Алена Ицкова, Новая газета Европа
Петролът, както и други изкопаеми ресурси, често е причина за насилие и войни. През 2003 г. САЩ започнаха война в Ирак, като според някои целта им е била да получат контрол над петролните находища. Двайсет години по-късно Русия започна пълномащабно нахлуване в Украйна, като го финансира с пари от износа на нефт и газ.
През изминалата година се промениха много неща. Европейските държави на практика отказаха да купуват нефт и газ от Русия и спешно започнаха да търсят алтернативи. Това е добър шанс не само да се спре финансирането на агресивните петролни държави, но и да се ограничат непоправимите щети върху околната среда, причинени от изгарянето на изкопаеми горива.
Но дали светът ще претърпи пълноценен енергиен преход, или просто ще заменим едни въглеводороди с други? И дали е подходящ момент да се мисли за „зелена икономика“, докато тече война? Това обсъдихме с Наоми Клайн, професор по климатична справедливост в Университета на Британска Колумбия и автор на книгите „Това променя всичко“ и „Шоковата доктрина“.
Много експерти смятат, че радикалните пазарни реформи в Русия през 90-те години на миналия век са една от причините страната да се превърне в диктатура – те са били твърде болезнени и погрешни и отчасти заради тях хората са се разочаровали от демокрацията. През миналата година Русия започна пълномащабна война с Украйна. До каква степен „шоковата терапия“ е виновна за това, което се случва в момента?
Мисля, че това има огромно значение. Съвсем ясно е, че във Вашингтон не е имало желание за визията на Горбачов за Съветския съюз. Той говореше за Третия път и за скандинавския социалдемократически модел. Но във Вашингтон имаше група борци от Студената война, които искаха Русия да плати. Те не искаха Русия да бъде силна, все още бяха с манталитета от Студената война. Освен това знаем, че именно „капитализмът на Дивия запад“ създаде олигарсите. Те, от своя страна, абсолютно подкрепяха Елцин, без когото нямаше да имаме Путин. Историята на „шоковата терапия“ е неразривно свързана с факта, че гражданското общество никога не е имало шанс в Русия.
Като северноамериканци имаме ужасната склонност да се изживяваме като звезда във всяка история, за добро или лошо. Ние сме или герой, или злодей, но никога не сме просто част от историята. Така че има опасност да разкажем тази история по начин, по който САЩ са единственото значимо действащо лице, а аз не мисля, че това е вярно.
Но смятам, че политиката и двуличието на Вашингтон в този период помогнаха на Русия да тръгне по един много, много опасен и вреден път.
Руснаците бяха накарани да вярват, че ще има пакет от помощи в замяна на тези брутални икономически политики, но той не дойде.
Но това, разбира се, не е единственият фактор. Що се отнася до това, което се случва с Украйна в момента, аз наистина бях разтревожен да видя как Зеленски един вид влиза в леглото с BlackRock, JP Morgan, отива при американските компании и казва: „Ето, вземете моята страна, възстановете я“. Виждали сме го и преди и това се нарича „шокова терапия“ или „капитализъм на бедствията“.
Откакто САЩ нахлуха в Ирак, те преформулираха наръчникa за следвоенно възстановяване, като то вече се третира като възможност за частния бизнес, а не като задължение за изграждане на стабилна, самодостатъчна икономика, какъвто беше подходът след Втората световна война. Единствената алтернатива на това е Русия да плати репарации. Така че или ще има справедливост, или ще има несправедливост. А несправедливостта се изразява в тези несправедливи икономически политики, които ще доведат до различни видове ответни реакции.
В едно от есетата си пишете, че „бомбите следват петрола“, говорейки за войната в Ирак. Изглежда, че днес моделът се повтаря по малко по-различен начин – бомбите, които бяха създадени с пари от петрол, сега избухват в Украйна. Дали природните ресурси, насилието и конфликтите са толкова взаимосвързани?
Разбира се, те са дълбоко свързани помежду си. Войните винаги са се водили, за да се завладее богатството на земята. Войните са се водили и за изкопаеми горива: за да се контролира добивът и транспортирането им чрез тръбопроводи. Това реално е историята на войната в съвременната епоха.
Ние сме много дълбоко в този цикъл. Честно казано, петролът е в основата на военните машини и от двете страни в Украйна. Очевидно е, че Русия е петролна държава и нейният износ номер едно са изкопаемите горива. Войната и петролните държави се въртят в порочен кръг, защото всеки конфликт повишава цената на петрола и така износът му става по-изгоден. Така че дори други форми на икономически санкции са много по-малко ефективни, когато цената на основния ви износ се покачва заради войната..
Точно това се случва с Русия. Но също така е важно да се помни, че когато САЩ изпращат оръжия в Украйна, те използват инфраструктурата, която вече много десетилетия се поддържа от петролните войни.
Многократно сте казвали, че добивът на изкопаеми горива е неморален, защото вреди на околната среда. Има ли значение дали купуваме петрол от Путин, Мадуро или някой друг?
Всички наши икономики са подкрепени с вещества, които дестабилизират живота на Земята. Не мисля, че това е особено значимо разграничение, независимо дали сме петродържави или петроклиенти. Няма съмнение, че изкопаемите горива предизвикват икономически интереси, независимо дали са държавни или частни, и често двете са толкова преплетени, че е доста трудно да ги разделим. Тези сили движат политиките, които са много ефективни пречки пред добрите намерения, пред различните опити да се откажем от изкопаемите горива. Те неотклонно застават на пътя.
Тези сили носят особена отговорност и всеки ден научаваме все повече и повече за това, например по отношение на възпрепятстването, в което е участвала компания като Exxon. Изследванията, които самата тя е направила още през 70-те години на миналия век, а след това дезинформацията, която разпространява, и намесата в политическите дебати. Не смятам, че всички сме еднакво виновни само защото някои от нас купуват петрол, а други го копаят. Но смятам, че това е дълбоко неморално и всички замесени страни са отговорни.
В проучването, което споменавате, се твърди, че ExxonMobile са създавали модели на климатичните промени от 70-те години на миналия век и те са се оказали доста точни. Но след това те са спрели да изследват тази област и са предпочели да използват парите за лобиране в полза на добива на изкопаеми горива. Какво ни казва този случай? Дали от десетилетия сме имали всички необходими знания за глобалното затопляне и не сме направили нищо с тях?
За да сме наясно, това, което получаваме [от това проучване], е повече информация. Вече знаехме широките структури на това. Разполагаме с копия на доклади, изпратени до администрацията на Джонсън (Линдън Б. Джонсън е президент на САЩ от 1963 до 1969 г. – бел. ред.), за това, че учените са знаели, че изкопаемите горива ще доведат до значително и опасно затопляне.
Що се отнася до въпроса защо „ние“ го пренебрегнахме, първо, кои сме „ние“? Имаше много опити да се реагира, имахме различни международни срещи. Ако се замислите за срещата на върха за Земята в Рио де Жанейро и за импулса, който дойде от нея и който доведе до създаването на Triple-C (инициатива, която събира данни за различни проекти, свързани с изменението на климата в ЕС – бел. ред.), има и IPCC (Междуправителствена експертна група по изменението на климата, орган на ООН – бел. ред). Имаше толкова много опити, но те бяха блокирани, саботирани и възпрепятствани.
Много е важно да не използваме само думи като „ние“: „ние не действахме“ и „защо не направихме това“ – това наистина е рецепта за безнадеждност и пораженство. Защото, ако „ние“ сме знаели и „ние“ сме решили да не действаме през всичките тези години, тогава защо това да се промени?
Това е въпросът за парите в политиката, със сигурност в Съединените щати и в моята страна, Канада. Ще има избори, на които политиците ще обещават да се отнасят сериозно към изменението на климата, а след това ще бъдат избрани с тези обещания и ще се откажат от тях. Това изследване показва всички лобистки пътеки, изключително агресивните усилия за подкопаване на действията в областта на климата.
Друго нещо, което се е случвало многократно, е, че ще има някакъв импулс за действие и след това ще настъпи криза, която ще бъде използвана от интересите на изкопаемите горива, което позволява на някои да спорят: „Ами сега не можем да си позволим да действаме по отношение на климата.“ Видяхме много от това след финансовата криза от 2008 г., когато Европа беше готова да въведе възобновяема енергия. Много европейски държави бяха започнали сериозно да се занимават с този преход, но след това финансовата криза ги отблъсна. Правителствата започнаха да казват: „Ако трябва да избираме между това да сложим храна на масата и да действаме по отношение на климата, очевидно ще сложим храна на масата.“
Това обаче наистина е фалшива дихотомия, защото смисълът на сериозната зелена индустриална политика или на глобалния Зелен нов курс (набор от политики, предимно в развитите страни, насочени към справяне с изменението на климата – бел. ред.) е, че това е план за създаване на работни места и трансформиране на икономиката в система, която задоволява нуждите на хората много по-добре от сегашната ни система, която е крайно неравностойна, несправедлива и принуждава хората да живеят в толкова несигурни икономически условия, че всяка незначителна промяна в цената на енергията е невъзможна за задържане.
Видяхме това след финансовата криза през 2008 г., а сега го наблюдаваме около инфлацията и войната в Украйна. За пореден път ни се казва, че действията в областта на климата са луксозна стока.
Това е провал на политиките за управление. Абсолютно възможно е да се разработят политики за климата, които да прехвърлят тежестта на разходите върху замърсителите, които не само предизвикаха кризата, но и активно възпрепятстваха всеки опит [за преодоляването ѝ] в продължение на много десетилетия. Имаме COP-27 (Конференция на ООН по изменението на климата – бел. ред.), което означава, че правителствата се срещат вече 27 години (всъщност 28, защото пропуснаха една), за да говорят за намаляване на използването на изкопаеми горива, но ние все още вървим в обратна посока. Следващата конференция ще бъде ръководена от бивш изпълнителен директор на компания за изкопаеми горива.
Така че, ако не друго, компаниите за изкопаеми горива получават повече власт в тези преговори, а не по-малко. В резултат на това правителствата не желаят да преследват големите играчи и да ги накарат да платят за екологичния преход. Вместо това имаме политики, които изискват от работещите и безработните хора да приемат по-високи разходи за бензин и отопление. Разбира се, ще има ответна реакция, нали?
И така, ако се замислим за ситуацията, в която се намираме в момента с Украйна, а също и за факта, че други репресивни режими печелят от агресията на Русия, какъв е най-добрият начин да намалим мощта на една петролна държава, независимо дали става дума за Русия или Саудитска Арабия? Останалите трябва да се откажем от изкопаемите горива колкото се може по-бързо. И единственият начин това да се случи е да разработим политики, които действително са справедливи за работещите хора. Това ще изисква от силите, които ни вкараха в тази каша, а именно петролните компании и петролните държави, действително да платят сметката за този преход.
За да не разчитат на Русия за изкопаеми горива, много западни държави биха могли да инвестират в по-екологични възобновяеми източници на енергия или да търсят начини за закупуване на изкопаеми горива от други страни. Те също така увеличават военните си разходи, които изискват много ресурси. Тези фактори правят ли прехода към зелена икономика по-вероятен или по-малко вероятен?
Намираме се в много странен момент, в който виждаме доказателства и за двата сценария. Със сигурност европейските държави харчат повече за военните си цели, отколкото са харчили от много години насам. Но също така наблюдаваме ускоряване на някои зелени инвестиции, на прехода към възобновяеми енергийни източници.
Германия е интересен пример за това. Тя едновременно ускорява прехода към възобновяеми източници, увеличава добива на въглища и изгражда нови терминали за втечнен природен газ (LNG – бел. ред.), което ги задължава да продължат да разчитат на LNG, и харчи повече за военни цели.
Очевидно е, че ще има промеждутък – никой енергиен преход не се осъществява за една нощ. В първите дни на руското нахлуване в Украйна американските и канадските енергийни компании веднага излязоха и започнаха да казват неща от рода на: „Ето защо трябва да сондираме навсякъде и през цялото време, всеки тръбопровод, който някога сте спрели, трябва да го одобрим сега, защото ще оправим енергийната криза в Европа.“
Това е фантазия, защото изисква и изграждане на инфраструктура. Това също ще отнеме време. Така че въпросът е къде ще бъдат инвестициите ни. Според мен те не бива да бъдат в инфраструктура, която изтезава планетата и финансира всички тези нечисти играчи по света – в Русия, в Саудитска Арабия, но и в Съединените щати.
Възможностите ни до голяма степен се определят от цената на изкопаемите горива. Когато в някой богат на петрол регион има нестабилност, пазарите се паникьосват и цената се повишава. Сега, при войната на Путин, индустрията естествено е решена да добива, докато цената е висока.
Това обаче има и обратна страна – потребителите. От гледна точка на производителя, когато цената е висока, вие искате да добивате петрол. Но от гледна точка на потребителя, когато цената е висока, вие искате електромобил, искате термопомпа и искате да потребявате по-малко, защото това струва повече, нали? Мисля, че разполагаме с много малък период от време, за да работим с потребителите и тяхното осъзнаване, че може би не искат повече да се возят на това екстремнио влакче в увеселителен парк.
В определен момент трябва да се направи избор. Точно това е проблемът с изменението на климата – всъщност трябва да направите някои трудни избори, включително да консумирате по-малко.
Това е онази част от дискусията за климата, за която никога не е позволено да се говори, поне в Северна Америка.
Но климатичните смущения са тясно свързани с богатството и свръхпотреблението. За кризата са отговорни предимно 10% от най-богатите.
Ние, свръхпотребителите, трябва да говорим не само за това как да заменим бензиновите си автомобили с електрически. Трябва да говорим за това как да консумираме по-малко енергия като цяло, защото няма такова нещо като идеално зелена, чиста технология. Всичко изисква добив. Всичко си има цена, включително литият за батериите.
Така че ако не искаме да повторим същите модели на военни конфликти и изтощаване на околната среда, но само в името на зелените технологии, трябва да говорим за по-малко потребление. Нуждаем се от големи инвестиции в обществения транспорт, в електрифициран обществен транспорт, за разлика от концепцията, че всеки трябва да може да се сдобие с личен електромобил. В същото време е изключително важно да рециклираме ресурсите, които използваме, включително металите и батериите. Все още сме в тази фантазия, че можем да изчерпваме и потребяваме безкрайно, просто преминавайки от една суровина към друга.
Ограниченията върху руския енергиен сектор доведоха до високи цени на газа и електроенергията в Европа. Много правителства призоваваха хората да пестят енергия. Смятате ли, че това може да помогне?
Когато говоря за по-малка консумация, това не е въпрос на индивидуален начин на живот, а на свръхпотребление. Това, което предизвиква ответна реакция, е когато елитът може да прави каквото си иска, да продължава да лети с частни самолети. И тогава се казва на хората, които водят много несигурен в икономическо отношение живот: „Е, решението е да намалите отоплението или да си сложите пуловер“. Това е голямото правило на живота в капиталистическото общество – никога не трябва да се говори за по-малко потребление.
Но например по време на Втората световна война гражданите на Канада, САЩ и Великобритания намалиха драстично потреблението си, включително потреблението на енергия. Наистина е интересно да се види как те са постигнали това. В разгара на Втората световна война американците са получавали 40% от продуктите си от градините, които са били засадени в задните им дворове. Използването на обществения транспорт в Канада се е увеличило с около 85%, защото хората са пестили петрол и е имало забрана за шофиране в свободното време, почти като по време на ковид пандемията.
Това, което е наистина интересно за начина, по който те са успели да направят това, е, че са подчертавали справедливостта на тези мерки. Дори холивудските знаменитости и големите корпорации е трябвало да спазват същите правила. И това е била единствената причина, поради която хората са ги приели.
В днешно време е почти немислимо да се очаква, че „класата от Давос“ ще трябва да спазва същите правила като всички останали. Докато това е вярно, разбира се, хората не бива да приемат идеята, че трябва сами да решат климатичната криза.
Ето защо хората се вкопчват в това. Видяхме го при Макрон, когато въведе цените на въглеродните емисии и това вдъхнови движението на жълтите жилетки. Несправедливите политики в областта на климата ще доведат до ответна реакция. Но това не означава, че всяка политика в областта на климата непременно е несправедлива. И това е цялата идея зад политики като „Зеления нов курс“, които обединяват необходимостта от много по-справедлива икономика, необходимостта от по-добри работни места, които да отговарят на нуждите на хората, и желанието за радикално намаляване на емисиите в много кратки срокове.
Има ли държави, чиито политики по отношение на климата са пример за подражание? Държави, които са преодолели „екстрактивния начин на мислене“?
В момента в Латинска Америка се случват интересни неща. Новото правителство на Колумбия наистина поема водеща роля в отказа от добива на изкопаеми горива, което е изключително смело за страна с много високи нива на бедност.
Подобни моменти е имало и преди, когато Еквадор избра ляво правителство и искаше да се върне към проекта за оставяне на нефт под земята в тропическата гора Ясуни, но дойде на международните преговори за климата и каза: „Искаме да го направим, но не вярваме, че трябва да плащаме пълната цена.“ И това е справедливо, нали? Защото всички ние печелим от това, че петролът остава под земята. Това е основен принцип на справедливостта. Но тогава международната общност не се намеси. И в крайна сметка натискът за добив надделя в Еквадор.
В Латинска Америка се появиха нови леви правителства: в Чили, Бразилия, Колумбия и други страни. Ако искаме тези правителства да оставят изкопаемите горива в земята, тогава страните, които са изпускали въглеродни емисии в продължение на няколкостотин години и носят историческата отговорност, когато става въпрос за изменението на климата, трябва да плащат в този вид фондове, които както са казали, че ще направят, но на практика не са. Този принцип на репарации трябва да бъде възприет сериозно. Както по отношение на климата, така и по отношение на войната.
Справедливостта по отношение на климата не е лукс. Ако не го направим по справедлив начин, няма да бъде направено изобщо.
Западът все още не е успял да помогне на Украйна да сложи край на войната. Въпреки това големите световни сили успяха да реагират с военна подкрепа. Те също така бяха готови да понесат сериозни икономически щети, като прекъснат връзките си с Русия (например почти да спрат търговията с нефт и газ и да изтеглят активите си от Русия). Дава ли ви това някаква надежда, че подобно сътрудничество е възможно в световен мащаб – като отговор на климатичната криза? Ще бъде ли тази война урок за света как да се справя с бъдещи бедствия?
Реакцията на руската инвазия беше толкова бърза, че тя премахна най-голямата пречка пред способността ни да реагираме на обществени кризи, включително на изменението на климата. След като публикувах „Това променя всичко“ през 2014 г., чух неща като: „О, не е нужно да правим толкова много; можем просто да въведем въглероден данък, нали?“ Но сега всички започват да разбират, че ще е необходима промяна на парадигмата. Ще е необходима трансформация на това, за което са предназначени нашите икономики – не за растеж, а за задоволяване на нуждите на хората, за качество на живот. Хората вярват, че това не може да се направи.
Но когато виждаме бърза промяна, когато правителствата престъпват собствените си правила – като например да се изправят срещу милиардери, макар те да са само руски олигарси – това разклаща усещането за невъзможност. Израснали сме в неолибералната епоха и повечето от нас не помнят начина, по който хората се мобилизираха по време на Втората световна война и промениха живота си, за да подкрепят военните усилия. Спомените ни са само за правителства, които разтурят и отменят, сключвайки търговски сделки, които им връзват ръцете и им пречат да правят нещата бързо.
Така че, когато виждаме бързи действия, независимо дали става дума за пандемията или за нахлуването на Русия в Украйна, това е положително, защото ни казва, че сме били излъгани. То ни казва, че е възможно да се действа бързо. Все още има невероятни двойни стандарти в това кога нашите правителства решават да се възмутят. Защо Украйна, а не Палестина? Защо демокрацията там, а не в Саудитска Арабия или Египет? Двойните стандарти са тези, които ни убиват сега.
Нуждаем се от международни движения и коалиции, които се основават на принципа: ако вярваме в демокрацията, вярваме в нея навсякъде. Ако сме против чуждестранните инвазии и окупации, ние сме против тях навсякъде. Ако вярваме, че ако разрушиш една държава, трябва да платиш за възстановяването ѝ. Трябва да вярваме в това навсякъде – и в Афганистан, и в Ирак, и в Украйна.
