа, че е имало много хора от кино средите. Сред публиката обаче имаше и журналисти – и то не само такива, които са посмявали все пак да кажат нещичко през изминалите три години. Имаше и такива, които не само са се правили, че не виждат, но и са използвали позицията си, за да закриват очите, ушите и устите на другите. Някои от тях дори публикуват патетични статуси в социалните мрежи, каквито биха били санитарният минимум за морал преди три години, но днес се усещат като подигравка към всеки, който не е мълчал през цялото това време. Бих се обзаложил, че на следващите прожекции ще присъстват още подобни персонажи.
Първото обяснение, което ми хрумва за внезапното „осъзнаване“ на такъв тип хора по света и у нас е расисткият рефлекс, заради който казаното от израелският убиец се счита за по-легитимно от свидетелствата на палестинската жертва. Това несъмнено има роля, но не може да обясни промяната. Това дори не са първите самопризнания на израелски военни, публикувани от израелски медии. Расизмът и ислямофобията сами по себе не обясняват защо призивите на всяка една институция, въплъщаваща претенциите за хуманитарни ценности и цивилизованост на „международната общност“, не успяха да послужат като такъв зов за пробуждане. Има някакъв друг рефлекс в психологията на системния конформист, който е бил задействан. Рефлекс, който вероятно е понятен само ако самият ти си от тази порода.
Докато течаха финалните надписи на „NAZA“, никой в салона не помръдваше. Това е естествената реакция дори на най-пресметливият лицемер, който е бил там. Това ме накара да се замисля за 25 минутните овации, които филмът е получил от подбраната публика на премиерата му във Венеция. Елитът на мълчаливите съучастници си е протрил ръцете да ръкопляска, сякаш никой в залата не е искал да бъде видян, че е спрял пръв. В съзнанието ми изниква анекдота за конгресите на КПСС, на които никой не е смеел да спре да ръкопляска, преди Сталин да им даде знак от трибуната. Лесно е предположим, ръкопляскането във Венеция е имало за цел да заглушат гузните съвести. Но тези хора нямат гузна съвест. Те имат политически съображения. Струва ми се, че аплаузите във Венеция са послужили като помахване на вожда, от което апаратчиците по света да разберат, че е време да се нагодят според вятъра.
Никой от тези хора не е преживял катарзис. Ще проявят минималната перформативност, за да прикрият отговорността си. Мнозина няма да си направят и този труд. Ще продължават да са преднамерено слепи, глухи и неми, ще продължават да са от страната на цензурата, репресиите и срамното мълчание, дори и по темата за Палестина. Същевременно ще продължават да са шумно назидателни и безопасно „безкомпромисни“ по темите, посочени им като приоритетни от кошерното политическо съзнание. И ще продължат да правят всичко по силите си за да гарантират, че ще се счита за лош вкус и крайност да посочваш лицемерието им.
„NAZA“ ще е по кината от следващата седмица. Гледайте го. Обърнете внимание кои кина няма да го включат в програмата си. Подкрепяйте разпространителя Христо Христозов, който демонстрира последователна смелост чрез филмите, които осигурява на българската публика. Но не приемайте за даденост, че човекът до вас в салона е там от човечност. Може да е там, само за да симулира такава.
About The Author
